Гигантски поет на безумието

Кадър от “Андалуското куче”

120 години от рождението на Луис Бунюел

С “Андалуското куче” режисьорът полага основите на сюрреализма в киното

На 22 февруари се навършват 120 години от рождението на великия испанец Луис Бунюел (1900 - 1983) - един от най-неудържимите издеватели на ХХ век, най-последователните изобличители на фалша, най-мощните съзидатели на киното.

С “Андалуското куче” (1929, заедно със Салвадор Дали) и “Златният век” (1930) Бунюел се смята основоположник на сюрреализма на екрана. До “Този неясен обект на желанието” (1977) предизвикателят в Париж, Мексико или Мадрид не се отказва от авангардизма на формата и бунтовността на внушенията. По време на тазгодишното раздаване на испанските национални награди за кино “Гоя” огромните дигитални мравки от “Андалуското куче” завзеха разиграната на живо сцена с просяците на масата от “Виридиана”, предизвиквайки хомеричен смях.

Луис Бунюел Портолес е роден в заможно семейство в село Каланда в Арагон. Когато е на четири месеца, родителите с бебето се преместват в Сарагоса. Там минава през йезуитско училище, което белязва живота му - и в отношението към религията, и в отношението към секса. Учи в Мадридския университет заедно с Федерико Гарсиа Лорка и Салвадор Дали. После заминава за Париж, където поема в киното като асистент на авангардиста Жан Епщайн и с писане на критически и теоретични текстове. На 6 юни 1929 г. в Studio 28 е премиерата на 16-минутния му дебют “Андалуското куче”. След този филм киното няма да е същото. Много по-късно Бунюел признава: “Вярно е, че “Андалуското куче” ми донесе славата на сюрреалист, обаче след четиримесечната му прожекция в Париж, Андре Бретон ме изправи пред нещо като съд. Там беше и Арагон. Казаха ми: “Това е истински скандал. Твоят филм постигна голям успех, изключително голям успех: той беше харесан и хвален и от буржоазията - съгласен ли си? Сега работата се свежда до това, че ти трябва да кажеш дали си с нас или си със стражарите”. Разказано днес, това звучи като шега. Но тогава беше трагедия за мен. В следващите дни мислех за самоубийство”.

През ноември 1929 г. известният меценат виконт Шарл дьо Ноай възлага на Бунюел и Дали продължение на филма. Но се ражда едночасовият “Златният век” и без Дали. Филмът е толкова разюздан, че скандалът е неизбежен - копията са иззети и, макар и върнати, вижда екран отново чак през 1980 г. През 1930 г. Бунюел заминава за Холивуд. Митарствата му са безкрайни. След идването на власт на Франко той е в Женева, Париж, Ню Йорк (работи четири години в МоМа, но го уволняват заради признанията на Дали в автобиографията му, че Бунюел е атеист и марксист). После заминава за Мексико. Там открива младия навит продуцент Оскар Дансихерс. През 50-те снима 15 филма в Мексико. През 1961 г. Франко го кани да се върне в Испания. След колебания Бунюел приема и така създава “Виридиана” - филм за благородната и наивна послушница Виридиана (Силвия Пенал), нейния извратен чичо (Фернандо Рей), креативния му незаконен син (Франсиско Рабал) и глутницата просяци. Следва триумф (“Златна палма”) и чутовен скандал заради богохулството. Филмът е забранен до 1977 г.

През 1963 г. Фернандо Рей запознава Бунюел с френския продуцент Серж Силберман. И той получава предложение да екранизира “Дневникът на една камериерка” на Октав Мирбо. Тогава за първи път работи с неизвестния сценарист Жан-Клод Кариер (заедно ще направят още 5 знакови филма) и снима Жана Моро.

