Д-р Кръстев лекува обществото

Яростен борец срещу авторитаризма, лъжата, подмяната на ценности, некомпетентността

Преди 10-и бе низвергнат като буржоазен философ, естет и литератор

Измежду множеството предишни и днешни пръкващи се литератори с титли д-р Кръстьо Кръстев (1866-1919) единствен върви с научната си степен. Това д-р - така записвано, се е сраснало с името като някакво предиме. Дотолкова, че сигурно кара множеството да го мисли за медик. Той, който много често подписва творбите си с псевдоним, вероятно не е важният двигател на оказваната чест. Смятам я като възнаграждение за успешните усилия да докаже, че литературната критика не е по силите на невежи, а на учени хора.

Д-р Кръстев завършва висшето си образование - философия, през 1888 г. в Лайпциг. Като междувременно се е върнал като доброволец в Сръбско-българската война в 1885 г. Бил е учител в Казанлък и в София. От 1894 г. до 1919 г. е преподавател и професор по философия, но преподава и естетика и литература в Софийския университет. Създател е на две литературни списания - “Критика” (в Казанлък) и “Мисъл” (1892-1907), останало като едно от знаменателните литературни периодични издания в историята ни. Неговата интензивна преподавателска, издателска и писателска никога не са го откъсвали от обществените дела. Все значими, макар да не успява да стане политически деец. През 1896 г. (в Казанлък) и в 1897 г. (в София) кандидатства неуспешно за народен представител от БРСДП. Колкото и да е странно, този факт бе премълчаван до 1989 г. от наследницата є БКП. Защото д-р Кръстев беше нарочен за буржоазен философ, естет и литератор. А пък и сетне клони към Демократическата партия.

Достойни жестове на д-р Кръстев са: позицията му след смъртната присъда над Светослав Миларов и след убийството на Алеко Константинов; поведението и публичните му изяви при затварянето на Софийския университет през 1907 г.; протестите му срещу едноличния режим на Фердинанд. Но особено значение има съставянето и изпълнението на списък на големи български таланти в литературата, изкуството и науката, благодарение на което те по време на Първата световна война остават да служат в тила. И се предотвратяват загуби на български гении, каквито изтърпяваме в Балканските войни.

На първо място д-р Кръстев е литературен критик. А и поради бурните процеси и смени на водещи имена и на очакванията от литературата - и литературен историк. Голямото му дело - “Мисъл”, литературно-обществено списание, е важно най-вече с това, че успява да придаде обществена значимост и самостойност на литературата. Това постига като независимо от естетическите противопоставяния на някои от литературните първенци, помества голяма част от най-доброто, написано тогава от българските автори. Известни са увлеченията му по редакторите на “Мисъл” П. П. Славейков (особено) и П. Ю. Тодоров. Които никой век след това не постави на недосегаеми пиедестали, както го прави д-р Кръстев. в Софийския университет. В един момент бях изръмжал, че кръгът “Мисъл” има главно оправдание с приютяването на Яворов, който струва повече от останалото в него. Не се отказвам от думите си, но бих ги допълнил със смекчаващи вината оценки. Една от които е казаното тук за списанието.

Като се зачете човек в публицистиката на д-р Кръстев, разбира и крайните му увлечения в литературата. Той просто е честен и искрено споделя. Включително и неосъзнатите заблуди. Които в публицистиката му са много по-малки. И това е защото главният им патос е родолюбието, изразяващо се в търсенето на най-добрите пътища за съзиждане на България. Докато в литературата амбициите му да бъде реформатор са оспорими, особено в аргументацията, то изискванията му за обществен живот и морал; за развитието на българското висше образование; за ролята на партиите и политиците с всичките им кусури, валидни и днес; за князуването на Фердинанд са в по-голямата си част безалтернативни тогава. А за съжаление и днес, защото в последните 110 години ние като общество тъпчем на място или изпълняваме танц с една стъпка напред и с две назад. При това докато в литературните си възгледи изживява еволюция, в сферата на обществените взаимоотношения той е последователен и не така краен, освен в позицията си към лъжата, подмяната на ценности, некомпетентността. Той разбира, че трябва време за обществено развитие. Но не се помирява с погрешните решения, с вече навлизащата всеядна некомпетентност, с отсъствието на публичен дебат по основните въпроси на времето.

