Някои от министрите предизвикват недоумение с действия и политики

Очаква се вотът на недоверие да е „всяко чудо за три дни“

Насред фанфарите, бляскавите церемонии и протоколни комплименти, които белязаха откриването на българското председателство на Съвета на Европейския съюз, правителството започна да лъкатуши по някои важни вътрешно-политически теми. Това лъкатушене е съчетано и с някои погрешни ходове, които поставят под съмнение капацитета му да се справи с основни ресори на управлението. На фона на авторитета, който министър-председателят демонстрира на международната арена, някои от неговите министри предизвикват недоумение с действия и политики.

Първата погрешна стъпка, която взриви обществото, е безкритичното и прибързано внасяне за ратификация на т.нар. Истанбулска конвенция. Без реално обществено и експертно обсъждане. Големият укор тук е към министерството на правосъдието, както и към външното ведомство, чийто сегашен титуляр – г-жа Захариева – преди няколко години е участвала пряко в подписването и обсъждането на въпросната конвенция. Да отделим зърното от плявата.

Истанбулската конвенция си поставя положителната цел да се подобрят механизмите за превенция и борба с домашното насилие, което е едно отвратително явление. Само през миналата година три жени бяха убити от партньорите им, след като властите системно са оставяли без разглеждане жалбите и сигналите на жертвите.

Не е вярно твърдението, че „всичко си имаме по въпроса в нашето законодателство“. Ще дам само два примера. У нас средните телесни повреди, когато са нанесени на съпруг/а или роднина, се преследват само по тъжба на пострадалия. Това са престъпления с висока обществена опасност - счупени крайници, фрактури на прешлените, счупени три и повече ребра, избиване на зъби, обезобразяване на лицето и пр.

Сега жертвата трябва не само да инициира наказателното производство, но и да докаже престъпното деяние. И се получава омагьосан кръг – жертвата, която е малтретирана, често държана в психическа и дори материална зависимост от партньора-насилник, трябва да събере морални и физически сили и сама да му търси сметка и да доказва пред съда. Какво се случва, когато го стори – най-често насилието срещу нея ескалира. Решението на този проблем е да се промени законът, така че или тези престъпления да бъдат преследвани по общия ред – от прокуратурата, или да бъдат определени като частно-публични престъпления, тоест – наказателното производство да започва по тъжба на жертвата, но доказването да е задължение на прокуратурата и компетентните органи.

Друг пример е нежеланието на полицията да се намесва при случаи с домашно насилие, защото това е „семейна работа“. Ефективното разследване в такива ситуации трябва да бъде законово гарантирано. В това отношение Истанбулската конвенция съдържа положителни аспекти. Но дотук!

Съмнения, опасения и недоволство – кога основателни, кога хиперболизирани – предизвика понятието „социален пол“ (“джендър“). То е приемливо и има своите научни основи, само когато се разглежда като неразривно свързана с биологичния пол социална надстройка. Превръща се обаче в ненаучна идеология, когато се твърди, че биологичният и социалният пол са самостойни. Този идеологически възглед е неприемлив, а по отношение на опитите да бъде обоснован с научни методи – няма никакъв научен консенсус. От религиозно-философска гледна точка, откъсването на биологичния пол от социалния е откъсване на човека от Бога и обявяване на човека за „бог“ и всемогъщ „творец“, който решава сам и според своите лични разбирания въпросите за живота и смъртта, за пола и половите връзки и т.н. Трактовка, която е несъвместима с фундаментите на християнската цивилизация.

Вярно е, че тази джендър-идеология, която приема, че половата идентификация е въпрос на личен избор, а не на биология, не се въвежда изрично с текстовете на конвенцията. Но фактът, че не е е отречена изрично, създава опасения, предвид примерите за подобни политики, които се нормират в отделни държави (Канада, Великобритания, Австралия) и дори се индоктринират в образователната система. Щом не е изрично отхвърлена, значи може утре да се превърне в основание определени среди да искат подобна политика и у нас. Пример за изричното й отхвърляне имаме в чл. 7, ал. 3 от Римския статут на Международния наказателен съд, ратифициран от България през 2002 г. Там се постановява, че терминът „пол“ означава двата пола – мъжки и женски, в контекста на обществото, и няма никакво друго значение.

