Д-р Светлин Върбанов пред „Труд“: Българинът търси врачки вместо психиатър

Броят на самоубийствата зависи от културните особености на обществото, а не от стандарта на живот

Лекар от Варна стана първият българин, носител на престижната награда на Японската асоциация по психиатрия и неврология за млади учени. Д-р Светлин Върбанов, асистент по съдебна психиатрия в Медицинския университет във Варна и лекар в Първа психиатрична клиника в УМБАЛ „Св. Марина“ бе отличен заради труда си върху социалните нагласи за самоубийство и нуждата от нови форми на превенция. Проучването му е част от международен проект. Наградата е учредена през 2006 г. и се дава ежегодно на изявени млади учени в областта на психиатрията от цял свят. В края на юни, на конференция на асоциацията в Нагоя д-р Върбанов изнесе доклад пред близо 7000 свои колеги. Любопитни подробности от проучването и работата си д-р Върбанов сподели пред „Труд“.

- Честита награда, д-р Върбанов! Японската асоциация по психиатрия и неврология Ви отличи в категорията „млад учен“ във времената, когато доста Ваши колеги предпочитат кариера в чужбина. Стои ли пред Вас такава дилема?

- Не, въпреки че е добре, че има и такава опция. Предпочитам да работя в родната си страна. Трудности има и тук, и навън, само че са от различно естество. В България страдаме от дефицит на средства - за пътуване, за реализация на проекти. Но имам много колеги зад граница и от никого не съм чул да му е лесно. Важно е да харесваш професията си и да правиш всичко възможно да се развиваш.

- С какво спечелихте журито на асоциацията?

- От 2 години работя по международно проучване, касаещо нагласите за самоубийство. Конкретната ми работа бе за социалната предразположеност, а целта е да се формулират нови форми за превенция. Това бе и темата на конкурса на Японската асоциация по психиатрия и неврология за тази година. Психиатри от цял свят имаха възможност да подадат трудовете си, които се класират след селекция. Щастлив съм, че след наградата обхватът на нашето проучване ще се разшири, тъй като много колеги проявиха интерес да участват.

- Колко държави участват в този проект?

- Започнахме го по собствена инициатива с колеги от Австралия, Англия, САЩ, Ирландия. След завръщането си от Япония буквално всеки ден получавам имейли със заявки и запитвания. Опитът си искат да споделят психиатри от Япония, Китай, Филипините, Индия, Бангладеш, Словения. Така ще получим по-пълна картина за предпоставките за самоубийства в света. Вече установихме, че има много съседни или със сходен стандарт държави, в които разликата е солидна.

- Бихте ли посочили такива примери?

- Най-близкият в географско отношение пример са България и Гърция. У нас делът на самоубийствата е сходен със средния за света - 11-12 на 100 000 души. А при съседите е 3 пъти по-малък и е най-нисък за цяла Европа. При положение, че България и Гърция нямат огромни разлики в качеството на живот, нивото на здравеопазване и заболеваемост, обяснението трябва да се търси другаде. Идентично е положението в Ирландия и Англия. В първата страна стават много повече самоубийства, отколкото във втората, която е сред отличниците. Затова стигаме до извода, че влияние оказват културите на различните общества, които определят и степента на възприемане на самоубийството като възможен изход.

- Какъв е изводът за нашето общество?

- За съжаление, нашето общество приема самоубийството почти като нещо нормално. Това не е добра прогноза.

- Проучването потвърждава официалната статистика, според която повечето опитали да сложат край на живота си у нас имат лични, а не финансови проблеми. Значи ли това, че можем да игнорираме бедността като рисков фактор?

