Винаги е имало множество външни фактори, които са възпрепятствали диалога между Сеул и Пхенян и постигането на заветната цел – обединението

Изненадващо рязкото затопляне на отношенията на Корейския полуостров, където само до преди месеци напрежението наближаваше критична точка, не на шега изненада целия свят. За залозите, рисковете и интересите на страните от Източна Азия, Тихоокеанския регион и отвъд, в случващото се разговаряме с доц. д-р Евгений Кандиларов, историк и изследовател на международните отношения в региона на Източна Азия.

- Историческа среща беше тази, която се проведе миналата седмица между президента на Южна Корея Мун Дже Ин и севернокорейския лидер Ким Чен Ун. Приетата съвместна декларация, обявените намерения и въобще общия дух, който демонстрираха двамата по време на разговорите и пресконференцията след тях, изненадаха света. Какво видяхме наистина и какво да очакваме оттук нататък на Корейският полуостров?

- При всички положения видяхме една много добре премислена като политическа хореография и символика среща. Символика на желанието и на двете страни да водят диалог помежду си, готовността и на Пхенян, и на Сеул да направят една крачка напред с протегната ръка към другия, към постигане на общата цел – обединението на Корея. Последното разбира се е много дългосрочна цел. Пред крайното й реализиране стоят изключително много препятствия, които са там още от началото на Студената война и конфликта на Корейския полуостров. Но това, което видяхме, беше желанието и мотивацията и от двете страни за положителен развой. Знаменателна среща наистина, защото е и първата при която лидер на Северна Корея пресича демилитаризираната зона и влиза в Южната част от края на войната през 1953 г., когато е подписано примирието, което ги разделя на две. Особено на фона на сериозното напрежение, което се натрупа в региона в рамките на миналата година около ракетните опити и ядрената програма на Пхенян.

- Кое според Вас създаде предпоставките двете Кореи да се отварят за диалог една към друга толкова изненадващо – първо около Зимните олимпийски игри и сега вече с конкретни постъпки и декларации – външният натиск ли?

- Зимните олимпийски игри в Южна Корея през февруари тази година създадоха много добра възможност за възобновяване на диалога между двете корейски държави. Тук могат да се направят много интересни паралели с едни предишни олимпийски игри в Сеул през 1988 г. Но тогава такива възможности и шансове бяха невъзможни, а дори и да бяха възможни, бяха пропиляни в следствие на конфронтацията в контекста на Студената война.

- Да, Пхенян тогава бойкотира игрите, а агенти на режима взривиха южнокорейски пътнически самолет, убивайки 115 души.

- Да, но преди да бойкотира игрите, КНДР предлага двете Кореи едновременно да домакинстват Олимпиадата и отново се дискутира варианта за обединение на двете държави под формата на конфедерация при запазване на политическа автономия на Севера и Юга. За съжаление има цяла серия така наречени „инциденти“ между Северна и Южна Корея през годините на примирието, които допълнително възпрепятстват диалога и най-често служат за неговото прекъсване. Първите разговори между двете страни реално започват едва в началото на 1970-те години на миналия век. Първата обща декларация е приета през 1972 г. Това е т. нар. „Съвместно заявление между Севера и Юга“ от 4 юли 1972 г. От тогава до днес винаги е имало множество външни фактори, които са възпрепятствали диалога между Сеул и Пхенян и постигането на заветната цел – обединението на двете части на полуострова в една държава. През Студената война това е противопоставянето между СССР и САЩ, докато в наши дни има много по-широк обхват от „фактори“, които влияят на диалога. Както Русия и САЩ, така и в много голяма степен КНР.

- От гледна точка на тези външни фактори, има ли интерес някой друг, освен Северна и Южна Корея, от обединяването им? В Европа познаваме конфликт на Корейския полуостров като идеологическо противопоставяне от времето на Студената война, което продължава и до днес, но е и по-дълбоко от това, нали?

