Обвинявали импресиониста, че ще отрови водата със странните си растения

Прочутата градина на известния художник Клод Моне в Живерни, Южна Франция, всъщност е съчетание от две части, които се противопоставят и допълват едновременно. Първата градина е цветен оазис пред къщата. Втората е водна феерия, вдъхновена от японския стил паркове, от другата страна на улицата. Пресъздадена безброй пъти от великия импресионист, тя е направена специално за вдъхновение на твореца.

Цветният рай

Когато Моне и фамилията му се настаняват в Живерни през 1883 г., теренът, който слиза от къщата до пътя, е заобиколен от висока каменна стена. Централна алея, по края с борове, го пресича. Моне нарежда да се отсекат боровете, запазвайки само два, които са най-близо до къщата, по молба на съпругата му Алис.

Теренът, около хектар, Моне трансформира в градина, богата на перспективи, симетрии и цветове. Цветя на различна височина създават обем. Плодни дръвчета доминират над пълзящи розови храсти. Моне комбинира най-разнообразни видове и сортове цветя. Централната алея е покрита от арки, върху които растат пълзящи рози. Други рози покриват балюстрадите, които вървят покрай къщата.

Клод Моне не обича организираните и подредени градини. Той сади цветята съобразно техните цветове и ги оставя да растат на свобода. С течение на годините страстта му към ботаниката се разраства. Засажда грудки и млади растения. „Всичките ми пари отиват в градината”, признава той.

Водната феерия

През 1893 г., десет години след като се е настанил в Живерни, Моне купува съседния парцел. Той е пресечен от малък ручей. Въпреки съпротивата на съселяните, които се страхуват, че ще натрови водата, садейки странни цветя, но с подкрепата на Префектурата, Моне заделя вода за малък басейн. В специално писмо той обяснява: „Не става въпрос за вода за поливане, а за удоволствие за очите и за мотив за рисуване. В басейна ще има само тръстика, ириси от различни видове, които растат по поречието на реката, и не може да става и въпрос за отравяне на водата”.

По-късно басейнът е уголемен, за да добие сегашните размери. Водната градина, асиметрична, цялата в криви, е вдъхновена от японския стил градини, които Моне познава като колекционер на японско изкуство. В нея откриваме прочутия японски мост, покрит с глицинии, други по-малки мостове, плачещи върби, бамбукова гора и най-вече известните лилии, които цъфтят през цялото лято. Басейнът и растителността, която го заобикаля, оформят един затворен свят, отделен и различен от околната среда.

Създава два пъти своето произведение

Никога друг път художник не е създавал два пъти своето произведение – веднъж като мотив от природата, втори път, за да го нарисува. За Моне повече от двадесет години тази градина е източник на вдъхновение. След серията японски мостове, той се съсредоточава в лилиите, после в гигантските декорации в оранжерията.

Все в търсене на замъглеността и прозрачността, Моне рисува прекрасни водни отражения. Само японският мост е рисуван цели 45 пъти! За да го построи, художникът вика местен занаятчия. Глициниите, които го покриват, са посадени от самия художник.

Реставрацията след войната

След смъртта на Клод Моне през 1926 г. къщата и градината стават собственост на сина му. Той не живее тук и снахата на Моне – Бланш - се грижи за имота. За съжаление след Втората световна война градината и къщата са неглижирани. През 1966 г. Мишел Моне ги завещава на Академията за изящни изкуства.

Много години са необходими, за да се възвърне блясъкът на градината и къщата, тъй като не е останало много от тях. Стъклата на парника и на къщата са били изпочупени по време на бомбардировките, насажденията са унищожени, стълбищата разрушени, а три дървета са поникнали в голямото ателие. Трябва да се пресуши блатото, да се възстанови оригиналното ниво на градината, да се посадят същите онези редки видове, които са виреели по времето на Моне.

Благодарение на щедростта на американски дарители фасадата на дома е възстановена, старинните мебели и японските гравюри – реставрирани. Така от 1980 г. къщата и градината на Моне са отворени за публиката, която вече може свободно да им се възхищава.