- Маестро Бобевски, повече от половин век сте на сцената, дирижирате няколко от най-известните наши хорове, имате десетки световни награди. Спомняте ли си началото, първата награда?

- На сцената с диригентската палка съм от много отдавна. Оттогава изминаха точно 60 години. А все едно беше вчера. Спомням си всеки концерт, всяка победа в конкурс. Първата беше още в самото начало. На 19 май през 1958 г. получих моята първа сериозна награда – в ЦДНА на големия общоармейски фестивал спечелих първо мсто с хор и цял оркестър. Тогава бях 20-тодишен диригент.

- Не се ли уморихте да бъдете 60 години на сцената, това е изнурителен труд, който изисква изключителна отдаденост?

- Не чувстам никаква умора. Колкото повече работя, толкова повече ми се работи. Ние сме оплаквателна държава – омръзна ми хората непрестанно да се оплакват. Баща ми беше на 60 години и до последния си миг тичаше по задачите на хор „Славия” – той беше негов председател, отиде си изведнъж от инфаркт. Никога не съм чул от него да се оплаква. Но човек трябва да е здрав, а засега не мога да се оплача.

- Какво е за вас музиката?

- Всичко, тя е моят живот. Моето минало, моето настояще и, дай Боже, моето бъдеще. Моите мисли, моите стремежи да откривам все още нови неща, както и във старото, което е забравено или изобщо не е било открито. Както канона на Свети Димитър Солунски от Свети Методий Славянобългарски, писан в Моравия преди 1125 години и открит от професора от Харвард Томас Бътлър в Светогорските манастири. Той е етнолог и филолог, изпрати ми ги и започнахме заедно да работим. Оформи текстовете, работил е сам около 5 години и с мен още две. Изпълнихме го на 22 декември в БАН през 2006 г. За мен музиката е въздухът, който дишам, тя е една дълготрайна прекрасна приказка.

- Успяхте ли да свикнете с това, че тази музика е на заден план, а по радиата и телевизиита шества чалгата, която се радва на завидна популярност?

- Това е много болна тема за мен. Имаме чудесни творци на класическата музика, които въобще не се чуват, а на Запад като излязат, ги боготворят. Изместиха се критериите, насажда се лош музикален и естетически вкус. А тези хора са могли да станат класически музиканти, но класиката не дава пари. Много разкошни български дарования се отклониха от техния възможен път в сериозната музика. Топли ме това, че ние имаме вярна публика, която не ни изневери през годините, но болката остава – младите вече са на друга вълна...

- Маестро Бобевски, носят се легенди за историята на вашия род, който е дал доста известни хора в България - самите те са направили и постигнали много за родината. Откъде идват корените на голямата ви фамилия?

- Корените на рода ми са от Тетевен, а негов родоначалник е дядо Никола Хаджистоянов- Бобевски (роден е през 1822 г.), богат търговец и два пъти хаджия. Замогнал се като емигрант в Крайова, а румънския си дом превърнал в казарма за български комити. Основател и председател на революционен комитет с благовидното име „Българско настоятелство”, той събирал значителни суми и ги изпращал в България „на ползу роду”. След Освобождението дядо хаджи Никола е избран от родния Тетевен за делегат в мисията на граф. Игнатиев при подписването на Санстефанския мирен договор. Участвал е и във връчването на благодарствения адрес до Александър II, царя Освободител. В къщата му там (днес музей) е бил посрещнат и е преспал княз Александър Батенберг. Прадядо ми Никола успява да създаде многолюдно семейство - имал е 10 деца, от които шестима синове и четири дъщери. Най-големият му син е Иван, който е участвал в боевете на Шипка, казвали са му Опълченеца.

- Кой е той, разкажете нещо повече за него, преди да влезе в опълчението?

