Най-консумираното от грузинците вино е бялото Ркцители. Въпросът „Защо?“ има много отговори. Най-честият е: много е хубаво, допълнението е: може да се пие по-дълго време, без човек да се напива. Това е много важно за местната винена култура: да можеш да изпиеш колкото се може повече вино, без да се напиеш или поне да прекъснеш пиенето на този етап, който ще ти позволи на сутринта да започнеш отначало.

[modula id="3165529"]

Ресторантите в Грузия са гостоприемни, както повечето ресторанти по света. Има хубави гозби и превъзходни вина. Но истинското очарование на пиенето на вино в тази страна може да се изпита най-добре при гостуването в някоя от

стотиците малки семейни винарни

В една от тях – на семейство Годердзишвили, прекарах четири часа, които мога да отбележа сред най-приятните от престоя ми в Грузия. Намира се в малкото селище Бакурцикхе, в региона на Какхети.

Капацитетът на винарната не е голям – около 50 тона, но виното е много търсено. Има характерен сламен цвят и наситен плодов вкус. Приема се като едно от характерните вина за целия кавказки регион.

Приготвя се по специфичния за региона метод – в квеври. Това са глинени съдове, които приличат на огромни амфори. За разлика от вината в дъбови бъчви, които променят аромата на гроздето, извличайки част от аромата на дъба, виното от квеври няма никакъв допълнителен вкус. То е с естествения вкус на гроздето, от което е направено.

Идеята за винарната е на Илия  Годердзишвили, който преди 150 години засажда първите лозя, и оттогава семейството добива вино без прекъсване. Младият Гуджа Годердзишвили бе естественият лидер или тамадата по време на нашето гостуване. И, както си му е обичаят,

преди всяка глътка се вдигаха тостове

В началото - през 10-15 минути, но колкото повече време минаваше, толкова тостовете зачестяваха и към края вече нямаше паузи между тях. Ето един от тях.

Някога, когато Господ разпределял земята между народите, грузинците си пиели виното. По едно време се сетили, че се разпределя земята и хукнали при Господа. Но той им казал, че всичко вече е раздадено.

Грузинците го ударили на молби, от страстни, по-страстни – нали имат жени, деца, как ще ги гледат, как ще ги хранят... Смилил се Господ и им казал: „Аз тук съм си заделил едно малко парче земя, като за мене, но ще ви я дам“. Тук поантата е: „Да пием за най-хубавата земя, дето Господ беше заделил за себе си!“

Масата, според местния обичаи, беше претрупана с различни ястия – по брой и съдържание значително повече, отколкото можеше да консумира нашата компания. Ако някоя чиния се изпразнеше, биваше веднага заменяна от домакинята, която и за минута не седна до нас, но беше винаги ведра и усмихната. В този ден нейната роля беше да готви. Случайно забелязах едно шише, пълно с течност, различна от цвета на виното.

Оказа се превъзходна сливова ракия, която подхождаше напълно на отрупаната трапеза. Домакините не консумираха ракия, защото тя би им пречила да си пият виното.

На масата достойно място заемаше едно от най-харесваните грузински ястия – кхачапури – под формата на „кану“, пълно с месо или сирене, отгоре с пържено яйце. Сервира се по празници.

Много типични са кхинкали

– като големи пелмени, местните предпочитат да ги определят като обърнати гъбки. Вътре има смляно месо и супа. Ако не знаеш как се консумират, вероятността да се олееш със супата е голяма. Кхинкалито се хваща за „стволчето“ на гъбката и се отхапва малко късче. Изсмуква се цялата супа и след това се изяжда тестеното изделие с месото вътре, без „стволчето“.

Много вкусно е ажапсандали – печено във фурна месо с много чесън, накълцан кориандър и полято с прясно доматено пюре. Мцвади ми е сред любимите – едри парчета месо, печени на голям шиш. Кхарчо е супа-деликатес. Може да бъде пилешка или говежда със специфичния за тези места кхмели, много приятен сос от сливи, орехи се добавят при желание. Шкмерули е пилешко в чеснов сос. На масата имаше и различни видове питки. Особено ми се услади лобиани, която беше пълнена с месо, но може да има пълнеж от боб или сирене например.

Подавам си паспорта на граничния контрол на излизане от страната. И чувам: „Не ме ли позна?“ Веднага се сетих кой е на смяна. „Пи ли вино?” „Пих.” „Колко пи?” „Не повече от половин литър на вечеря”. „Малко пиете”, усмихнат широко ми казва държавният служител. „Така е - съгласявам се, - но не срещнах човек, който пие по 10 литра.” „Десет литра? – изненадано ме поглежда униформеният. - Никой не може да изпие 10 литра!” „Ти колко можеш, въпрос за последно.” „Не повече от 5 литра”, е отговорът за последно.