Неоспорима е вярата му и изискванията му към националните водачи. Не ща да го поучавам, но ми се струва, че той (навярно пак поради академично самочувствие) подценява масата българи. Тия де, по-простите, дето наричаме народ. За разлика от този, когото той обича и искрено оплаква - Ал. Константинов, прозрял както потенциала на българина, така и основния двигател на българското съграждане. “Дайте на народа цел” е невидяния или нежелания от елитите път на обществото. Примерите на Щастливеца са два - църковната независимост и всеобщото образование, цели, с които българинът се е справил блестящо. Но както се досещате - целите трябва да са всеобщи, водачите на изпълнението им - да са им предани. И още нещо - трябва да съдържат духовна висота, която да води всичките останали материални изражения.

Ала хайде да не дирим кусурите на доктора Кръстев. Такива са му търсили още приживе, за да дискредитират правото му да бъде изобличител и противник на греховете на властниците. В моята младост познавах хора от неговото време (по-младо поколение), които убедено твърдяха, че не отивало на университетски професор да печели от наем от вилата си в Костенец. А отгласът е 50 и повече години от смъртта на д-р Кръстев. Не сме от вчера ний. Когато някой от първенците ни тръгне - особено с първокласно публицистично майсторство, да посочва и избавя обществото от заблуди, неморалност, властолюбие, ще се намери “фактче”, което да го опетнява. И да го натиква в блатото, дето все се кряка и тинята уврежда зрението, слуха и обонянието.

Откъс

Има ли у нас обществено мнение?

Народът се развива под двойното влияние на наследените от прадедите особености и на средата, в която живее

Д-р Кръстьо Кръстев

При своето освобождение от турското робство ний има­ме само два вида обществено мнение, съответствующи на условията на нашия живот под турците. Първият вид бе в областта на религията. Вторият вид обществено мнение е националното чувство. Следствие на това обществено мнение са инстинктивното наше недоверие и нашата враждебност спрямо чужденците, били те български поданици или не.

Но тия два вида обществено мнение, превъзходни за да ни дадат възможност да запазим нашия национален харак­тер, не са достатъчни да осигурят едно по-благотворно за страната управление. Нам ни липсва обществено мнение тъкмо в оная област, дето именно би било най-полезно за нас да го притежаваме - в областта на обществения живот. Не е никак трудно да цитираме примери за това. Ний бяхме свидетели как, всред Народното събрание, хора, които тях­ното обществено положение и тяхното възпитание трябваше да поставят по-горе от всякакви долнави съображения, си служеха с явни лъжи, за да прикрият някои действия, които тям бе неприятно да признаят. Обществото почти не обърна внимание на туй: поне общественото положение на тия дър­жавни мъже ни най-малко не се разклати. Но представете си един английски политически мъж, който хвърля в очите на обществото една явна лъжа! О, той би изчезнал навеки от политическата арена.

Но защо е така? Много е лесно да се отговори на тоя въпрос. Всеки народ се развива под двойното влияние на наследените от прадедите особености и на средата, в която живее.

До Освобождението нашият народ образуваше, с малки изключения, една бедна и проста маса, която не можеше да има друго обществено мнение, освен онова, което є бе да­дено непосредствено от условията, в които вегетираше. Тия обстоятелства имаха едно досущ естествено последствие за обществената морал. Поставено под едно управление като турското, единственото обществено мнение, което можеше да се образува спрямо политиката, не можеше да има друго освен чисто отрицателен характер; именно безполезно и даже опасно бе да се занимава човек с обществените работи и особено да негодува или само да се удивява на безброй­ните злоупотребления, вършени от чиновниците. Оттам произтича това, дето днес общественото мнение спокойно гледа и на най-големите безстидства, вършени от властите, и от друга страна - сматря за глупаво донкихотство всяка доблестна опозиция против правителствените произволи.

Нека към това прибавим, че, по злощастие, така нарече­ната интелигенция не прави нищо, - и за дълго време не ще може нищо да направи - за пречистване на обществените нрави. Па и тя сама всъщност образува най-болната точка на нашия социален живот. Това обаче е съвсем естествено. Нашата държава, създадена на другия ден след Руско-турската война, се нуждаеше от една администрация. По едни или по други причини, които би било твърде дълго да излагам тука, тая администрация скоро стана извънредно сложна и многочислена. Но за тая администрация не съществуваше никакъв подготвен персонал, нито даже някакъв клас от населението, из който да би могло да се рекрутира лесно тоя персонал. Трябваше прочее да се импровизира, както и самата държа­ва. Всички, които знаеха горе-долу да четат и да пишат, се нахвърлиха па чиновничество, като на някоя лесна плячка.

В народа се извърши едно гибелно разцепление. От една страна - работната маса, селяни, дребни занаятчии или търговци, маса трудолюбива, економна, скромна, проста, но и бедна и невежествена. Тая класа има наистина своето обществено мнение. Но това мнение няма никаква важност за целокупния обществен живот на страната. Срещу тая безпомощна маса стои един административен персонал, ленив, прахоснически, претенциозен и разкошен. Блянът на всеки младеж, който има нужните средства или разполага с достатъчна протекция, е да постъпи на някоя административна служба, да прекарва там приятни дни, без да се труди и без непрекъснати материални грижи.

Злото е, че вън от двете поменати класи, които, по при­чини наистина различни, но еднакво наложителни, не могат да имат обществено мнение, у нас почти не остават незави­сими и просветени хора, които би могли да образуват един противовес на правителството. Ония класи, които в други страни образуват върха на общественото мнение, рентиерите, лекарите, писателите и прочее, у нас или не съществуват, или, като например лекарите, са сами почти всички коле­лета в държавната машина, право или косвено чиновници. Прибавете при това, че не съществува никакво действително местно самоуправление. Общинските съвети се назначават и разтурят само по интересите на партията, без никаква грижа да се запазят интересите на населението.

Трябва веднъж за всякога да се отучим да търсим злото в законите или в лицата, или ако го търсим там, дето е, - да мислим, че ще можем го поправи пак със закони или с лица. Не, всички стремления от тоя род са детински и не могат да доведат до никакъв практически резултат. Нашите закони са превъзходни. Малко страни имат тъй добри закони. Никаква полза не би имало да се изменяват. Злото е в това, че тези тъй хубави закони в другите страни се прилагат, а у нас с тях се подиграват! Но онова правителство, ония чиновници, които се подиграват със законите, защо вършат това? Защото ли са по-лоши от другите, както мисли “голямата публика” и както говорят всичките наши наивни или же шарлатанствующи вестникари? Ще стига ли да ги заместим с други, по-добри, за да захване да се ува­жиш нашата конституция и да се прилагат нашите закони? Уви! Съвсем не е така! Колко пъти вече бяхме очевидци, от деня на основаването на българското княжество, как хора безукорни наглед в частния си живот, хора, които в опозиция се продаваха за фанатически защитници на законността, надминуваха, когато са на власт, със своите всевъзможни злоупотребления всичко видяно дотогава! Да не се оплакваме от туй! Оплакването е безполезно, даже нещо повече, то е несправедливо, - защото грешката лежи в самите нас. Ако тия хора, когато са на власт, са такива, то е затова, защото сами ний сме такива. И ако ний искаме да подобрим това състояние на нещата, няма да го направим нито с изменяване на законите, нито със заместване на лицата, а само с изменение духа на законите, т.е. на начина, по който днес се гледа на тях от ония, които са повикани да ги прилагат, и особено от обществото.

Искаме ли прочее да работим искрено за напредването па нашия народ, има само едно-единствено средство за по­стигане на тая цел: това средство е да работим с всичките си сили за развитието на едно истинско обществено мнение. Общественото мнение е най-добрата от всичките въз­можни конституции, то е единствената действително добра конституция, защото тя е едничката, която не може да се нарушава. Общественото мнение е всемогъщо. То налага волята си на правителствата, то ги моделира по свой образ и подобие като восък, чупи ги като стъкло, щом се опитат да му се противят.

(Със съкращения)