През 1966 г. френско-египетските продуценти братя Хакин, които си падат по еротиката в киното, предлагат на Бунюел да направи адаптация на романа “Дневна красавица” на Жозеф Кесел от 1928 г. И така се ражда осъвременената версия на Бунюел. Сияйно-ледената Северин (Катрин Деньов) е хрисима съпруга на проспериращ парижки хирург (Жан Сорел). Има премного свободно време и нагласа да “потъва” в садо-мазо перверзии, които я отвеждат до публичен дом. Животът й се раздвоява (поне в нейното въображение) между проституцията и буржоазния лукс. Филмът е смайващо откровен, психоаналитичен, шифрован и цветист. Той е най-енигматичното предизвикателство на Бунюел (“Златен лъв” от Венеция). Според него, “От всички излишни въпроси, които са ми задавали за филмите ми, най-натрапчивият е относно малката кутия, която азиатски клиент носи със себе си в публичния дом в “Дневна красавица”. Той я отваря, показва на момичетата какво съдържа (ние не виждаме). Момичетата отказват с ужасени писъци, с изключение на Северин, която изглежда по-скоро заинтригувана. Не знам колко пъти са ме питали, най-вече жени: “Какво има в кутийката?”. Тъй като не знам, единственият възможен отговор е “Каквото си представяте”. Сюрреалистичната енигма на филма се опитва да продължи португалецът Мануел де Оливейра в “Красавица завинаги” - след 39 години 98-годишният режисьор среща Северин (Бил Ожие, тъй като Деньов отказва) и семейния приятел Юсон (Мишел Пиколи), успял да купи кутията от скъп антиквариат. Новият филм е живописен и ненужен, както и срещата им, а загадката на китаеца увисва в безкрайността...

Луис Бюнюел ни остави 32 филма, повечето от които велики, и невероятната автобиографична книга “Моят последен дъх” (1985, изд. “Народна култура”), която връща към живота и най-заклетия самоубиец... Присъствието му в киното е толкова експериментаторски-демонично, колкото и разрязаното око от първия кадър на “Андалуското куче”; толкова патологично-сюрреалистично, колкото целуването на статуята в “Златният век”, толкова нихилистично-витално, колкото и пирът на отрепките във “Виридиана” (по образец на Тайната вечеря); толкова травматично-съблазнително, колкото и лицемерието в “Тристана”, толкова трескаво-сардонично, колкото и лутането на героите от “Дискретният чар на буржоазията”, толкова магнетично-абсурдно, колкото тоалетните чинии, строени до масата зад елегантно облечени хора в “Призракът на свободата”...

Особена важен за поетиката на Бунюел е сънят - той така властно е вплетен във филмовата тъкан, че на моменти зрителят е в шок от недоумение, но и запленен. Режисьорът споделя: “Тази луда любов към съновидението, удоволствието да сънувам, напълно лишено от какъвто и да е опит за обяснение, е една от дълбоките наклонности, които ме приближиха до сюрреализма. “Андалуското куче” е родено от срещата на един от сънищата ми със сън на Дали. По-късно въведох сънищата във филмите си, като се опитах да избегна рационалния и обяснителен аспект, какъвто повечето от тях имат”.

В киното на Бунюел поетиката на безумието е проводник на авторовата идея за отчаянието и безнадеждността, заниманието със смъртта и ирационалното, религията и греха. Чрез нея той съумява да експонира несъответствието между желано и реално и извеждането на философското осмисляне на отчуждението, безверието, деформацията на човешките отношения. Изобщо заниманието с абсурда - като социален нахилизъм, екзистенциално осмисляне и поетика на безумието - е в основата на “скандалното” кино на Бунюел.

Най-проникновеният му български изследовател Тодор Андрейков пише през 1980 г.: “За префинените душици изобличението на Бунюел винаги е било много жестоко. За естетстващите той е садист или най-малкото циничен любител на патологични случаи. Вярно е, че във филмите му има жестокост, има и патология. Но те винаги точно отговарят на жестокостта и патологичното състояние на обществото, което той подлага на морална дисекция”.

А в края на своята книга Бунюел пише: “С приближаването до мига на последния дъх често си представям една последна шега. Свикваме онези стари приятели, които са атеисти като мен. Натъжени, те застават край леглото ми. Тогава пристига извиканият от мен свещеник. Изповядвам се пред скандализираните приятели, искам опрощение за всичките ми грехове и приемам последното причастие. След което се обръщам към стената и умирам”.

И това е Бунюел. Човек и автор за завиждане.

А с филмите си направи от нас публика за завиждане. Младите да го търсят в интернет.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура