Ул. „Георг Вашингтон“ е събирателен образ на състоянието на България днес

Улицата „Вашингтон” Вашингтон е част от София Култура 17:01 02.07.2017 продължава, а аз съм на първата й пресечка с „Пиротска”. И още стоя, на празния – без сграда, ъгъл. Градинката на „Халите”. Не подминавам – поради възрастова проклетия, едно отсъствие. На 20-25 м в градинката имаше паметна плоча върху малък пиедестал с приблизително такъв текст: „Тук беше домът на Гео Милев, откъдето той на 15.V.1925 г. е откаран в Дирекцията на полицията, за да не се завърне”. Може би около прочутите ремонти на Халите или след това, с появата на кафенетата и разширението на паркинга, плочата премина в друго агрегатно състояние – тайнствено изчезване. Комай някой мно-о-ого голям тарикат с власт, добре знаещ, че с надвикване или с дебат не ще бутнеш гения, предприе действието. Състоянието тайнственост е удобно за шикалкавене – като те сгащят, почваш усърдно да се тюхкаш: Ей, забравили сме, прощавайте, ние сме преизпълнени с любов към Гео Милев (какви хубави тройки по литература изкарахме с него). Ние пък сме преизпълнени с отвращение към шмекерията и към историческата простащина. И затова ви напомняме да върнете паметната плоча. А и ви предоставяме фактите: Гео Милев е един от най-многостранните български творци с огромен потенциал, чието осъществяване вероятно щеше да е с още много принос за България и за света. Той (според негови думи пред съда, вероятно верни) е първият поет в света, когото съдят и осъждат за творчество – за поемата „Септември”. Не е членувал в никаква партия, а е бил съмишленик на лявото. Присъдата му е 1 година, но го затварят и зверски убиват, един крещящо невинен по всички криминални и политически мерки човек. Толкова!

Още не мърдам, защото на 50 м насреща е единствената в София джамия. Повече от 120 години Баня Башъ Джами е била достатъчна за мюсюлманите в града. Толкова време стоеше и като доказателство за българската търпимост към други вери. Няма да напомням за случилото се с българските храмове по време на Присъствието – нежелано и поробителско. Когато на мястото на църквите ни са пониквали джамии. После махалото се върнало – към Черната джамия (където е имало църква) в 1901-1903 г. е пристроено предверие с камбанария, за да я превърне в „Свети Седмочисленици” – най-тачените наред със Св. Иван Рилски български светци. И православният храм „Св. св. Кирил и Методий” в края на моята улица е построен на мястото на джамия.

Ред е на Халите. Първият мол в София, ако се придържаме към съдържателната същност към този род сгради. Обзалагам се, че за хората на повече от 40 години сградата с великолепна архитектура, въпреки другите спомени, най-вече е свързана със скандалите около ремонта и смяната на собствеността й през 90-те години. Разбира се, така и не се узна кой, какво и как ремонтира и придоби. Мъглата на Прехода и тук не е мръднала и няма да се раздига според синоптико-историческите прогнози. Тъй че ще я отбуля само през времето – с моите спомени. Най-яркият от тях е рибният щанд, разположен в северозападния ъгъл на сградата и отделен от другото пространство. Така че да не можеш да го откриеш по миризмата. В ранното ми детство там имаше разнообразие от прясна риба – черноморска и дунавска, което се загуби с узряването на зрелия социализъм. Когато на всенародна почит се радваха шаранът, толстолобът, цацата, пъстървата (рядко) и замразените риби. Аз, като основен семеен снабдител въпреки крехката си възраст, още се захласвам по тогавашното изобилие на калкан. Който юнашки семейно унищожавахме пържен. Беше и много евтина риба, която не се считаше за лукс заради 15-20 пъти по ниската й от днес цена. А иначе ще спестя предварително замислената закачка с градацията: хали, универсални магазини (и те наблизо – ЦУМ-ове и ГУМ-ове) и молове. С всяко ново име за тях, като че му/им връчвахме по-висока аристократична титла, която заплащахме с преминаваща в оглупяващо вещево захласване загубваща се духовност.

На ъгъла на „Вашингтон” и „Екзарх Йосиф” се намира софийската синагога – храмът на друга световна религия – юдаизма. Построена е през 1909 г. и отколе знам за нея, че е най-голямата синагога на Балканския полуостров – още един знак за нашата верска толерантност. По-късно научих, че тя е третата по големина в Европа след синагогите в Будапеща и Амстердам. Това подкрепя извода ми, след като се знае, че освен в тези градове по-големи еврейски общности е имало и в столиците (а и в други градове) на Австрия, Германия, Чехия, Полша, Украйна, Русия, Франция… През 1992 г, когато се изграждаше Еврейският исторически музей в синагогата, там подредихме изложба-прелюдия на бъдещата постоянна експозиция. Отзовах се на поканата на двама мои приятели и колеги и така станах българската следа в този музей. Заедно с тях направихме през 1993 г. в предверието на аулата на Софийския университет изложба за 50-годишнината от спасяването на българските евреи. Тези упражнения ми позволиха досега до веществени и документални свидетелства както за хитлеристките свинства (потресаващи – докосвали ли сте се до сапун, направен от хора), така и до огромното достойнство на българския народ. Но да млъквам, че се разприказвах като да се надпреварвам по красноречие със стар равин.

