За да запазят православните си традиции през комунизма, местните започват да празнуват Великден сред покойните си роднини

Тостовете са задължителни, пиенето до дъно – незаобиколимо правило

В понеделник, първия ден след Пасха, Афтандил Осепашвили (60 г.) стана рано. Извади каймата от хладилника, за да може жена му Додо да направи долмата. Грузинците правят сармите с повече кайма и по-малко зеле. В мляното месо, задължително купено от импровизираните месарници край пътя, слагат много подправки. Основната е киндза (пресен кориандър). До обяд семейството трябва да приготви десетина блюда, като сред тях задължително са шашлиците, хинкали и хачапури – едни ароматни питки с плънка от кашкавалено сирене. Боядисаните яйца по традиция се слагат в джеджили – нещо като българското „чичко тревичко”.

Три големи кашона чакат строени в коридора на къщата, за да поемат ястията за обедното тържество на гробищата в родното му село Ксани – само на десетина километра от дома му в Мцкхета. Но плановете са за това, че да се провалят.

Предната вечер, момче на име Гега се прибирал от празненствата в гробищата и някак си в последния момент се сетил, че се прибира вкъщи, а не отива на купон в Тбилиси. Направил коварен завой в последния момент, в следствие на което мощният мерцедес ML се преобърнал, подкосил храстите и унищожил тръбата, снабдяваща новия квартал в Мцкхета с природен газ. На момчето му нямало нищо, казват съседите. Кълнат се, че Гега дори не е бил пиян, нещо което с чисто сърце мога да оспоря, предвид последвалия ми житейски опит на гробищата.

Джипът за нищо вече не ставал, Гега ближел рани, но за Афто това е без значение, защото няма ли газ – няма блюда. Какво да правиш на гробищата в понеделник след Пасха без пищна трапеза? Нищо! Можеш само да се червиш. Това е сравнимо с позор. Все пак от компанията оправят тръбите и Додо се залавя с ястията.

На самия Великден, а който не успее – в понеделник, задължително за всеки грузинец е да бъде сред покойните си роднини. Да, това е интересна традиция и някак си недолюбвана от Православната църква. Както ще каже възмутено протойерей Шалва Кекелия в едно гневно свое писание „Това е една лоша привичка, която се превърна в традиция”.

През тревожните и несигурни първи години на комунизма, на безумно вярващите в Бог грузинци им било забранено да посещават църкви – както е било навсякъде в Съветския съюз. Ако тайните ченгета те видят на Пасха в църквата, може да загубиш работа, могат и в затвор да те вкарат, а не е изключено и да станеш жертва на върховия номер на сатрапа Лаврентий Берия – да изчезнеш завинаги.

На гробищата обаче никой не може да ти забрани да ходиш. И така от година на година, на Великден грузинците започнали да се събират край покойните си близки. Всяко семейство изграждало парцела, където намирали вечен покой родата. До гробницата задължително се прави маса, пейки и навес. След това започва уважението. Първо ти отиваш на гробовете на съседите, на роднините, на техните роднини, а после те минават през твоята маса. Тостовете са задължителни, пиенето до дъно – незаобиколимо правило.

Същият този отец Кекелия разказва, че когато раснал в Самегрело, бил отвратен от това, което се случвало на гробищата.

„Хората се събираха и обикаляха от гроб на гроб, където така се напиваха, че накрая трябваше да ги изнасят в несвяст. В такава уродлива форма не бива да се празнува Пасха”.

Хората обаче имат друг прочит на традицията и дори вярват, че не е нужно да ги поучават. Бог е в тях и те са в бог. Тяхната библейска трактовка е следната: Виното е кръвта на Христос, тостът е продължение на молитвата. Това е мантра, която може да се чуе навсякъде, и която се улавям сам повтарям от известно време, дори и на гробищата.