- Това е моят чичо – той е брат на дядо ми Марин. Историята на Иван Хаджиниколов-Бобевски (роден е 1854 г.) е много интересна - най-напред той се сближава с българските хъшове във Влашко. Първата му среща с Христо Ботев и Любен Каравелов е в Букурещ. Запознава се и с Дякона Левски, с Панайот Волов, с Филип Тотю и Желю войвода. През пролетта на 1877 г., когато войната започва, чичо Иван се записва в Опълчението. След боевете при Стара Загора участва в битката на връх Шипка, а после получава дар от руския император Александър II - сабя с диаманти и рубини и златен часовник. На Паметника на Цар Освободител в София Иван Бобевски е изобразен от скулптора Арнолдо Дзоки върху барелефа зад генералите Столетов и Радецки. След Освобождението той е председател на поборническото дружество в София, заместник-кмет е на столицата и е депутат във ВНС.

- Израснали сте сред най-големите български композитори и музикални педагози на миналия век. Какво ви даде общуването с тях, маестро?

- Наистина се смятам за благословен. Тези хора бяха изключителни българи. Баща ми беше известният хоров диригент Асен Бобевски. След 9 септември 1944-та имаше много музикални изяви и от дете попивах всичко. У нас идваше прочутият диригент на хор „Гусла” проф. Асен Димитров. Двамата с баща ми непрекъснато решаваха някакви проблеми, седнали под бялата череша в двора. Често вкъщи идваха Петко Стайнов, Панчо Владигеров, Руслан Райчев, маестро Георги Атанасов, все големи личности. Още преди да се родя, в хор „Гусла” рамо до рамо са пеели баща ми и прочутият световен бас Борис Христов, с когото са били приятели - имам снимка, на която двамата са един до друг.

- Какви са спомените ви от великия български оперен певец?

- Виждал съм го два пъти - най-напред през 60-те години на миналия век, когато той дойде за първи път в България след заминаването си за Италия - дълги години не са го пускали в родината. Тогава с хор „Гусла” направихме голям фурор в претъпканата зала „България”. Той се качи да ни гледа от балкона заедно със съпругата си баронеса Франка. Аз бях баритон на четвъртия ред в хора. Накрая той слезе да ни поздрави, а ние му подарихме гусларска риза, флагче. Голямо вълнение беше... Като рукнаха едни мъжки сълзи, не може да се опише. Втория път го видях в „Балкантон”, когато правеше монтаж по Гершуин. Представих му се - „Аз съм син на Асен Бобевски”, а той ме прегърна силно. Как да се забравят такива моменти...

- Борис Христов е погребан в България, спомняте ли си този момент?

- Как мога да го забравя... Бях на летището, когато през 1993-а посрещахме ковчега с тленните му останки от Италия (тази година стават 20 година от смъртта на Борис Христов). В Катедралата „Св. Ал. Невски” пускаха само началства. Бях на опелото, вътре бяха и хоровете „Гусла” и „Кавал”, на гробищата дирижирах хор от 300 човека.

- Зная, че много се гордеете с учениците си, с хористите си, сред които са днешните най-известни и популярни музиканти.

- Да, сред тях са мнозина от Ку-ку бенд”, а те са наистина страхотни музиканти. Евгени, Кристиян и Цецо пееха в Младежкия хор „София” към Ансамбъла на Строителни войски. През лятото на 1989 г. по случай 200-годишнината от Великата Френска революция в прочутата катедрала на Страсбург изпълнихме „Реквиема” на Берлиоз с огромен състав – два симфонични оркестъра и около 500 души певци. Нашите момчета – 35 на брой, бяха ударната група на големия световен дириент Марк Сустро.

- От големите български рок музиканти има ли ваши ученици?

