Дванадесетте празни стола на българския туризъм

Изглежда вече е нормално премиер да контролира лично сервитьорите

Ако един кръчмар има глава на раменете си, не трябва да се чуди как да таксува празните места, а как да ги напълни

Той обичаше и страдаше - обичаше парите и страдаше от тяхната липса...“ това е квинтесенцията от живота на Остап Бендер – главен персонаж във великолепния роман на Иля Илф и Евгений Петров „Дванадесетте стола“. Точно поради тази двигателна сила на героя, той търси начини за да изкара пари на всяка цена. Авторите твърдят за своя Остап, че знае приблизително 400 сравнително честни начини за измъкване на пари. Толкова честни, че могат да се сравняват с „ало-ало измамниците“ на българските му индо-български колеги.

Един от тях е да проверят дванайсетте стола на покойната мадам Петухова за скрито в тях съкровище. Дванадесет празни стола, които са разпродадени на аукцион. Никой не седи на тях, но там някъде под дамаската се намира неземно съкровище – диаманти.

„Празен стол, пълен джоб“ – този слоган спокойно може да бъде поставен на бюрото на министър Ангелкова и догодина да го лепне на логото в рекламната кампания на България.

Българският туризъм е като стоянка за таксита пред Централна гара, около болниците и на ъгъла на „Витошка“ и „Патриарха“. Има хиляди почтени таксиметрови шофьори в София и другите големи градове, които се спукват от бачкане, но парите ги обират тези с имитиращите табелки. Както ми каза един от тези свине, пожар да му изгори имането, „Да бачкат баламите“. Проблемът дори не е този плондер, а общината, държавата, която позволява на остапбендеровците да ти свалят десет кожи по относително законен начин.

С туризма е същото. Тази година за първи път бях вдъхновен от неочаквано доброто, дори фантастично обслужване и качество на храната в български „ол инклузив“ - „Магнолиите“ в Приморско. Попадах и на други хубави места – Обзор, Бяла... Но да влезеш в случайно заведение, в случаен хотел е като да вървиш привечер на поляна за разходка на кучета – не знаеш, кога ще настъпиш кафявата мина, а това е неизбежно.

Да те таксуват в „елитен“ созополски ресторант с такса „празен стол“ е точно такова кафяво усещане. Може и да не платиш, но това променя контекста на твоята почивка. Оставя ти онази горчивина, че не си във ваканция, а във война. Трябва да проверяваш за кафявите туристически мини в бележките, в менюто, в условията с малки букви под линията и утежняващите съпътстващи обстоятелства, които нанасят тежки щети върху бюджета и най-вече на настроението ти.

Приемливата цена на пакет може да те съсипе, ако след това добавиш такса „плаж“, такса „чадър и шезлонг“, такса „паркинг“, такса „пренос на багаж“. А ако към това добавиш онова отношение на бакшиш-измамник, може и да съжалиш, че си пробвал пак на българското Черноморие и си биеш камшика натам, където всичко е кристално ясно.

Ако перефразирам Остап Бендер, „Почивката зад граница е като мита за задгробния живот. Който е попаднал там, не се е върнал в България.

Подчертавам, че тези две лъжици с кафяво-миризлива субстанция в качето с мед са възможни, заради отношението на държавата към тарикатите – независимо дали говорим за туризъм, таксиметрови услуги или каквото и да е там. Те съществуват благодарение и само на администрацията. Хора, които, пак според Бендер, са достатъчно пошли, защото обичат парите повече, отколкото е нормално.

Свободната инициатива на един не трябва да погребва свободната инициатива на всички останали. Светът на услугите се държи на доверието. Да се оставиш в ръцете на домакините ти и да си тръгнеш толкова доволен, че да се върнеш.

Всички знаем, че премиерът Бойко Борисов се намесва, само в краен случай. Когато нещата са фатални – ще прати самолет или хеликоптер, за да приберат важен пациент в София, ще се възмути от нещо и Темида сваля превръзките – буквално и преносно. Лично един министър-председател да призове да се проверява един ресторантьор е твърде много. Той казва на общината и кмета „Какви ги вършите, бре?“, „Как сте допуснали подобна измекярщина в този хубав град, където са се скатавали костите на Йоан Кръстител?“. Наистина е странно, защото едва ли Макрон, Меркел или Тръмп проверяват касовите бележки в кръчмите, но това е България.

Този забележителен кръчмар от Созопол е действал по бенедеровски „С парите трябва да се разделяте, без да крещите“. Е, случи се, че някой се озъби и може би ако не беше социалната мрежа, щеше да си мине и отмине.

В Кан също има заведения, където ще ти отрежат главата само и само защото си влязъл в тях. Те обикновено се държат от руснаци и само идиоти и руснаци влизат в тях. Ако случайно сбъркаш, не се връщаш повече. Факт е и друго – освен теб, попаднал случайно в подобна кръчмарска гилотина, можеш да видиш и някой от Холивуд.

В Кан има около 300 фестивала, а на върха на пирамидата стои Кинофестивала – най-важният, най-престижният, най-бляскавият. В Созопол има „Аполония“ и Змийския остров. Ако един кръчмар има глава на раменете си, не трябва да се чуди как да таксува празните столове, а как да ги напълни.

Свободните столове се таксуват на други места, но го има в условията на договора. Ако един народен представител не присъства на заседание на парламента по неизвинителни причини, свободният стол се заплаща с една надница. Но той знае това. Не знам защо не знаят как обаче да направят така, че да изчезнат фалшивите ресторанти, фалшивите услуги, таксита, а да не говорим и за всичко останало, което е значително по-важно и сериозно, но огледално на созополска кръчма.

Ако си голям умник да печелиш от празните места, то накрая ще останеш не просто с дванадесет празни стола, а с празна кръчма, в по-големия случай и държава.

И тогава идват онези с вървежните дюнери, които никога не фалират.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари