Да кажа, че двата мандата на Клинтън са катастрофа за НАСА, би бил твърде мек начин за изразяване на моето мнение

„Ние избираме да отидем на Луната! Ние избираме да отидем на Луната през това десетилетие и да направим други неща. Не защото са лесни, а защото са трудни“; с тази вдъхновяваща реч, произнесена в Университета Райс в Хюстън през 1962 година, президентът на САЩ Джон Кенеди поставя началото на лунната надпревара. Шест години по-късно пилотираният кораб „Аполо 8“ влиза в орбита около естествения ни спътник, а след още няколко месеца „Аполо 11“ с Нийл Армстронг и Бъз Олдрин каца на лунната повърхност.

Джон Кенеди е демократ и съвсем естествено лунният триумф на НАСА се използва като доказателство, че Демократическата партия на САЩ е водещ двигател на научния прогрес. Но името на Кенеди присъства само като малък компонент от наратива на прогресивистите, който иначе представя републиканците като закостенели псевдоучени, привърженици на въвеждането на молитви в американските училища, противници на еволюционната теория и биологичните дисциплини, противници на науките за климата. А демократите, напротив, признават достиженията на съвременната наука и респективно тласкат света напред.

Разбира се, този наратив е крайно опростен и доста неточен. Самият Кенеди не е бил космически ентусиаст. Броени седмици след речта в Хюстън, президентът се среща с тогавашния администратор на НАСА Джеймс Уеб и му споделя какво мисли за полетите до Луната: „Това е важно поради политически причини, важни международни политически причини. Иначе ние не бихме дали толкова пари, аз не се интересувам особено от космоса“.

Работата е там, че през последните 30 години президентите от Демократическата партия са нанасяли много по-големи вреди на НАСА, отколкото са помагали. Респективно, дори и плановете на президентите от Републиканската партия да са страдали от съществени слабости, те са били много по-смислени.

През 1984 година републиканският президент Роналд Рейгън решава, че е време в космоса да има непрекъснато човешко присъствие посредством създаването на постоянно обитаема космическа станция.

По-късно през 1989 година, навръх 20-годишнината от първото кацане на Луната, Джордж Буш (старши) полага основите на т.нар. Космическа изследователска инициатива. Тя предвижда цялостна реализация на рейгъновия замисъл за строеж на орбитална станция „Фрийдъм“, след което следва да се пристъпи към изпращането на нови мисии до Луната и осъществяването на пилотирана експедиция до Марс. Но уви, не е писано на инициативата да оцелее през мандата на президента от Демократическата партия Бил Клинтън.

Да кажа, че двата мандата на Клинтън са катастрофа за НАСА, би бил твърде мек начин за изразяване на моето мнение. Може би най-същественото събитие от ерата „Клинтън“ е отбелязано през 1996 година, когато, благодарение на резултатите от изследването на един метеорит, е съобщено, че на Марс има живот. По-късно се оказва, че изказването е прибързано и че доказателствата не са категорични. През 1998 година започва и строежът на станцията, която към тогавашния момент вече не е известна под названието „Фрийдъм“, а просто като Международната космическа станция. Фактът, че се стига до нейния строеж, ме кара да си мисля, че макар и Бил Клинтън да поставя сериозна спирачка върху плановете на НАСА, можеше да бъде и по-зле. Можеше изобщо да няма Международна космическа станция. Не че демократите в Конгреса не се опитват да прекратят проекта – напротив, през 1993 година бъдещето на станцията е гласувано в Камарата на представителите и тя оцелява само с един глас разлика. Причината, поради която строежът на МКС продължава напред, е съвсем прозаична – намерена е политическа роля. Руснаците са поканени в конструкцията на МКС, а идеята на американската дипломация е по този начин да се осигурява работа за закъсалия космически отрасъл на Русия и така да не изтичат кадри и технологии към страни като Иран и Северна Корея.

Какво предлага тогавашният президентски кандидат Барак Обама през 2007 година, дълго преди да спечели изборите? Най-общо казано, той иска да спре финансирането на пилотираната космическа програма и така да освободи пари за образователните му идеи. Обосновката му е, че „няма да има инженери и учени, които да продължат космическите изследвания, ако няма деца, способни да четат, пишат и смятат“. Това е типичното мислене на много прогресивисти – трябва първо да се решат проблемите тук, на Земята, и чак тогава да се ходи в космоса.

Какво ще стане, ако през 2020 година бъде избран за президент кандидат от Демократическата партия на САЩ? Не е трудно да предположите. Само прочетете информацията в уебсайтовете на кандидатите от тази партия и ще разберете, че все едно САЩ няма пилотирана космонавтика. И все пак смятам, че надали един евентуален президент от Демократическата партия ще успее да съсипе всичко.

Надежда за кораба „Орион“

Обама не сполучи да прекрати изцяло програмата „Съзвездие“, а разработките на ракетата „Спейс Лонч Систъм“ и на кораба „Орион“ са вече в доста напреднал етап. Може би ще има някакви пилотирани мисии отвъд околоземна орбита, може би дори ще започне строежът на окололунната станция „Гейтуей“. Но все още не е пристъпено към създаването на лунен модул за полети до повърхността на естествения ни спътник – и подготовката към конструирането му лесно може да бъде прекратена. Ако бъде избран президент от Демократическата партия на САЩ, може да забравим за мечтата човек отново да стъпи на Луната не до 2024, а може би до 2030 година, а ако не и по-нататък.

* Авторът е доктор в областта на физиологията на растенията, администратор на уебсайта за космонавтика КОСМОС БГ.

От платформата за дясна политика „Консерваторъ“, със съкращения.