Плашещото танго между Вашингтон и Пхенян, върху обувките на Сеул и с арбитража на Пекин

Съвсем сериозно: „дявол на магаре“ е може би най-сполучливият традиционен български израз, за да опишем ситуацията, в която изведнъж се оказа най-дълготрайният международен конфликт на света последните дни. Този между Западния свят, в лицето на САЩ, и Северна Корея. Уточнението, „в лицето на САЩ“ е важно. Най-малкото, защото дори като съюзници в НАТО, интересите на Вашингтон, спрямо тези на Европа в Тихоокеанският регион са ни доста далечни. На теория от европейските съюзници на САЩ в Северноатлантическия Алианс, единствено Канада и отчасти Франция, биха могли да са по някакъв начин искрено съпричастни към геополитическите интереси на американците в Южна и Югоизточна Азия. Но така или иначе всички сме в кюпа отдавна, затова да я караме по същество.

Несъмнено всички си спомняте Зимните олимпийски игри в Пьончанг, в рамките на които през февруари тази година продължаващият от 1950-та година насам конфликт на Корейския полуостров, изведнъж се сдоби с изненадваща възможност за реално прекратяване. След десетилетия на международни санкции срещу режима на Северна Корея заради ядрената му програма, Пхенян изненадващо и по собствена инициатива се обяви за възстановяване на диалога с Южна Корея и дори откриването на директна линия за контакт с Вашингтон. Последното с оглед на провеждането на първата по рода си среща на върха между президент на САЩ и лидер на авторитарния режим в КНДР.

Това развитие изненада света - колкото нас, от другата страна на планетата Земя, толкова и най-вече тези, които с основание последните близо 70 години се чувстват по един или друг начин заплашени от Северна Корея и амбициите й – преките й съседи. Не всички по един и същи начин, разбира се. Първите, които веднага реагираха на това спонтанно затопляне, бяха разбира се, братята им от Южна Корея. Които винаги са били готови да работят за привличането на блудните събратя от клана Ким и техните крепостни обратно в общото лоно на хилядолетната държава. На каквото и да е цена, освен война. И така двете враждебни държави сформираха обединен представителен отбор на Зимната олимпиада, демонстрираха, че както и да ги разделя светът, са един народ, с една култура, традиции и навици, и винаги са способни да намерят общ език, стига международните обстоятелства да го позволяват.

Последното показаха от Пхенян. Докато цяла година от встъпването на Доналд Тръмп в длъжност като президент на САЩ, Ким Чен Ун се джавка и разменя цветисти заплахи с американския държавен глава в социалната мрежа „Туитър“, севернокорейският лидер успя да реализира успешно започналата още от дядо му ядрена програма на КНДР. И през есента на миналата година тества успешно водородна бомба, с мощност седем до осем пъти тази от Хирошима. Постигнато с всичките санкции, ограничения и изолация от края на Студената война насам. Е вярно, според статистиката, мощността на полученото оръжие за масово поразяване не е сравнима с тези, с които боравят постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН. Или с тези на толерираните непризнати световни ядрени сили като Индия, Пакистан или Израел. Но е повече от достатъчно за нуждите на борбата. Сега вече председателят Ким има сериозен коз - изпълнил е завета на клана, отцепил половината държава през 1953-та година – всички разговори за бъдещо обединение между двете половини на Корея, да се водят на равна нога между Севера и Юга. И ако през Студената война Сеул винаги е можел да разчита на ядрения чадър на САЩ като средство за сдържане, Пхенян винаги е бил в ситуацията на парий, спрямо международното положение. Ту с СССР, когато е в интересите на Москва през Студената война, ту с Пекин, когато е основното плашило и буфер, който Китай използва след това за собствени нужди срещу западното влияние в Тихооокеанския регион и особено Югоизточна Азия. Но никога със силните на деня, както се предполага. За сметка на това Южна Корея остана от „правилната страна на историята“ от изкуственото си създаване през 1953 г. досега. Или така поне си мислеха досега в Сеул.

„Новият световен ред“, върху който се градят международните отношения последните близо две десетилетия, започна след атентатите от 11 септември 2001 г. и година по-късно американският президент Джордж Буш-младши обяви КНДР като част от „Оста на злото“. Държавите, които според интересите на САЩ спонсорират тероризма и без одобрението на международната общност създават оръжия за масово поразяване. „Легендарен клуб“, в който с речта на Буш през 2002 г. наравно със Северна Корея бяха включени Ирак, Иран, Либия, Куба и Сирия. Знаем с три от тези държави след веща „западна демократична намеса“ какво се случи – поне по отношение на Ирак, Сирия или Либия.

И както отношенията между Северна и Южна Корея, и оттам тези със САЩ, бяха пред непредвидимо затопляне и последните месеци; председателят Ким и президентът Мун Дже Ин се срещнаха разговаряха, стъпиха всеки по себе си за първи път на територията на другия и си обещаха да се обичат; Китай обяви готовността си да е посредник в разговорите и дори да е гарант за националната сигурност на КНДР, ако последната се съгласи на ядрено разоръжаване; накрая се оказа, че президентът на САЩ Доналд Тръмп „не харесва това“.

Макар и доводите да бяха налице! Но независимо от демонстрираните желания за действие от страна на Пхенян; икономическите планове на Сеул за съвместно съществуване, било то и като и две отделни държави; срещите между високопоставени американски, южно- и севернокорейски представители, двете визити на Майк Помпейо, доскоро директор на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) на САЩ, а вече и външен министър на Тръмп; договорената дата и час за рандеву на най-високо равнище между държавният глава на САЩ и този на КНДР в Сингапур на 12 юни – и ... греда!

Изведнъж, само дни преди реалните първи стъпки на сдобряване, на фона на добронамерените чувства от последните месеци и всичко останало, съветникът по външна политика на Доналд Тръмп, ветеранът-рейгънист Джон Болтън даде интервю, в което обясни, че Вашингтон очаква от Пхенян ядрено разоръжаване по „либийския модел“. Тръмп се опита да отстъпи от тази позиция ден по-късно – най-малкото влаченето на Кадафи по улиците на Триполи и содомизирането му с байонет, не са най-добрата реклама за американските гаранции срещу ядрено или химическо разоръжаване на авторитарни режими. Но така или иначе севернокорейците се обидиха. И с основание.

Защото видимо ангажиментът на Ким към национално обединение на Корея, в което той е ядрената сила, а Сеул икономическата мощ, колкото и да звучи мегаломански е съвсем реален. Демонстративното взривяване на изпитателните площадки от ядрената програма бе несъмнено шоуменски ход – КНДР показа на света най-секретния си обект, преди да го взриви пред камерите на световните медии. Производствените й мощности за обогатен плутоний са скрити, наличният й ядрен арсенал е неизвестен, а изкопаването на нови подземни съоръжения е въпрос на налична работна сила.

Същевременно Пхенян няма да приеме ходовете му на сближаване със Запада да бъдат възприемани като слабост. Особено когато дори братята им от Южна Корея, посредниците в диалога със САЩ, дори не са били консултирани преди отмяната на предвидената среща на върха в Сингапур на 12 юни. И гледаха облещено, по време на декларацията на Белия дом. Е, последните в крайна сметка предприеха обратния подход и вчера, в последния момент, Доналд Тръмп обяви че все още е готов да откликне на готовността на Ким Чен Ун да се срещнат по всяко време. Пък било то и по време на отменената среща на върха в Сингапур на 12 юни. Дявол на магаре!