Учителят от град Елена Иван Момчилов пръв въвежда биенето на училищния звънец

Името на школото е дадено от Петко Рачов Славейков

Вчера отбелязахме Деня на народните будители. Надали е нужно да се доказва, че отношението ни към будителите не може да се ограничи в един ден. Будителстството по особен начин отразява духа на нацията, а огнищата му в епохата на Възраждането не са едно и две: Котел, Банско, Самоков, Враца, Свищов, Габрово, Търново, Лом, Шумен, Сливен, Стара Загора, Русе, Тулча, Пловдив, Велес, Прилеп, Копривщица, Пазарджик, Хасково, Болград, Браила, българската „колония“ в Цариград... Нека насочим внимание си към едно от първите и особено ярки огнища на онзи дух, който извежда народа ни от тъмата на робството – красивия и буден балкански градец Елена.

Все пак е редно да напомним и за 175-годишнината на прочутата някога „Даскалоливница“. За съжаление, паметта за това необикновено училище се отбелязва (почти) единствено от Община Елена, понякога с участието на съседните Лясковец, Горна Оряховица и Велико Търново. А Еленската „Даскалоливница“ притежава общобългарски характеристики, и то не само в просветното дело! Еленското класно училище се превръща в школа за десетки „даскали“, разпръснали семената на просвещението, културата и националната идея по цялата българска земя – онази българска земя, която достига до Дунавска делта и Охридското езеро.

Новаторското, модерно по тип училище, създадено през далечната 1843 г., остава в нашата историческа памет с колоритното, но и пределно вярно определение „Даскалоливница“! Дадено му е от неговия възпитаник Петко Рачов Славейков в свойствения за него ироничен, но добронамерен маниер. Израстването на образователното дело в будния възрожденски градец не е случайно. Казват си думата здравият български дух, стопанският напредък и благосъстоянието на местните българи. Връзките с манастирите на Света гора, особено с „Хилендар“ (тогава български по състава на своите монаси и национална традиция) засилват духа на еленчани, водени по пътя за знанието от хора като даскал Ненчо още през XVIII век. Следват други учители и будители, сред които се открояват Стоян Граматик, Дойно Граматик и неговият син Андрей/Дечо Робовски. Еленската община провежда трайна политика за народно просвещение. Известният възрожденски учител и обществен деец Юрдан Ненов (баща на писателя Петко Ю. Тодоров и на Мина, любимата на Яворов) споделя: „Слушал съм вдовици и сиромахкини да казват: „Кърпата си от главата ще продам, само да ми се изучи детето...“

Три години еленчани събират средства и през 1820 г. откриват специално построена училищна сграда, което е голяма рядкост в тогавашна България. Един от първите наши национални водачи, авторът на „Мати Болгария“ Неофит Бозвели, възкликва: „Елена – село велико, с две черкви и славяноболгарско добропорядъчно училище“. Граматиците Стоян и Дойно познават не само „Псалтира“ и църковните книги, но и „Историята“ на отец Паисий Хилендарски. От 1819 г., още преди да е построено „школото“, негов основен „даскал“ е Андрей Робовски. Възпитаник на видния свищовски „даскал“ Христаки Павлович Дупничанин, той обновява учебната програма, привличайки над 500 ученици от Елена и околните селища. Именно Андрей Робовски от 1834 г. нататък започва преустройството на училището, но неговата амбициозна програма е разгърната в модерен за епохата дух от друг голям апостол на новобългарската просвета – Иван Момчилов (1819–1869).

Започнал своето образование при даскал Андрей в родната Елена, той продължава в прочутото в онези години училище на Теофилос Каирис на остров Андрос, а по след това и в Атина. С подкрепата на Иларион Макариополски продължава образованието си в Одеса. Още млад, Иван Момчилов израства като един от малкото ни тогавашни ерудити и сътрудници на именити учени слависти. Завръща се в България със солидни знания и практически опит. През есента на 1843 г. той поставя началото на така нареченото „класно училище“, прилагайки модерните си педагогически виждания и високи изисквания.

