Филип Захариев работи в престижен ресторант в най-северния град на планетата

Правят българска кулинарна вечер с месо от уникална мъничка тетевенска овца

Тук от началото на април до средата на септември е нонстоп светло, като слънцето изобщо не залязва, през останалото време е тъмно

„Свиква се. Ставаш сутринта, тъмно е, знаеш, че трябва да ходиш на работа, или да тичаш, или на фитнес, или на среща с приятели. Излизаш навън и животът си тече“

„Белите мечки гледат на теб просто като на храна“

“Охоо, при нас отдавна се стъмни, преди няколко месеца”, смее се Филип, макар че там, където е той, е 16 часа. Оказва се, че е възможно един български главен готвач, работещ оттатък Северния полярен кръг, не само да се справя с почти осеммесечната 24-часова тъмнина, но и да изведе ресторанта си до първо място в Норвегия за 2017 г. “Свикнал съм с тъмното, не ми пречи”, казва 32-годишният авантюрист без следа от фалш в гласа си.

От 3 години Филип Захариев работи в най-северния град на планетата – Лонгийър. Той се намира на архипелага Шпицберген, известен и като Свалбард, и е най-северната част на Норвегия в Северния ледовит океан, зад Северния полярен кръг. Шпицберген се състои от над 1000 острова, като най-големите са Западен Шпицберген и Североизточна земя. Именно там, в градчето Лонгийър, се е приютила авантюристичната душа на Филип.

“Тук от началото на април до средата на септември е нонстоп светло, като слънцето изобщо не залязва”, обяснява Филип. През останалото време е тъмно 24 часа в денонощието. Как се живее изцяло на електрическа светлина? “Свиква се - казва храбрият готвач. – Живеем си нормално. Ставаш сутринта, тъмно е, знаеш, че трябва да ходиш на работа, или да тичаш, или на фитнес, или на среща с приятели. Излизаш навън и животът си тече.”

Парното е централно, работи непрестанно, понеже температурите там и през най-топлите месеци температурите рядко стигат до 7 градуса. “Студът не ми пречи изобщо”, казва Филип, който не си спомня последните 15 години да е боледувал от нещо. “От моя прозорец се вижда малко по-надолу пътят”, казва Филип. Въпросният път продължава около 7-8 км до една мина и там разходката свършва. Път няма наникъде. Асфалтът в градчето е общо 50 км, включително и по малките улички. Иначе на острова, който е 64 000 кв. км, няма други пътища и всички негови жители се придвижват със снегомобили.

В градчето живеят около 2200 човека от 52 нации, повечето авантюристи като Филип. Доскоро до него се е стигало само на кораб, но вече има и миниатюрно летище. В силния сезон има по 3 полета, от Осло и от още един град. От 7-8 години на това арктическо място се разраства туризмът. Градчето се посещава годишно от около 70-80 хиляди души, за които туристически компании организират разходки с кучешки впрягове и снегомобили.

“На Север си е хубаво – красота, сняг, бяло, красиво, особено тук това място е приказка – казва Филип. - Това е най-уникалното място на света.” Красиво, но и опасно. Излезеш ли извън рамките на градчето, може да не се върнеш – бели мечки си се разхождат свободно, нали са защитен вид. А това са най-опасните хищници на планетата. “Не ме е страх, изобщо даже – смее се Филип. - Те гледат на теб просто като на храна. Ако мечката е сита, може и да не те нападне. Обаче гладна ли е, си “чао”. Ако не е яла от месеци, надушва те от километри.” Последните 2 години няма случай бяла мечка да е схрускала някой смелчага, но е имало нападения, предимно на туристи.

Като дете видинчанинът Филип е искал да стане космонавт или футболист. Бил е вратар, докато завършва училище в София, но се отказва от футбола заради шуробаджанащината и корупцията. Когато е в VII клас, идва голямата криза от 2008 г. и семейството му се мести в София. Промяната не му е по вкуса и веднага след VIII клас се прибира във Видин, където е приет първи в списъка в Техникума по обществено хранене. По готвенето се запалва от много малък, когато у тях няма нищо сладко, а той има сериозен проблем с шоколадовата зависимост. Импровизира в кухнята и се върти около баба си, която готви много вкусно. Но по настояване на родителите си се връща в София, за кандидатстване в ТОХ в столицата е късно и той учи за локомотивен машинист. След XII клас отново се прибира във Видин и записва интензивен курс за готвач.

