За разлика от днес, през 1908 г. нашият политически елит, както и целият народ, е имал визия за бъдещето

Манифестът към българския народ, написан от министър-председателя Александър Малинов, който цар Фердинанд отправя към населението на Княжеството, е писан през 1908 г. Естествено е в него да има остарели думи и известна „куртоазия”, свързана с тогавашната международна обстановка. По-важното обаче е, че ясно е изразена основната теза: България е „...държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи... Моят народ - казва цар Фердинанд - днес копнее за своя културен и икономически напредък. В това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ ...” Думи, които не са загубили своята актуалност.

Отнесен към народа с днешна дата, подобен манифест би съдържал същия дух на патриотизъм и достойнство. Впрочем обявяването на Независимостта през 1908 г. не е пиар акция на царя и правителството, а решителна крачка към осъществяване на българската кауза - националното обединение. Макар и в по-различен вид, тя не е загубила своето съдържание и смисъл. Българите във Вардарска и Егейска Македония, в Сърбия, Румъния, Украйна, Молдова, по целия свят трябва да бъдат последователно приобщавани към нашия обществен живот и култура. Тази задача на задачите следва да се превърне в държавен приоритет.

Предвид актуалната геополитическа ситуация независимост на малка и бедна, макар и европейска, държава не е възможна. В днешния глобализиращ се свят никой не е напълно независим. Ясно е обаче, че бъдещето на България е невъзможно без мотивацията на всеки човек, на цялото общество. Въпреки тревожните социални диспропорции не сме чак толкова бедни... И да не би през 1885-а, когато прадедите ни осъществиха Съединението, или пък през 1908 г. да сме били по-голяма държава? Само че тогава нашият политически и културен елит, както и целият народ, имаше визия за бъдещето. Разбира се, че и днес не въпреки, а поради (!) участието си в Европейския съюз България може и трябва да е независима, стига да имаме воля за това.

За жалост самото слово “независимост“ е профанирано от прекомерна и произволна употреба и това рикошира върху паметното историческо събитие. Често Денят на Независимостта е повод да се говори за точно обратното - специфичен „мазохизъм”, любим на всякакви звани и незвани капацитети... Дори и да не ни се вярва обаче, патриотичната гражданска енергия се усилва. Ще припомня обществения дебат за паметника на цар Самуил в София преди година, както и за онзи на ген. Иван Колев в Добрич само преди две седмици. А множествата от млади българи всяка година на Шипка и Околчица! Държа да отбележа модерните патриотични инициативи на д-р Милен Врабевски и фондация „Българска памет”. Не на последно място - публиката на свързани с националните ценности радио- и телевизионни предавания, на сериозни медии, сред които е и вашият вестник. Факт е и „неформалният” учебник по родинознание на Костадин Костадинов. Още нещо, преди два дни няколкостотин българи, придружени за първи път от свещеник, почетоха с държавни почести нашите герои на един почти забравен връх, който днес е на границата между Гърция и Република Македония - заслугата е на Красимир Узунов, автор на книгата „Каймак-Чалан”, възкресила паметта за кървавата епопея от 1916 г., на ген. Константин Попов, адмирал Пламен Манушев и други сърцати българи. Аз живея във Велико Търново и съм свидетел на хилядите гости на старата столица на 22 септември - поредното доказателство, че нищо и никой не е в състояние да прекъсне духовната ни връзка с достойните дела на предците.

Националните празници - поредните почивни дни

Националните празници вече се възприемат като брой почивни дни, в които се прескача до Гърция, а не като тържествен повод за национална гордост. Причината за това е патриотичното възпитание, каквото има във всички държави, а у нас се смята едва ли не за отживелица ... Тези, които решават и обявяват поредните „почивни дни”, не виждат ли обезценяването на националните празници? Кой реши да премахне предмета „Родинознание” и защо? През последните години българската история и литература се изтикват в периферията на българското образование. Не по-малък проблем е, че някой се опитва да превърне учителите в... чиновници! С последните т.нар. реформи те са орисани повече да попълват всевъзможна документация, отколкото да развиват своите знания и присъщите на професията добродетели. А мисията на учителите още от епохата на Възраждането е мисия на будители, нали?