Преди 100 г. храбри български воини изгарят като живи факли

От тази битка, която армията ни губи, тръгва разделението на „наши“ и „ваши“

Тези дни България отбелязва две сакрални дати – 6-и септември- Съединението и 15 и септември- битката при Добро поле (днес в Северна Гърция). Болшинството от българите свързват 15 септември с първия учебен ден, първия училищен звънец, изобщо спомени от миналото и оживление пред настоящето. За нашего брата, историците, обаче тази дата е свързана с едно тъжно и съдбоносно за бъдещето на Родината време. Време, което слага край на една българска мечта, най-голямата, която така и 100 години по-късно не е заменена от друга. Именно този идеал ще събере отново през 1915 г. армия от 800 000 хиляди души. Българи, тръгнали на гурбет по цял свят, ще забравят за келепира си и от Австралия, Америка и цяла Европа, без никой да ги вика – ще тръгнат към майка България, за да помогнат за обединението й. С този си стремеж, България влиза в Първата световна война през 1915 г.

Тя обхваща периода от 14 октомври 1915 година, когато Царство България обявява война на Кралство Сърбия, до 29 септември 1918 година, когато със Солунското примирие страната капитулира.

Трябвало ли е да застанем на страната на Тройния съюз? За разлика от България, всички други балкански страни, с изключение на Османската империя, са част от Антантата.

Това сражение, наричано също Пробив при Добро поле, се води именно на 15 септември 1918 г. на платото Добро поле в Македония между български и противникови сръбско-френски военни формирования. Българската армия губи тази битка, но печели възхищението на света със своя безпримерен героизъм.

Общият план на Антантата включва едновременно нападение на позициите при Дойран и при Добро поле, а после гърци и британци от една страна, и французи и сърби от друга страна, да се съединят в Скопие и да хванат в „чувал“ 600 хиляди български воини в Македония.

Основните сили на Антантата са френската 122-ра пехотна дивизия (разполагаща със 136 разнокалибрени оръдия) и сръбски части.

Защитници на Добро поле са българските войски от 2-ра Тракийска и 3-та Балканска пехотни дивизии. Те влизат в състава на 11-та германска армия. 2-ра дивизия е в състава на 61-ви германски корпус, а 3-та дивизия е пряко подчинена на щаба на 11-та армия.

Българите не са изненадани от настъплението на противника. Чрез Военното разузнаване Главното командване получава сведения за подготвената от Антантата атака на Добро поле. Не са взети обаче необходимите контрамерки, включително чрез подобряване на и без това лошата отбрана и чрез привличане на резерви. Армията е изтощена, боса, гладна, без муниции, демотивирана от действията на политиците. Настъплението на противника заварва българите в много тежко положение. На 14 септември 1918 г. в 7.00 ч започва артилерийската подготовка на противника. Едновременно с нея самолети на Антантата хвърлят бомби по българските и германските позиции на Добро поле. На силния огън на противника българската артилерия в участъка не може да се противопостави. Тя икономисва даже снаряди, които германското командване трудно й отпуска.

В участъка на 1/8 бригада боевете са кръвопролитни. Отделни картечни гнезда се държат до последния войник. Картечните роти от 10-и и 30-и полк, пръснати на 7 км фронт и подкрепяни само от 28 оръдия, се окопават. Силите на Антантата ги превъзхождат значително в районите на атаките. По време на битката някои български части са обградени. Българите не могат да спрат офанзивата, но и отказват да се предадат.