- Има го елементът на идеологическото противопоставяне, което както казвате, датира от времето на Студената война. Но още оттогава това е не само идеологически, а и геополитически конфликт. Въпросът за разделението на Корейският полуостров и създаването на две корейски държави възниква след неблагоприятния от гледна точка на САЩ развой на гражданската война в Китай, довел до създаването на Китайската народна република. Съединените щати загубват една огромна територия в лицето на държава, за която са се надявали да бъде техен основен преден пост в Азиатско-Тихоокеанския регион. Това налага на американците да променят плановете си - да запазят един крак в Южна Корея и да превърнат Япония в свой плацдарм. В края на Втората световна война САЩ са разчитали Китай на Чан Кайши да бъде техният съюзник в региона на Източна Азия, а не Япония, която е била напълно разорена след войната и капитулацията. Японците изненадващо получават възможност да започнат бързо икономическо възстановяване именно с началото на Корейската война, защото САЩ си дават сметка че трябва да заздравят позициите си в региона – и най-сериозните им шансове за това са да възстановят Япония като силна икономическа база и същевременно да запазят присъствието си в южната част на Корейския полуостров. По този начин може да се гарантира, че обединението на Корея няма да се случи според плановете и визията на лидера на на КНДР Ким Ир Сен, с подкрепата на Мао Дзедун, който изиграва ключова роля за оцеляването на Северна Корея във войната и след това. Съветският съюз, разбира се, също помага, но Китай изиграва решаваща роля чрез пряката военна намеса на над един милион китайски „доброволци“ в подкрепа на КНДР. В новите условия след края на Студената война интересите от гледна точка присъствието на САЩ в региона не са се променили чак толкова много. Те продължават да поддържат няколко важни стратегически военни постове в региона на Източна Азия, като Южна Корея, Япония, Тайван, Филипините и т.н.

- В този контекст беше и въпросът ми – досега вниманието в региона е съсредоточено върху конфликта между Северна и Южна Корея и възможните последствия от ожесточаването му; една обединена силна Корея няма ли да наруши баланса на силите в региона и да е заплаха за съседите? Най-малкото за Япония, която през 1910 г. окупира Корея за 35 години, до края на Втората световна война и е оставила множество горчиви спомени, които тежат и до днес.

- Абсолютно вярно. Япония е страната, която в известен смисъл ще бъде поставена в неблагоприятна позиция от възникването на една силна, обединена корейска държава. Смятам, че това би могло да се случи по китайския вариант „една държава - две системи“. Огромният икономически потенциал на Южна Корея, комбиниран с нова дисциплинирана и квалифицирана работна ръка от Севера, включително и ядрения потенциал на КНДР, при всички положения ще засегне интересите на Япония от всяко естество в региона на Източна Азия. От такава гледна точка Токио не би бил заинтересован от силна обединена Корея икономически обвързана с КНР. От друга страна обаче, Япония има интерес от стабилност, от слагане на край на заплахата, която представлява КНДР, защото при всеки евентуален конфликт между двете Кореи, първата държава, която ще бъде най-силно пострадала, извън директно замесените, е Япония. От друга страна, за САЩ една обединена Корея, която би могла в дългосрочен план да попадне в орбитата на политическо и икономическо влияние на КНР, също е проблематично. Най-малкото, защото осъществяването на едно бъдещо обединение неминуемо ще е свързано с правенето на определени компромиси от страна на Вашингтон, което вероятно ще е свързано с изтегляне на техния военно-стратегически потенциал от Южна Корея. А самите САЩ, както знаем, считат себе си за Азиатско-Тихоокеанска сила и това ще бъде в разрез с геополитическите им интереси и позиции.

- Да се върнем тогава отново на случващото се последните дни на Корейския полуостров. Според Вас Ким Чен Ун ли е, да го наречем хитрецът, който се възползва от момента, за да открие действията и да си гарантира, че ще продължи да играе „дългата игра“?

- Южна Корея има свое „министерство на обединението“, както и КНДР има подобна административна структура. И двете страни са водили непрекъснато през годините свои „политики на обединение“, според разбиранията в Пхенян и Сеул. Това са стратегии разработвани още от началото на 70-те години на ХХ век насам, когато е първият голям пробив в диалога между двете Кореи. Този диалог е постоянно торпилиран от САЩ по време на Студената война. За това допринасят и редовните военни учения „Тийм спирит“, които се провеждат всяка година и КНДР смятат за провокация и подготовка за предстояща инвазия, и това е от средата на 70-те години до наши дни. В съвместната си декларация от миналата седмица двете Кореи се обявиха за пълна денуклеаризация на полуострова, което ще означава и изтегляне на военно-стратегическия потенциал на САЩ. Последното просто няма как да се случи и затова досега винаги диалогът влиза в задънена улица. Искрено се надявам този път да бъде различно.

