Двадесет години по-късно

Западната рода на европейското семейство през 1999 г.

Със Съвета в Хелзинки през 1999 поехме към ЕС

Приликата със заглавието на произведението на Александър Дюма е случайна, макар и да загатва малко за романтичния наивитет, който асоциираме с веруюто и образите на неговите мускетари и поводът за този коментар. С други думи: Честита годишнина, уважаеми сънародници! Датата 11 декември не е от най-запомнящите се в съвременната ни история и никога не сме я отбелязвали като фундаментално събитие, но на днешния ден преди 20 години на заседанието си в Хелзинки Европейският съвет взе решение за започване на преговори за присъединяване към ЕС с България, Румъния, Латвия, Литва, Словакия и Малта, и официално призна Турция за държава кандидат. Е, вярно ние и съседите зад Дунава повлякохме крак с три години след общата група, а комшиите на Юг са още някъде в средата на края на началото на преговорите (съзнателен нонсенс), но оттук поехме дългото славно пътуване към светлите бъднини.

И пак честито! Каквото и да си говорим, бе знаменателно събитие. Беше признание за търпението ни през 1990-те да не се разпаднем като съседна Югославия и дойде няколко месеца след края на бомбардировките на НАТО над Сърбия и войната в Косово през юни същата година. Другите ни придобивки от югославските войни през 1990-те: пълното мафиотизиране на държавата от трафик и контрабанда, израстването на престъпните структури, потъването на икономиката в сянка (а на места и въобще) все още бяха тайна за европейците, а може би и за нас. Но иронията настрана, поканата за започване на преговори за членство в ЕС дойде преди тази за приемане в НАТО през май 2000 г., като и двата процеса на теория трябваше да приключат заедно през 2004 г., но както казах, повлякохме крак. По-бързо разбридахме армията до вече непоправими в наши дни нива, за да отговорим тогава на стандартите за приемане в Алианса, отколкото успяхме да залъжем европейците, че покриваме техните критерии за приемане чак през 2005 г., когато си подписахме договора за членство.

И от приемането две години по-късно още сме с патерица в направлението върховенство на закона и борба с корупцията - разбирайте механизма за сътрудничество и проверки, превърнал се в тривиалното клише „редовният мониторингов доклад“, но успяхме да се вмъкнем в пустия ЕС. И съзнателно казвам „да се вмъкнем“, хърватите след нас демонстрираха „висш дипломатически пилотаж“, като водеха преговори по време на световна финансова криза и от географска гледна точка на фона на потъналата в галактически дългове Гърция и пак до 2013 г. убедиха ЕС че няма да са „само камък на шия“. Но както видяхме преди месец и половина мандалото хлопна пред северомакедонците и албанците баш на стартовата линия. И макар „Източното разширяване“ като политика на ЕС да продължава да е сред приоритетите му, от Брюксел, Париж и Берлин ще стават много по-предпазливи в обещанията и ангажиментите към потенциални бъдещи членове. И няма честно/не честно. Особено след излизането на третия най-голям вносител в бюджета на ЕС - Великобритания, което вече съвсем реално е на път да се случи на 31 януари догодина, ако Джонсън спечели парламентарните избори утре с управляващо мнозинство, каквито са всички прогнози до момента.

Тук е момента да обърнем внимание или просто да спекулираме ако искате, че всъщност забавянето на приемането на България и Румъния с три години след голямото влизане на 10 държави през 2004 г., всъщност косвено се превърна в основата за тъпанарския им Брекзит. Защото консервативните британци винаги са гледали света от върха на носа си и тъкмо бяха преглътнали „нашествието на полския водопроводчик“ като доста удобна работна ръка, и няма и три години по-късно през 2007 г. „заповядайте България и Румъния“. Чия работа е било да им се обясни на бритовете че ние и румънците просто сме льольовци и закъсняваме и това не е съвсем ново разширяване на ЕС, оставяме на историята. Година след това започна световната финансова криза, след това южните ни съседи провокираха появата на думата „Грекзит“, след това дойдоха бежанците и тези които са най-далече от последните два проблема решиха „баста“ на референдум, на който незнанието и дебелоочието им беше манипулирано от политиците им с изкривено представяне на всички изброени до тук хронологически факти. Честит 11 декември и на тях, както се казва!

Пътеката нагоре от днешния ден преди 20 години си беше стръмна, със завои и препятствия, с бърз старт и рязко забавяне на темпото, с профанизиране на членството с дебата за „формата на краставиците“ и голямата драма с домашната ракия, със загубата на АЕЦ-а и т.н. Успоредно на трайния ни етикет „най-бедната държава в ЕС“ за този период вече си носим пред света и като татуирано клеймо „най-корумпираната“, и вече май и на това сме претръпнали. Дванадесет години след приемането ни единственото трайно „достижение“ от членството ни за обикновения човек е правото на свободно пътуване из Европа, за който може да си го позволи. И пак добре, че могат да пътуват хората, предвид че у нас средно по четвърт век строим 300 километра магистрала с евросредства и да не говорим какво излиза накрая. А напоследък и в газопроводите сме се усъвършенствали.

Иначе да, днес безспорно живеем по-добре от 1999 г. и в основната си част това се дължи на факта, че ако нямаше средства от ЕС, корумпирана власт след корумпирана власт щяха отдавна да са изнесли и паветата от улиците - т. е. имаше откъде да се краде, пак без да се прави нищо стойностно и качествено за страната и народа. Но както се казва, за което сме си виновни сами, сме си виновни сами.

 

И пак при финландците

Колелото на историята си се върти и поради календарната особеност на бюрокрацията на ЕС 20 години след Европейския съвет в Хелзинки от 1999 г. отново е финландско председателство, макар и вече към края си. Повод да се сетим отново за тези добронамерени северняци и техния еврокомисар Оли Рен, който като отговорник за разширяването наследи Гюнтер Ферхойген на поста през 2004 г., и под чието ръководство бяха финализирани преговорите с България. Финландия преживя правителствена криза миналата седмица, от която излезе с най-младия министър-председател в историята си... но по-подробно за Санна Марин и политическия живот край Полярния кръг утре в „Труд“.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари