Наближава началото на преговорите между Белград и Прищина и военната реторика край Сава се засилва

Сърбия обсъжда връщане на задължителната военна служба

На сръбски език „самолет-изтребител” е „ловац”. От сръбския, както много други понятия, е влязло в употреба и в така наречения македонски. И там е „ловац”. Много от хората, които не познават военната летателна терминология, си знаят сръбското - ловац, и това е. „Изтребител” за тях е непозната дума.

Когато генерал Михо Михов, първокласен въздушен ас от българските ВВС, отиде посланик в Скопие, една от първите му работи бе да направи среща с хората, които се чувстват българи. Позната група, които познавам лично по име, и които обикновено пълнят проявите на посолството и на Българския културен център в Скопие, когато има такива. Генералът ги беше събрал в залата на посолството и им се представи - така и така, аз съм Михо Михов, летец- изтребител, и така нататък. Един от седящите пред мен се обърна към Симе Симев, писател и поет, който знае по-добре книжовен български от много наши сънародници. С него бяхме седнали един до друг. „Симе, шо значи изтребител? Што е тоа?”. Симе, троснато, но с голяма доза ирония, отговори: ”Што значи, значи, дека е дойден да не изтребе, сите наши дебели македонски глави да не изтребе, тоа значи изтребител”... и след къса пауза се разсмя от уплашения поглед на човека, който го попита. После обясни, разбира се. Летец-изтребител значи, че лети на „ловац”. Стана ясно с помощта на сръбското понятие.

Сетих се за тоя случай тези дни, когато гледах и четях с какво внимание сръбският президент Александър Вучич посрещна на белградското летище „Батайница” първите два изтребителя от типа „МИГ-29”, подарени от Русия на Сърбия. Машините били подготвени за експлоатация от руски и местни специалисти, които до есента щели да подготвят още шест самолета от всичко девет от руския подарък. Вучич подхвърли, че бил поискал самолетите да са готови до деня, в който президентът Владимир Путин пристигне в Белград, както имало договорка. Така де, да му демонстрират в действие всичките изтребители от този клас, нещо като „Добре дошъл” и „Благодарим”. Вучич не пропусна да подхвърли, че е хубаво всяка от машините да бъде назована с името на сръбски войник или цивилен, загинал по време на бомбардировките на НАТО над тогавашната Съюзна република Югославия, съставена от Сърбия и Черна гора, наричана още „трета” или „остатъчна” Югославия. И сигурно ще стане така, не само защото силният човек в Белград го иска, а защото споменът от онези мартенски и априлски дни и нощи на 1999 година все още е дълбока рана в съзнанието на сърбите. Пък и индиректно да се покаже кой е приятелят на Сърбия днес, подарявайки изтребители, или „ловци”, пък и не само това, и кой е неприятелят, да не кажа - врагът, на днешното поколение сърби, независимо кой е генерален секретар на НАТО, или пък е президент на Съединените щати. Нещо такова.

Може и да не съм прав, но колкото повече се изостря реториката между Прищина и Белград за границата между Сърбия и Косово, колкото повече в публичното пространство се лансират идеи за размяна на територии между тях и за апокалиптичните последици от тях. Колкото повече елитите от Белград и Прищина, или части от тях, се ангажират с подобни идеи, колкото повече са предупрежденията „отвън” да го правят крайно внимателно, толкова повече вестите, които се продуцират в сръбската столица, са свързани с армия, оръжия, военна служба. Ще добавя още и това, че колкото повече приближава началото на преговорите между Белград и Прищина за нормализиране на отношенията между Сърбия и Косово, обявено неофициално за началото на септември, толкова повече военната реторика на различни равнища край Сава се засилва. Това може и да отговаря на актуалното състояние на отношенията между Сърбия и някогашната нейна провинция, от 2008-а година суверенна и независима държава.

В тези летни августовски ваканционни спокойни летни дни стана ясно, че Сърбия обсъжда възможността да върне задължителната военна служба. Президентът Вучич си намери удобен повод да сподели тази идея. Още не беше приключил изречението, когато от сръбското Министерство на отбраната светкавично дадоха повече детайли за бъдещата задължителна военна служба. Щяла да бъде в два варианта - от три или шест месеца и щяла да струва, /вече направиха и сметка!/ около 700 000 000 евро. Президентът Александър Вучич дори определил годините, когато този проект, зад който той очевидно стои, щял да започне да се реализира. Става дума за 2020/21 година. Даже вече конкретно е възложил задачата нещата да се готвят, като от своя страна се е ангажирал да агитира и да заложи своя почти абсолютен авторитет в страната за връщането на задължителната военна служба.

Много скоро обаче стана ясно, че посочената сума от 700 милиона евро е просто немислима. Не само че е прекалено претенциозна, но и бюджетът на държавата няма от къде да я осигури. Самият Вучич коригира цифрите и ги сведе на „около 100 милиона евро”, което вече си е съвсем „друга бира”. И прави идеята по-привлекателна, макар че други военни експерти твърдят, че поне за началото ще бъдат достатъчни някакви си 80 милиона евро. Но и това са пари, които Сърбия в момента няма, твърди Дабор Лукач, военен журналист и анализатор на агенцията „Фонет”. Той е категоричен, че идеята за връщане на задължителната военна служба, макар и в този вариант - три или шест месеца, е просто рекламен трик за вътрешно-политическа употреба, тъй като повече от очевидно е, че държавата не разполага с подобни средства. Но като че ли и това не е най-важното, пари винаги се намират, когато са за добра кауза. Ако тази кауза е добра, разбира се.

Защото в същото време източници от сръбското министерство на отбраната твърдят, че в армията „никога не е било по-лошо” за служещите офицери и войници. Заради лошите условия и ниското заплащане всяка година около 1600 човека сваляли униформите и напускали казармите. Даже статистиката изчислила, че средно на ден от армията бягат по двама офицери от различни чинове, двама старшини, двама войници и един цивилен, както га наричахме, волнонаемен служител. Лошото е, казва същата статистика, че тези хора нямат осигурено препитание, а се хващат да карат камиони някъде в чужбина или стават келнери.

Значи, трябва да се потърси възможност празните легла във войнишките спални помещения да се напълнят, заделените за резерва униформи да се облекат, пък и в крайна сметка евентуалният хипотетичен противник - онези от Косово, или от Хърватия, или от която и да е друга балканска държава, да бъдат сплашени. Да им се даде да разберат, както се казва. Не случайно онзи хубавец от Прищина, премиерът на Косово Рамуш Харадинай, който продължава да води вътрешната си политическа и, за съжаление, лична битка с президента Хашим Тачи, останала още от времената на общото им партизанстване в горите на Косово, се „хвана” и онзи ден се похвали, че косовските сили за сигурност щели да се справят с всяка акция на сръбската армия. Ако се стигне до такава, разбира се.

Има и нещо друго. Повечето теоретици на сръбската военна доктрина смятат, че наистина три или шест месеца са напълно достатъчни за подготовката на новите войници. А и съчетанието между професионална и наборна армия би било най-добрият вариант, чрез който да се оправдае аргумента, който главнокомандващият сръбските въоръжени сили, президентът Вучич изтъкна при лансирането на идеята: „По този начин държавата би имала възможност да действа против когото и да било когато някой би се опитал да застраши нейната сигурност”. Същите анализатори обаче предупреждават, че такава стъпка би била повод за някои от съседите на Сърбия да я упрекнат за поредна проява на „силен национализъм”, преди още Балканите и Европа да са станали сигурни, че сръбският национализъм е минало.

А и самата ситуация в Сърбия вече е съвсем друга. Там се забелязва сериозна психологическа промяна в нагласите по отношение на служенето в армията. Някогашната максима, превърнала се в част от националната митология, че сръбските младежи със задоволство отиват да служат във войската, вече като че ли не е актуална. Сегашните наборници са деца на бащите си, които са част от поколението, воювали за Сърбия по време на жертвените войни при кървавия разпад на някогашна Югославия. На това поколение мъже, сега около 40-те и малко повече, „онова” от началото на 90-те години на миналия век им стига. Социолозите твърдят, че тези бащи трудно биха пуснали или дори препоръчали на синовете си да влизат в армията, пък било и по задължение.

За радост, ние в България този поствоенен синдром нямаме, и слава Богу.