Доц. Евгений Кандиларов пред „Труд“: В България младо и старо иска диктатура – това е бакалски дебат

Не смятам, че правителствата у нас, досега и в бъдеще, биха си позволили да променят политиката ни спрямо Турция

- Доцент Кандиларов, разговорът ни беше в друг контекст, но започва на фона на атентата в метрото на Санкт Петербург от понеделник с десетки загинали и ранени. Само аз ли имам усещането, че това ще е всекидневието на западния свят, и на нас включително, за много години напред?

- Да, безспорно се засилва усещането за някакъв „лош сценарий“, който преследва Европа напоследък. Макар и да не съм съгласен, че това е всекидневие, с което трябва да се примирим.

- Съгласен съм. В този контекст да се върнем към предсрочните парламентарни избори у нас и резултатите от тях. Странен изход, не смятате ли? Различни полюси, които по никакъв начин не отговарят на идеологическото разделение на нацията, ако въобще такова съществува. Цели социални групи останаха непредставени в Народното събрание. Виждаме ли еволюция на българското гражданско общество с този вот или пълна регресия?

- Ако говорим от строго политическа и идеологическа гледна точка предвид избора, който имаме на политическия пазар в България, не можем да говорим за някакво конкретно разделение, което да отива отвъд „про“ и „анти“ БСП, което дефинира българската политическа палитра.

- Така да се каже, у нас не се борим за идеологии, а за лидери. ГЕРБ се връщат в Народното събрание „на бял кон“; разпределението на силите в парламента остава същото - пет партии, две „идеологически“, две „етнически“ и един балансьор. Самопровъзгласилите се „десни“ останаха извън. Най-смешното за мен е резултатите „в чужбина“, които са практически идентични на тези в страната. Човек би се запитал - за какво бягаха тези хора в крайна сметка?

- Това, което видяхме в резултатите от вота, категорично показа, че политиката в България не се води върху идеологии, а върху личности.

- Откровен вождизъм - „Бойко“, „Корнелия“, „Марешки“...

- Именно. Тези избори затвърдиха две тревожни тенденции в българското общество. От една страна е неспособността му единно да промени по какъвто и да е начин установеното политическо статукво. Можем да кажем, че в България битува една своеобразна „невъзможност за промяна“. Може би дори самоналожена. От друга страна, последните два вота показаха, че българите търсят „промяната“ - по някакъв начин; има енергия тя да се осъществи. Но търсеното не е ясно дефинирано. Пример - гласовете, които събра на изборите президентът Радев, бяха в голямата си част протестен вот. Обратното видяхме на парламентарните избори. И тук не става въпрос за разбирането на политическите послания, а разликата в търсенето на „идеологии“ и „лидери“, от страна на избирателите.

- Кампанията премина дори без задължителния за една нормална демокрация лидерски дебат“ Двете водещи партии заложиха на „старата слава“ пред гласоподавателите и практически това ги „избра“.

- И да, и не. В официалните предизборни платформи и манифести на партиите се забелязваше съществена разлика в множество аспекти. БСП например си беше поставила цели, които освен че могат да бъдат постигнати, може и да им се търси сметка. Желанието за промяна беше видимо - друг е въпросът доколко постижимо. Но имаше конкретно послание, отправено към избирателите. Същевременно партии като ГЕРБ и „Воля“, които боравят с т.нар. фиксирани електорати, не търсят да убеждават избирателите на идеологически принцип, а на лидерски. Което създава неравни условия за съревнование. Формулата за победа на избори в България през годините, както и да я описваме, е „твърд електорат плюс протестен вот“. Идеологията отдавна няма стойност.

- Да се върна към спонтанното начало на разговора ни и рисковете за сигурността на България. Според вас - с оглед посланията от предизборната кампания и първите маневри за коалиции след нея - българските политици държат ли се адекватно на съвременните предизвикателства, заплашващи страната ни?

- Рисковете за България идват от общите политики и позиции на Европейския съюз и как ние се лавираме между тях и собствените си интереси. Пример за това е Брекзит. Принципно можем да сме силно развиваща се държава в един солидарен, обединен Европейски съюз. Което за съжаление не виждаме. Това се видя и в декларацията на лидерите на ЕС, приета в Рим по случай 60-годишнината на съюза. „Слабостта“ на периферията, която сме ние, се превръща в най-голямата тежест за ЕС, от всяка гледна точка.

- В този контекст ние не само сме, но и настояваме да се държим като периферия на ЕС и несъмнено с подобно отношение към заобикалящия ни свят ще изпаднем в самоналожена изолация. Но все пак - какво рискуваме от геополитическа гледна точка в момента? Видимо една потенциална коалиция между ГЕРБ и националистите ще изправи на нокти Брюксел предвид рисковете за обтягане на напрежението по границите на съюза с Турция? Особено преди референдума на Ердоган. Как стоим според вас в това направление?

- Не смятам, че правителствата на България, досега и в бъдеще, биха си позволили да променят политиката ни спрямо Турция. Ние сме поели по ясно определен национален курс, който не подлежи на коригиране. Несъмнено има потенциал за засилване на родната позиция, но е вярно и че не винаги държим най-адекватната национална позиция.

- Да останем на Балканите. Бойко Борисов се върна, потенциално, за трети мандат; сръбският премиер Александър Вучич беше избран онзи ден за президент с тенденция да затегне авторитаризма у западните ни съседи; унгарският министър-председател Виктор Орбан е вече нарицателно за съвременен балкански диктатор. Това ли ще е разбирането за стабилност на региона във второто десетилетие на ХХІ век - силови политици, оставени да загърбват демократичните ценности в името на „национален интерес“?

- За съжаление това е модел, който, макар и да е коренно различен за трите страни, които давате за пример, произлиза от изключително тежкия преход в последните две десетилетия, доминиран от неолиберална логика, който предизвика пълен разпад на всякакви политически и държавни структури и доведе обществата в Източна Европа до състояние на аморфна, атомизирана маса. В този контекст подобна среда благоприятства идването на власт на подобни режими. Тук трябва да обърнем внимание и на тези, които тласкат напред подобни управленски форми; които смятат, че в тях е решението на проблемите. Онази мантра „в името на стабилността“. Напоследък в разговори с мои студенти по история влизам в дебати, в които те горещо защитават тезата, че България би била много по-успешна държава, ако бъдат забранени партиите и се управлява от военна диктатура.

- Ако в ХХІ век младите образовани българи (пък било то и папагалски повтаряйки домашни реплики) разбират бъдещето на страната си с диктатура, тенденцията е плашеща.

- Несъмнено. Но по-лошото е че подобна тенденция предполага, че най-вероятно това ще ни се случи, щом толкова го искаме. И това се вижда не само при младите българи, а и както споменахте, при по-възрастните, примерно техните родители. Пример ще дам с „референдума на Слави Трифонов“, който се превърна в израз на най-високите демократични ценности. Едновременно с това бяха обезличени всички политически идеологии - в името на неразбирането на демокрацията. С подобни ходове идеите за реформиране на политическата система не просто буксуват, а практически се връщат назад. Ограничаване на броя на депутатите в Народното събрание - в името на това да отразяват по-добре нуждите на обществото - е откровено абсурдно. Както и идеите за президентска република. Воденето на „бакалски дебат“ за политическите бъднини на България само отслабва позициите на всички.

- Но на хората се вменява, че е по-добре да са спокойни, отколкото свободни...

- Да, уви.

 

Нашият гост

Евгений Кандиларов е доктор по съвременна българска история и доцент по обществознание на страните от Източна Азия в СУ „Свети Климент Охридски“. Научните му интереси са в областта на съвременната политическа и икономическа история и международните отношения. Специализирал е във Факултета по политически науки и икономика на университета „Мейджи“ в Токио и в Китайската академия за социални науки (КАСС). Автор е на над 40 статии и студии, както и на книгите „България и Япония. От Студената война към ХХІ век.“, изд. „Дамян Яков“, С., 2009, и „Източна Азия и България“, изд. „Изток-Запад“, С. 2016.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта