Архивите са модерна институция, а не пространство на сумрак и прах

-Доц.Груев, Държавният архив отбелязва 65 годишнина. Защо той е изключително важна институция и специалистите в областта трябва да се ползват с особено уважение в обществото?

- Това са институции на паметта, в която се съхранява знанието за миналото на нацията. А нация без памет е и нация без бъдеще. Не го откриваме ние. То е осъзнато от държавите по света. И неслучайно архивите са важна институция в структурата на всяко държавно управление. Държава без архиви няма. И колкото по-добре подредени са те, колкото по-ползваеми и обърнати към обществото са, толкова държавата е по-модерна. Има такава зависимост и тя не може да бъде игнорирана. Архивите са и институция, която традиционно в миналото е обслужвала властта. Тя възниква като част от структурата на държавното управление. Постепенно модерният архив се превръща в демократична институция. Достъп до него добиват не само представители на властта, но и на учени, изследователи, журналисти, всички граждани, които имат интерес към миналото. Демократизирането на архивните системи по света също е доказателство за все по-голямата важност на тези институции в модерното общество на знанието.

- Като споменахте за властта, тя има доста противоречиво отношение към архивите – от една страна се ползва с пълни шепи от информацията, която съдържат, а от друга страна – влага минимум средства тази структура да функционира ефективно.

- Права сте. Като обем информация, която даваме, потребител №1 е държавният апарат – министерства, агенции, съд и прокуратура, всички институции, на които са необходими справки. На второ място са общините. Държавното ръководство подценява значението на тази институция. Вероятно предствата за нея у голяма част от неговите представители е онази, за архиваря с ръкавелите, Душко Добродушков на Елин Пелин, а самите архиви продължават да се мислят като пространство на сумрак и прах, което се обитава от малък брой архивисти и професионални историци. Тази стара представа за архивите битува. Всъщност въобще не е така. Имаме модерна институция, без която държавното управление надали би функционирало. Въпреки това обаче, архивната система да страда от недостатъчно финансиране. И проблемът не е нов. Традиционно е имало недостиг на средства.

- Дори и през социализма?

- Дори и тогава. Макар че тук са работили три-четири пъти повече хора. А сега обемът на дейности е скочил. Дигитализация тогава е нямало. Но и нея поемаме със същия човешки ресурс. Та традиционно тази система е недофинансирана, което през последните години взе да се чувства особено остро. А има нови повели на времето. Дигитализацията е архивистиката на бъдещето и изисква огромен ресурс, който не сме в състояние да отделим. От друга страна се опитваме да се съизмерваме с архивните институции на другите държави в ЕС и установяваме, че стоим на последно място по финансиране, въпреки че вършим почти същите дейности. Разполагаме със сходни общи масиви документи – около сто линейни километра е общият обем на хартията, която се съхранява. А получаваме три пъти по-ниско финансиране от словашкия архив, примерно.

- Съдържат ли секретни документи архивите?

- Има, разбира се, класифицирани документи, но те са много малко. Основният обем класифицирана информация се съхранява в самите институции. Има малък брой документи, постъпили най-вече във военния архив във Велико Търново, на които още не им е свален грифът. Но по закон всички документи, които са в системата на държавните архиви, са публични. И ние се стараем да ги направим още по-публични чрез дигитализацията.

- Имате ли стратегия, която да стимулира хората да предават ценни документи, които да не гният по мазета и тавани?

- Имаме, разбира се. На първо място това е информационна кампания, която се опитваме, включително и чрез медиите, да правим. Стараем се да убедим хората колко е важно да бъдат съхранени тези свидетелства за миналото. Второ – да убедим потенциалните дарители на документи, че при нас те ще са сигурно и надлежно съхранени, много по-добре, отколкото по мазета и килери. И тук отново опираме до пари. Ясно е, че в бъдеще попълването на архивните колекции с нови и ценни документи във все по-голяма степен ще зависи от възможността ни да откупуваме част от тях. Принудени сме по този начин да се конкурираме с антиквари, галеристи и пр. Естествено е част от потенциалните дарители на документи да не изключват и тази алтернатива.

- А има ли опция човек, който не иска да се лиши от свидния дневник на дядо си да речем, да ви го даде, за да го копирате, а оригиналът да си запази?