- Когато първото изискване е неизпълнимо, няма как да има напредък.

- Именно и поради тази причина сега в много голяма степен трябва да се зададе въпроса възможно ли е това реално да се случи, както беше заявено в декларацията. Цялостна денуклеаризация на Корейския полуостров, което няма как да се случи толкова лесно и ще е в пълен разрез с геостратегическите интереси на САЩ.

- В цялата тема за ядрената програма на КНДР и денуклеаризацията на Корейския полуостров, като че ли пропускаме че през всички тези години и в Южна има ядрено оръжие, в неустановено количество, просто е американско.

- Точно така. В много голяма степен севернокорейската ядрена програма беше разработена, официално обявена от режима, че тя е само с цел защита на суверенитета и позициите на КНДР срещу евентуална външна агресия. Режимът в Пхенян никога не се е обявявал за първи изпреварващ удар или нещо подобно, защото си дава ясна сметка, че това би било абсолютно самоубийство. Но за да се върна на първоначалния ви въпрос - при всички положения, оттук-нататък играта ще се играе от три страни, които видяхме да активизират диалога помежду си последните месеци - това са двете корейски държави и Китайската народна република, която за мен играе най-ключовата роля, тази на посредник. Неслучайно срещата между Ким Чен Ун и Мун Дже Ин беше предшествана от едно много знакова среща между севернокорейския лидер и президентът на КНР Си Дзинпин. В цялата схема са пряко замесени разбира се, САЩ, Русия и Япония. Така нареченият шестстранен формат на разговори, в който трябва да се търси решение на въпросите на Корейския полуостров.

- Който беше прекратен заради отказа на КНДР да сътрудничи и да замрази ядрената си програма?

- Именно и към което видимо търси да се върне новата администрация в Южна Корея на президента Мун Дже Ин. Той наложи съвсем различен стил на поведение и демонстрира още от самото начало на управлението си желание да се възстанови диалога. Не трябва да пропускаме също така, че на Южна Корея винаги се е гледало като на следваща политика успоредна с тази на САЩ, а през последната половин година се наблюдават множество разминавания в позициите и дори напрежение между двете държави. И според мен за това в най-голяма степен подсказваше случаят с номинирания за посланик на САЩ в Сеул експерт по корейските въпроси д-р Виктор Ча, който след поредния скандал в администрацията на президента Тръмп, не беше акредитиран, заради разминаване в позициите му с тези на Белия дом. Принципно смятам, че изненадващото подновяване на диалога между Сеул и Пхенян, не е изцяло и напълно координирано с политиката и поведението на Вашингтон. И тук отново повтарям, че според мен много важна роля играе КНР. Започна се с новогодишната реч на Ким Чен Ун, в която той обяви, че подава ръка, иска да възобнови диалога, да изпрати своя делегация на зимните олимпийски игри в Южна Корея, която да се яви под единно знаме с южнокорейските атлети. Но този отварящ ход на Пхенян и готовността на Южна Корея да отвърне позитивно, провокираха САЩ да обърнат политиката си и ето в близките седмици вече се подготвя среща на върха между Доналд Тръмп и Ким Чен Ун.

Нашият гост

Евгений Кандиларов е доктор по съвременна българска история и доцент по обществознание на страните от Източна Азия в СУ “Св. Климент Охридски”. Научните му интереси са в областта на съвременната политическа и икономическа теория, и международните отношения. Специализирал е във Факултета по политически науки и икономика в университета “Мейджи” в Токио, и в Китайската академия за социални науки (КАСС). Автор е на над 40 статии и студии, както и на книгите “България и Япония. От Студената война към ХХІ век”, изд. “Дамян Яков”, 2009 г. и “Източна Азия и България, изд. “Изток-Запад”, 2016 г.