Още на първия стаж в елитен ресторант в дунавския град оценяват таланта му и го съветват да се върне при родителите си в София, където има по-големи възможности за развитие. И обратно в столицата, където попада при известен италиански готвач - Енрико Албертини, с когото правят хубав тандем и той го взема на работа в Италия.

През това време родителите му заминават за Финландия и той постъпва там на работа в много висок клас ресторант от веригата International Gastronomic Society. И с много откачен главен готвач, заради когото два пъти напуска ресторанта. Трети път няма – Филип заминава за Трондхайм, Норвегия. Обаче по това време откриват огромен 5-звезден хотелски комплекс и Филип работи там година и половина. “Няколко пъти циркулирах между Норвегия и Финландия в различни елrтни ресторанти, дори един зимен сезон работих в Лапландия”, разказва Филип.

Тогава той се връща за почивка във Видин и му съобщават, че собственикът на ресторанта в Свалбард му предлага работа като главен готвач, след като е получил препоръките на предишния му шеф от Осло, от ресторант със звезда от веригата “Мишлен”. “Тогава идея си нямах, че съществува такъв остров”, казва Филип. Осигуряват му всичко – билети до там, апартамент. Той е запленен от красотата на мястото и без много да му мисли, приема работата. И така, вече повече от 3 години е там.

Казва, че много си харесва ресторанта “Gruvelageret”, в превод “миньорски склад”. Той е на уникално място, в подножието на глетчер, където свършва всичко. Оттам започва бялата пустош - хиляди квадратни километри заледени планини. Оригиналната сграда е на почти 100 години и е служила за склад на миньорите от мината отсреща, на един стръмен път с пропаст отстрани. Когато собственикът казва, че там ще има страхотен ресторант, всички му се смеят и го обявяват за фантазьор.

Днес обаче ресторантът е от висок клас, от веригата Fine dining и е обявен за ресторант на годината в Норвегия за 2017 г. с престижната награда на Luxury Travel Guide. И основната заслуга за това е на главния готвач, българина Филип Захариев. Fine dining ресторантите предлагат висококачествено и специфично обслужване и меню. Вечерята за един човек в ресторанта струва 150 евро. За всички гости се предлага еднакво 5-степенно меню, тоест от 5 изискани ястия. Работят само с резервации, като от гостите се изисква да информират предварително екипа за алергии към храни. За тях се готви индивидуално меню. Доставките са с кораб, поръчват продукти от най-северните части на Норвегия, Финландия и Швеция. “Гледаме да са от Арктическия кръг, за да са местни продукти”, обяснява Филип. Той готви с месо предимно от северен елен, кит и тюлен, рибата също е от уникални видове от Северно море.

Всяка година Филип и колегите му организират по една или две висококачествени pop-up (концептуални тематични) вечери. Канят екипи от ресторанти, които са в топ 50 в света, или с 3 звезди “Мишлен”. Организирали са и българска вечеря с шеф Георги Бойковски, работил в едни от най-добрите ресторанти в света. Българска вечеря във файн дайнинг вариант, на ниво “Мишлен”. Организацията е продължила с месеци. Цялото меню е базирано на продукти от уникалната мъничка тетевенска овца. “В България бяха подготвили страшни неща и шеф Бойковски пристигна със 72 кг продукти, които пренесе през 3 самолетни полета в хладилни чанти, а менюто беше от 10 ястия”, разказва с гордост Филип.

Това лято през август Филип е хранил норвежкото кралско семейство, което идва просто на разходка в региона и от всичките ресторанти избира техния. При невероятни мерки за сигурност, след като досиетата на всички служители в ресторанта са проверени в техните страни, посрещат краля на Норвегия Харалд V, кралица Соня, принца престолонаследник Хокон Магнус, съпругата му, децата, общо 12 души.

Другата голяма страст на Филип са пътешествията. Обиколил е 60 страни в света, като му остават два континента – Австралия и Африка.

“Всъщност бих искал да живея във Видин! Но не този ужасяващ Видин от днес, а онзи от детството ми... И тъй като това е невъзможно, живея където си поискам по света”, споделя авантюристът.