- По принцип архивите по света работят с оригинални документи. Така е и при нас. По изключение се приемат и копия. Процедурата при такъв случай е чрез нашата система за описване на колекциите в рамките на Националния архивен фонд – НЕРА. Това е централизирана система, която цели да регистрира контингента от институции и лица, притежаващи частни колекции с ценни документи, за да е ясно къде се съхранява оригиналът.

- По този повод, картините, които ще представите на изложбата за годишнината, как се озоваха в архива?

- Оказва се, че неочаквано и за нас самите, в архивите се съхраняват изключително много произведения на изобразителното изкуство. И то уникални - на стари майстори, постъпвали по различно време. Най-вече през личните фондове на художници, понякога на писатели, композитори, общували с художници, които са им подарявали свои картини. Понякога през институционални фондове при закриването на съответните учреждения. И по този начин на порции при нас са дошли много значими произведения, за които никой не подозира. Някои от тях са неизвестни дори и за изкуствоведите. Това ни мотивира да създадем специален сайт (тръгва от понеделник – 10 октомври), базиран на нашата административна страница, на произведения на изобразителното изкуство, които се съхраняват във фондовете на архивите. Сега показваме стари майстори - портретисти като Никола Михайлов, Димитър Гюдженов, Иван Енчев - Видю, Константин Щъркелов, представители на българския модернизъм от междувоенния период като Бистра Винарова, Екатерина Ненова, Сирак Скитник, Васил Стоилов… Част от тези картини бяха съвършено неизвестни на широката публика.

- Досега подобна изложба правена ли е?

- Не. Впрочем две големи колекции се намират при нас, постъпили чрез дарение. На сина на Симеон Радев – покойния Траян Радев, който завеща апартамента си, той няма наследници. Цялото документално и книжовно наследство на баща си, както и художественото наследство на майка си -Бистра Винарова. Така в архивите влезе изключително ценна колекция както на самата Бистра Винарова, но и на световния експресионизъм. Тя е школувана в Германия, била е в тесния кръг на тамошните експресионисти и в колекцията има подарени лично на нея картини от световни имена – Ото Дикс, Конрад Феликсмюлер, Ани Еренфест и пр. Друг дарител е семейството на големия български скулптор Анастас Дудулов. Приживе сестра му дарява апартамента, книжовното и художествено наследство на семейството им. Оказва се, че след смъртта му през 1971 г., неговото ателие и мазето са били затворени цели 45 години и оттам излязоха съкровища, които показваме в изложбата. Това е един от най-даровитите скулптори от междувоенния период, останал слабо известен поради превратностите на времето. И го представяме отново на публиката.

- С кои ваши колеги от други страни имате най-интензивно сътрудничество?

- Ние сме част от Групата на европейските архивисти, която обединява архивните институции на държавите от ЕС. Провеждаме с тях регулярни срещи на всеки шест месеца. Контактите ни с колегите от Европа ни кара да се опитваме да вървим в крак с най-доброто, актуалното в европейската архивно дело. Имаме добро сътрудничество със съседните държави, с които имаме договори за съвместно сътрудничество.

- Преди години имаше брожения покрай отказа на руския архив да ни върне документи, съхранявани в него. Какво стана впоследствие?

- Това е стара история. Тя заглъхна и в това състояние на българо-руските отношения няма изгледи за решаване на въпроса. Не бих обвинявал руската страна, но липсва диалог. Там е като “Параграф 22”. Ние нямаме опис на документите, които са били иззети от нашите държавни институции в периода на съветската окупация. От руска страна искат опис на документите. Ние го нямаме и те казват: “Тогава ще видим какво ние имаме и какво можем да ви предложим.” Това, което на този етап ни се предлага, са финансови документи на Съюзната контролна комисия от Първата световна война, създадена в резултат на Ньойския договор. По каква логика тази документация се е озовала там не е известно и защо е била важна за съветските власт. Но оказва се, че тази документация е там. Но тя не е от ключово значение за българската история, а руската страна иска немалка сума за копирането й.

- А как стоят нещата с турските ви колеги?

- С турската страна имаме договор за сътрудничество, който е изтекъл. Сега сме в процедура по подновяването на договора, но тяхното искане е да стане чрез междуправителствена спогодба, което означава че ще се проточи повече във времето. Но от друга страна за нас е важно, защото не малко документи се съхраняват в турските архиви и ние традиционно имаме интерес към тях. Както и те през последните години проявяват засилен интерес към османо-турските документи у нас.

-А нямате ли порив, подобно на археолозите, да представяте сензационно находките си?