Заедно с многото светски и приложни предмети, здравата дисциплина и т.н., Момчилов пръв у нас въвежда биенето на училищен звънец – малката камбанка, която свиква не богомолците, а призваните да вярват в знанието и българщината. Отново за първи път у нас Иван Момчилов вкарва в системата на обучението на младите българчета гимнастическите упражнения, вкл. маршировката, което му навлича подозренията на турците, че готви ... бъдещи комити! Поставяйки на своето място Никола Михайловски (брат на Иларион Макариополски и баща на Стоян Михайловски), Момчилов се посвещава на изключително важната и нелека задача да пише и разпространява учебници, обикаляйки градове и села като истински апостол. За прочутия някога учител е писано от неговите съвременници, но най-добра си остава издадената през 1912 г. от неговия ученик Милан Радивоев „Биография на Ивана Николов Момчилов“, преиздадена фототипно през 2013 г. от Община Елена.

Уважаваният от всички радетел за напредъка на своя народ е имал доблестта да заяви: „Обичай Отечеството си и никога да не пожелаеш и предпочетеш друго отечество от своето!“ Ако се „задълбаем“ в онази епоха, и тогава е имало млади българи, избиращи пътя на емиграцията. За тогавашните българи „школото“ в Елена, създадено от Иван Момчилов, е било смятано за „висше“ училище! Може да се спори за типологията на „Даскалоливницата“, но тя би могла да бъде възприемана и като първия ни педагогически институт. И това надали ще бъде пресилено – през 1843 г. нито е имало министерство на просветата, нито самостоятелна българска църква, изобщо каквато и да било институция, която да определя учебните стандарти и да издава „сертификати“...

Славата и авторитетът на училището в Елена води към балканския градец млади българи от близки и далечни краища. Сред тях са Петко Рачов Славейков (големият поет, журналист, общественик, политик), Стоян Михайловски (авторът на „Върви, народе възродени!“), Драган Цанков (общественик, министър-председател на Княжество България), д-р Иван Касабов (лидерът на Тайния централен български комитет в Букурещ), Никола Живков (приятел на Ботев, опълченец, автор на текста на „Шуми Марица“), неговият брат Георги Живков (революционер, политик, министър), Иван Кършовски (революционер, съратник на Панайот Хитов и Васил Левски), поп Сава Катрафилов (учител, член на щаба на Ботевата чета), Стефан Бобчев (учен и общественик) и още много учители, борци за свобода, „строители“ на модерна България. Добри Войников и Добри Чинтулов, макар и за кратко, също са учили в Елена. Близо сто и двадесет от възпитаниците на „Даскалоливницата“ пренасят факела на знанието и българската идея по цялата българска земя, а и сред българите във Влашко и Цариград.

Забележителната роля на „Даскалоливницата“ не се изчерпва с просветното движение. Полученото в Елена национално възпитание има своето място в борбата за независима българска църква и революционното движение. Показателен е примерът с Никифор поп Константинов (1824–1881), поканен със специално писмо до Еленската община от първенците на пробуждащия се за българщината Татар-Пазарджик. Неговото пристигане през 1845 г. води до истинска културно-образователна, но и дълбоко национална „революция“ в града край Марица, а оттам и в съседните градчета и села. Няколко думи и за Юрдан Ненов (1825–1903), правнукът на легендарния даскал Ненчо, работил последователно в Пазарджик, Панагюрище, Сопот, Чирпан, Хасково, Белово. Негови възпитаници са Иван Вазов, Нешо Бончев, Константин Величков, Марин Дринов... Авторитетният учител е арестуван, влачен по турските затвори и заточен заради участието си в Априлското въстание. Подобно на други свои събратя, тръгнали от „Даскалоливницата“, Ненов е автор на преводи, учебници, спомени... Така или иначе, „еленската“ вълна в Тракия по свой начин напоява почвата за комитетската мрежа на Левски и пътя на будните българи към Априлското въстание и Свободата.

Да се върнем отново към оригиналното име „Даскалоливница“. Може би интуитивно народният поет Петко Р. Славейков е доловил нещо много важно. Глаголът „лея“ е най-въздействащият, защото еленското училище е мястото, където се „леят“ не просто ученици, а „даскали“ – така, както се леят свещи, които разпръскват тъмнината. Леят се и камбани, разнасящи гласа на Бога и вярата, но се леят и ... куршуми. Така в тази колоритна и магическа дума можем да открием цяла гама от будителски послания, които не са ни излишни и днес.