Тази породена от комунистическите репресии традиция постепенно се е превърнала в начин на живот за грузинците. Векове наред те са оцелявали напук на природните и човешките закони. Неслучайно персите са наричали тази страната между Малък и Голям Кавказ – Земя на вълци.

Афтандил и жена му Додо успяват, макар и с два часа закъснение, да подготвят ястията. Настаняват ме на задната седалка между два стола и кашон с ухаещ на „умирам от глад” вкусотии.

Селото Ксани е кръстено на едноименната река. Тя се влива в легендарната Мтквари, която пресича цяла Грузия, извираща от Турция и вливаща се в Каспийско море. Точно над устието се извисява стръмен склон, а на върха е кацнала цитаделата Ксани. Когато османските орди достигнали до тези места, местните християни се качили в крепостта. Турците затегнали обръчът и си казали „ще умрат от глад и жажда”. Грузинците обаче издълбали тунел до реката и напук на враговете оцелели. Така оцеляват през вековете и връзката с предците им е изключително важна.

Афто ми показва селото, училището, заводът – някогашна гордост на социалистическата индустрия. Ксани е живо село, защото да се живее тук е спокойно, евтино, а Тбилиси е на 45 минути с маршрутка.

Гробищата са край Мтквари. Реката величествено минава покрай иначе спокойното място. Днес тук има глъч. Деца тичат между паметниците, играят на криеница. Край всеки парцел има трапеза и животът тържествува сред покойните роднини.

Афтандил налива вино в чаши и докато жените от семейството започват да редят масата ние поливаме гробовете на баща му Багратион, майка му Елене (Елеонора) и брат му Тариели. Той се прекръства казва на всеки по едно „Ех, Ех… защо така!” и след това започва дългият ни тур между гробовете. Афто минава с оправданието, че е шофьор и не пие на екс, но на българския пленник в Кавказ – не се разминава. Да не пиеш на екс е обидно. Някак си не се гледа с добро око на подобно отношение. Това е все едно да плюеш на могилите на покойните предци. Не бива.

След поредния гроб и два часа по-късно усещам, че грузинското в мен побеждава. Ще произнасям тост. Гледат ме с уважение и пълнят чашата догоре.

„Ние – българите и грузинците сме православни народи...” Тостовете трябва да са дълги и поучителни. Свалям им шапка за традицията на Възкресение да бъдат сред покойните си роднини. Така се пази род, така се пази език и православната вяра. Само и единствено православната вяра ни е спасила от коварните врагове. И така след 10 минути пием на екс за православието, дружбата между грузинци и българи. Първият който се хвърля на врата ми, за да изкаже възхищението си от тоста е азерът Джими – чист мюсюлманин, ако изключим пиенето.

Тук някъде осъзнавам какво е имал предвид отец Кекелия за прекомерната употреба на тостове – гробищата изглеждат светли, леко размазани, животът тържествува. Това според попа е грях, но не го усещам така.

Друг мъдрец ще разкрие тайната на този странен празник. Звиад, родственик на Афтандил, стар морски вълк, вдига тост. Той ще пие… ние ще пием за живота.

„Пасха е най-великият християнски, човешки празник, казва той. – Той е символ, че животът винаги побеждава. Той е символ, че спасение има. Ние грузинците сме най-древната християнска държава в света и това, че сме оцелявали и оцеляваме е заради вярата. Така както Христос възкръсна от мъртвите за нов живот, така и ние вярваме, че нашите покойни роднини са живи някъде там. Така ние показваме своето уважение към живота, към смъртта и вярата във възкресението”.

Може би не съм записал всички думи правилно, защото разваленият руски, гарниран с ракацители превръщаха тоста на Звиад в напев, но философията е тази.

Привечер паркът опустява. Гробовете са напоени с вино, а не със сълзи. Най-вероятно и в онзи свят пируват. Едно странно решение от времената на комунизма се е превърнало в топла традиция. Толкова жива, че дори смъртта не изглежда страшна.