Подминавам още един платен паркинг – на ъгъла на „Вашингтон” със „Симеон”. Малко след него, на срещуположната страна, се намира още един – хайде, ако не е поруган, унизен, знак на историческата ни памет. Това е паметната плоча на къщата, в която 28 години е живял при свои роднини (доколкото знам) Владимир Димитров-Майстора (1882-1960 г.). Това е най-дълго обитаваният дом от този самотник, изнесъл се оттам в 1955 г. Той, създателят на живописния образ на хубостта на българката, е и символ на почтеност, непорочност и всеотдайност. Поради което не е наказан така тежко като позволилия си леви политически симпатии Гео Милев. Паметната плоча не са я изчезнали, само само сменили подобаващото й се място. Вместо да е на фасадата са я изместили на калкана на къщата. Сякаш са й надянали шапка-невидимка, щото на новото й място минувачът не я забелязва. Причината е, че „пречи” на рекламното оформление на някакво магазинче. Ами да бяха турили него на калкана. Не ща да мисля дали някой общинар е разрешил „операцията” или са си я саморазрешили собствениците на магазина. На както при Гео Милев здравият разум просто крещи – злобеи, по-скоро върнете плочата на мястото й.

Прехвърляме се пак отсреща, на страната на паркингите. Защото няма как да пропусна единствената държавна институция на ул. „Вашингтон”. Сградата на омбудсмана. Всъщност, на особената институция, измислена от държавата да брани частния интерес, когато го засягат с неспазване на Закона. Или когато законите са направени да потъпкват правата на хората. (Доскоро втората функция на омбудсмана сякаш я нямаше.) Институцията е една от модерните издънки на юрисдикцията; „дъщерна фирма” на намиращия се на улицата Съюз на юристите. Доскоро щях и нея да наредя в общия кюп на тази организация. Но трябва да съм справедлив към усилията на Мая Манолова. Към усилията на всеки висш служител от българската администрация, който е скъсал с всенародната имитация на работа и на изпълнявани задължения. И тук ще добавя свое лично наблюдение; случайно, не клеча пред сградата и нямам агенти за целта. Виждал съм я два пъти в църквата „Св. св. Кирил и Методий”. И се убедих, че споменаваната в по-ново време в интервютата й вяра в Бога също не е имитация. Тя и храмът й дават тъй важната човеку смиреност, което е и едно от главните оправдания за съществованието на църквата.

Пак се прехвърляме отсреща – откъм страната на растящите към „Сливница” нечетни номера. Няма как да пропусна училището. И то изживя/ва трансформации в десетлетното ми присъствие на „Вашингтон”. От 13 училище „Кирил и Методий” с изучаване на испански език, закрито в 1913 г., стана Втори (недействащ!) корпус на Националната гимназия за древни езици и култури. За да си нямаме удари под корпуса, ще спомена само, че това беше съпроводено със скандали. Нямам представа дали бяха заради принципни спорове или са медийни раздувки; от тия, дето като се зададат, хората си запушват ушите. Не зная и защо там има табели за частното училище „Кралица София Испанска”. Към тази сграда ме привличаше първо това, че действаше вечерна гимназия – „Пеньо Пенев”, чиято съдба днес не ми е известна. Винаги ме докосва възможността да се даде нов шанс на някой с трудна съдба. Но голямата привлекателност на сградата е, че тя е един от символите на ул. „Вашингтон”. Символ на неистовия ни стремеж през Възраждането към честно извоюван просперитет. Тогава и винаги разбиран като образование, труд и морал. Още през ноември 1878 г. хората наоколо решават със свои сили и средства да преустроят една ничия сграда в училище. И го правят за година – 1879 г. то е факт. Колко дребни и дребнави сме ние потомците! Скандалджии и сеирджии!

Опирам до последната забележителност на улицата – православния храм „Св. св. Кирил и Методий”. Като спомена, че в него е била кръстена майка ми и се състоя опелото на жена ми, казвам всичко за мене и храма. Но ще продължа заради читателите. За изненада на богомолците, които влизат в църквата откъм Пазара, официалният й адрес е „Вашингтон” 47. Построена е в 1897 г., но част от иконите са рисувани по-късно. И сред художниците са трима от големите ни живописци, които са сред малцината български избраници на руския ръководител на иконописването и на изографисването на „Св. Александър Невски”. Това са завършилият Петербургската художествена академия Господин Желязков (1873-1937 г.), загинал, падайки от скеле в манастир в Клисура; ученикът на Мърквичка проф. Стефан Иванов (1875-1958 г.), избиран за ректор на Художествената академия в София; пражкият възпитаник проф. Стефан Баджов (1883-1953 г.). Освен великолепния си каноничен интериор храмът има и млади свещеници, искрено посветени на служението си. Там работят и издателски център, и неделно училище, и различни школи. Свещениците се занимават с тях, но успяват да са и духовни пастири, отзивчиви и състрадателни към миряните. Но тъжният ми извод е, че хората отиват в храма като в последен пристан на надеждата, а не, търсейки единение с Бога и помежду си. Отиват отчаяните и страдалците! Както и да е. Не допускам тук темата за българското православие и за моето отношение към духовното пастирство. Надделява благодарността към благообразния и добър свещеник, който изповяда и опя жена ми.

Вече в края на улицата осъзнах, че на нея за радост и за скръб на правоверните демократи там почти няма сгради, строени в социалистическо време. За скръб – защото няма какво да нарочиш за бутане. А за каква радост – те си знаят. Изглежда ще е вярно, че името което хората дават на всичко, започва да влияе съдбоносно на кръстеното. „Георг Вашингтон”!