Къде сбърка правителството? Първо, консултира тази конвенция преди внасянето й за ратификация, само с няколко организации, които представляват частични интереси на отделни социални групи – феминистки и ЛГБТИ структури. Те имат своето място, но представляват само малка част от плурализма на идеи в обществото. Не е потърсено мнението на организации и институции, които изразяват преобладаващите в обществото ценности и идеи, сред които на Българската православна църква и основните вероизповедания.

Второ, липсата на такъв обществен и експертен диалог в предварителния етап, доведе до взрив на обществено напрежение, който не може да бъда преодолян с формалното изслушване на стотици организации за по две минути, което се организира днес от парламента. Това е отбиване на номера, а не обсъждане.

И, трето, правителството не търси никакъв начин да удовлетвори широката обществена критика. Вместо това се размахват некомпетентни твърдения, че не можело да има тълкувателни декларации по конвенцията. Истината е, че не може да има резерви, но може да има тълкувателна декларация, която заявява смисъла, в който държавата ще прилага спорните разпоредби. Такива декларации са направени например от Полша, Латвия и Литва, и те прилагат на практика конвенцията според тези декларации. Някои други държави са излезли с възражение срещу полската декларация, но съгласно установените правила в международното право, те не обезсилват тази декларация.

Очевидно е, поне засега, че управляващите нямат намерение да се съобразят с критиките, а ще изпълняват „на сляпо“ волята на „началниците“ отвън. Ако това се запази, очаквам всякакви парламентарни маневри, за да се прокара конвенцията – излизане от залата на депутати от управляващата коалиция, за да се намали изискуемото мнозинство и пр.

Втората погрешна стъпка все още не е извървяна, но изглежда вече е в ход. ГЕРБ съумя много зряло и умело в тактическо отношение да неутрализира преди няколко месеца политическия импулс на БСП да иска вот на недоверие заради корупцията. Направи го с лансиране на идеята за цялостна ревизия на приватизацията. БСП се стъписа и допусна грешката да брани статуквото, установено от гигантския приватизационен грабеж от времето на Иван Костов. Но след новогодишните трапези, от редиците на управляващите вече не се чува нищо за ревизията. Дали са се отказали?

Някои критикуват мотивите на БСП за внесения вот на недоверие. Винаги може да се съставят по-убедителни и по-аргументирани мотиви за подобна процедура. Но в случая е важно какви ще са политическите последствия от този вот и то не от гледище на парламентарната аритметика, а кой ще се позиционира като носител на желана от обществото промяна, и кой – като пазител на омразното статукво. С наблюдаваното отстъпление на ГЕРБ от идеята за ревизия на приватизацията, очаквам по-скоро вотът да е „всяко чудо за три дни“. Няма да е нито рязък скок на опозицията, нито сияйна победа на управляващите.

На фона на тези погрешни, поне според мен, стъпки на управляващите, в институционалното пространство все по-ясно се откроява „голямата тройка“ - президентът, премиерът и омбудсманът. Г-н Румен Радев не допусна да бъде въвлечен в борбите на партийната арена и в рамките на възможното е коректив и стабилизиращ фактор в политическата система. Г-н Бойко Борисов впечатлява с активност и нарастваща тежест в международните отношения. Омбудсманът Мая Манолова пък все по-отчетливо се превръща в активен фактор за защита на социалните интереси и правата на хората, и получава

впечатляващо общественото признание.

Пред управляващите има и един риск – да се огънат за Банско и по други въпроси пред хилавия, макар и кресливо арогантен, натиск на дискредитирани и все по-маргинализиращи се политико-икономическо-медийни кръгове около някои подсъдими и обвиняеми олигарси. Отстъпят ли пред наглите корпоративни интереси, маскирани като „проевропейски“ и „екологични“, ще ерозират общественото доверие, че са в състояние да провеждат устойчива и стратегически правилна политика в защита на широкия обществен интерес.