Три дни нашите юнаци удържат позициите си, напразно очаквайки командването на 11-а германска армия, на чието подчинение са шест български дивизии, да изпрати помощ. Накрая оцелелите са принудени да отстъпят. Но колко са оцелелите? В Ямболския полк след отстъплението му на втората линия на отбраната остават едва 230 души. Подобно е положението и в другите полкове. Над 70% от българските воини при Добро поле загиват на бойното поле със смъртта на храбрите, бранейки Отечеството и своя идеал. Много картечни гнезда, обкръжени от врага, не се предават в плен, а се сражават до последния човек. Едно от тези гнезда се командва от подпоручик Стратия Мазгалов от Шейновския полк. Разполага с 2 картечници и 13 бойци. Шепа хора срещу многохилядния враг. Въпреки това приемат боя. Не отстъпват. Не побягват. Не се предават, за да спасят живота си. Те изпълняват дълга си към народа и Отечеството. Изпълняват го докрай. Позицията е обкръжена, обръчът е затегнат. Бавно, с цената на големи усилия и много жертви, враговете се приближават до картечното гнездо. Най-накрая успяват да се приближат достатъчно, за да пуснат в действие едно страшно оръжие – огнехвъргачката. Храбрите български войни изгарят в огъня като живи факли. В книгата си „Урокът от Добро поле" полковник Азманов пише: „Само двама души са се спасили по чудо, за да ни разкажат за дивното себепожертване на тези никому неизвестни герои – светци. И дори противникът се възхищава от подвига им, като казва за тях: „...те предпочетоха да бъдат изгорени от огнепръскачки, но не се предадоха." Пробивът при Добро поле е чисто тактически, но има и стратегически последици главно поради бездействието на българското и германското командване. В образувания коридор съглашенските войски настъпват много бавно на север, в различни направления, защото се опасяват от евентуален контраудар по слабо защитените им флангове. Такъв удар обаче българските войски не нанасят, макар че разполагат с достатъчно сили и средства да го направят.

Битката при Добро поле завършва с поражение за България и пробив на фронта, в резултат на който стрната е принудена да иска примирие и да излезе от войната. Така се стига до омерзението за всички българи и некролога на Санстефанския идеал – Ньой!

Добро поле е началото на края. Там е заровен крахът на Българският идеал. Там е заровено и Съединението. Парадоксът е, че това Добро поле се превръща в най- лошото гробище за българската вяра. Добро поле през следващите 100 години е символ на поражение. Оттам тръгват останалите живи, гладни, войници към София за да търсят възмездие за предателството от политиците в столицата.

100 години в зависимост от конюктурата по различен начин се възприема ролята на Войнишкото въстание, но резултатът е един – Гражданска война. Разделение! Понякога тази Гражданска война носи всички атрибути на една война - убийства, терор, разбити човешки съдби. А по-често тази война е тлеещата омраза, в резултат на която е разделението: на „наши” и „ваши”, на „сини” и „червени”, на „граждани” и „селяни”, „ченгета” и „дисиденти” на „Левски” и „ЦСКА”…поводи за разделение - дал Господ! Ако ги няма- измисляме си ги…

Вече 100 години всеки от нас се ражда и отраства в среда на „наши” или „ваши”. Вече 100 години всеки от нас изживява своя земен път с оправданието, че „вашите” му пречат, а така бягаме от отговорност. Всяко следващо българско поколение се отглежда с презумцията за омразата към другите и в сигурност за собствената си правота. А ужасният парадокс е, че и „другите” са българи. Искат същото като нас…, а сме разделени!

Дали да не се върнем на този 15 септември на същото това Добро поле, да опеем мъртвите си деди, чиито духове вече 100 години бродят неопяти. Дали да не се върнем на това Добро поле, за да потърсим чрез вътрешен катарзис мястото, на което е погребано българското Съединение? Да възкресим българския идеал, но не за териториални претенции към съседите ни, не за „България на три морета”, не от фалшива, гръмка патриотарщина, а за свободна, независима, просперираща България. Нали и „наши”, и „ваши” уж точно това искаме? Да се върнем към идеала на Априлци за свобода и независимост! След 6-и септември – Денят на Съединението следва и 22-ри септември- Денят на Независимостта. Мислите ли, че това е случайно? Аз не мисля. Духовно съединение и политическа независимост – на това трябва да почива новият национален идеал на България и затова никога не трябва да се връщаме към омразата и реванша.