- Има, разбира се. Кирчо Маричков, Пеци Гюзелев и Валди Тотев от „Щурците”, Иван Лечев и Константин Цеков от ФСБ, фронтменът на Б.Т.Р. Наско Пенев и мн.др. също са пели при мен в Ансамбъла на Строителни войски. И те бяха блестящи хористи. Всички те кандидатстваха по общия ред през тежък конкурс. „Щурците” тъкмо бяха нашумяла група, пееха много хубаво, и се стремях да бъда прецизен. Групата беше създадена, но те трябваше да отбият военната си служба и две години обикаляхме България. В Ямбол имаше фестивал на камерните хорове „Златната Диана” – някъде 1971-72 г. На генералната репетиция бях адски изнервен, и Кирчо Маричков казал на жена ми притеснено: „Госпожа, изведете другаря Бобевски малко навън да се успокои.” Говореше й на „госпожа”. Тя се засмяла и го успокоила, че като изляза на сцената, всичко ще се оправи. И досега с Кирчо сме много близки приятели. А Пеци – Бог да го прости, ми беше продуцент на 3-4 касети с религиозна музика отпреди 10 години.

- Има ли хора, които са минали през вашата школа без да подозираме днес за този им талант?

- Вие как мислите? Малцина знаят, че в Ансамбъла на Строителни войски при мен са пели режисьорът Теди Москов, шефът на „Дарик радио” Радосвет Радев... Не искам да пропусна и големият световен тенор Бойко Цветанов – дълги години главен солист на операта в Цюрих и пял на всички световни сцени. Мой възпитаник е и друг световен български музикант - пианистът и композиторът Александър Зографов, който много години е работил в Канада и САЩ с Ендрю Лойд Уебър, самият той е бил учител на Джо Кокър... Хайгашот Агасян също е мой възпитаник. Ако знаете и колко ученици имам в Италия, Германия, Австрия, Испания, Норвегия, Португалия, Белгия и къде ли не. И с всички тях се гордея не само аз, те са гордост за цяла България.

- Случвало ли ви се е нещо необичайно, за което носите спомен през годините?

- Преди доста години в Париж ми се случи нещо много вълнуващо. Бях доста притеснен, защото все изникваше някакъв проблем. Докато се разхождахме в лятната жега около катедралата „Сакре Кьор” в Монмартр, пред мен застана една малка жена в шлифер – не по-висока от 1,45 и не по-тежка от 35 кг. Подаде ми иконка на Христос и медальон на Богородица. Понечих да й сам пари, защото помислих, че проси, но тя буквално изчезна в тълпата. Изведнъж ми олекна, все едно полетях. Тези две неща и досега стоят на пианото ми като най-скъп спомен.

- Как ще отбележите тези 60 години на сцената, какво подготвяте за почитателите си?

- Проявите ни ще са много през 2018-а. Но най-голямото събитие за мен ще бъде юбилейният ми концерт на 19 май в зала България. Подготовката е много сериозна. Искаме да представим много нови неща на нашата вярна публика – ще има и една прекрасна световна премиера. Моят ученик, който сега е прекрасен композитор и диригент – Любомир Денев, посвети много хубава балада за смесения хор „Света София” и орган. Заедно с органиста - също мой ученик Йосиф Герджиков, ще прозвучи на този важен за мен концерт. Той е като една световна премиера. Тази творба е разкошна и много различна от това, което съм изпълнявал. Ще бъда заедно с моите солисти и приятели, прочути из цял свят – тенора Бойко Цветанов, басовете Петър Петров и Велислав Велев, тенора Кирил Марков, Ирина Бояджиева и Вихра Смилкова – сопрани, Анатоли Георгиев, и да не забравя моя верен приятел отец Кирил Попов, който винаги е до мен в най-важните ми участия. И разбира се, пианистките ми Ваня Грива, Вили Станиславова, Габриела Янева... Ще има и някои музикални изнанади с много известни и популярни имена.

Кой е той

На 5 февруари маестро акад. Валентин Бобевски навършва 80 години, като 60 от тях той е диригент и композитор. Специализирал е в Хумболтовия университет в Берлин, преподавал е дирижиране в Будапеща. 25 години е главен художествен ръководител на Ансамбъла на строителни войски. От 1985 г. до сега е главен диригент на мъжкия хор „Гусла”. Продължава да дирижира хор „Света София”, мъжкия камерен ансамбъл „България”. В дългата си музикална биография е осъществил премиерни изпълнения на повече от 400 български и чужди творби. Носител на най-големи световни и наши награди. Включен е в енциклопедията на Кеймбридж.