- Финансовите проблеми могат да доведат до депресивни състояния и суицидни мисли, но рядко са основна причина за самоубийство. То е резултат от остра криза, предизвикана от неразрешим проблем. В повечето случаи той е интимен, но може да е здравословен и икономически, а най-често има комплекс от няколко фактора. Има много по-бедни държави от България - Филипините, например, в които се самоубиват много по-малко хора - едва 3 на 100 000 души. Има и далеч по-богати, като САЩ и Япония, в които картината е значително по-лоша, отколкото у нас. Затова считам, че предпоставките за проблема не са икономически, а са свързани с културните особености. Потвърждават го и данни от някои азиатски и тихоокеански страни, в които през последните години се отчита бум на самоубийствата сред подрастващите. Експертите отдават тази тенденция на така наречената уестърнизация на обществото, на навлизането на масовата западна култура, заради която младите започват да възприемат това крайно решение като възможен избор. Разбира се, важни са и средата, психичното здраве и редица други фактори.

- Преди месеци на семинар във Варна експерти биха тревога, че има ръст на самоубийствата сред пенсионерите. Те ли са най-застрашената възрастова група?

- Наистина има такава отчетлива тенденция, защото на преклонна възраст здравословните проблеми се множат, хората по-често са самотни, чувстват се отхвърлени. Но рискова възрастова група са и най-младите, тийнейджърите. При тях отчитаме и зачестяване на психичните поражения след употреба на психоактивни субстанции.

- За синтетичните дроги ли става дума?

- Да. Много често самите младежи не знаят какво точно са приемали. Тези модерни наркотици са микс от много токсични вещества, които бързо могат да доведат до психично разстройство. При някои то е краткотрайно, при други става хронично. Обикновено такива пациенти влизат в психиатрия, след като други колеги са спасили живота им след тежка интоксикация. Получават психози, афективни разстройства, понякога се отключва хронична болест от шизофренен тип. Все по-широката употреба на синтетични наркотици е опасна тенденция. И всеки, който посяга към тях, трябва да е наясно, че рискува не само здравето, но и живота си.

- Психично болни хора ли са самоубийците?

- Категорично не. Преди няколко години Световната здравна организация излезе с обширна публикация по темата, в която развенча този мит. Истина е, че по-често суицидни опити правят психично болни хора. Самата мисъл за самоубийство подсказва психичен проблем, но това не е болест. Важна е ранната диагностика и подкрепа, за да се преодолее рисковия момент.

- Случва ли се това в България?

- Не, за съжаление.

- Все пак имаме Национална програма за превенция на самоубийствата. Не работи ли тя ефективно?

- Това трябва да кажат експертите от Националният център за обществено здраве и анализи. Но личното ми мнение е, че има още много какво да се направи по въпроса, особено за хората, които вече са преживели суициден опит. Те са най-рискови. Попадат при нас, след като животът им е бил спасен. Правим максималното да им помогнем, но след като бъдат изписани липсва механизъм за ефективната им подкрепа и проследяване, за да не повторят опита. Проблемът е оставен основно в ръцете на лекарите от първичната помощ. А той е комплексен и решаването му изисква политическа и обществена воля. Много често и пациентите със суицидни мисли не стигат до психиатър. Посещават личния лекар с депресивни оплаквания, които рядко формулират ясно. Оценката на състоянието им зависи от опита на медика, но изисква и време, с което претоварените общопрактикуващи колеги не разполагат. Дори и да насочат пациента към специалист, той рядко ще спази съвета им заради прословутата стигма: „Да не съм луд, че ще ходя на психиатър“.

- Не се ли придвижи обществото ни напред при преодоляването на този предразсъдък?

- Нямам такова впечатление. Психичната болест не е обидно нещо, тя е като всички други заболявания. У нас все още има достатъчно и добри психиатри, достъпни са и най-новите медикаменти. Проблемът е, че народопсихологията се променя много трудно и бавно. Стигмата си остава най-голямото препятствие пред човека в нужда да получи адекватната помощ навреме. Затова българинът е недолекуван. Той още предпочита първо да търси врачки и баячки, опитва да се лекува с леене на куршуми и разваляне на магии. И стига до специалист, чак когато е изпробвал без успех всички немедицински методи.

- Каква оценка бихте поставил на психичното здраве на българина?

- Трудно е да се каже. Със сигурност има ръст на разстройствата, предизвикани от големия стрес, който води до депресии или до прословутият синдром Вurnout. Това психическо и физическо изтощение изисква психологична подкрепа и редица други мерки, защото то не отминава от само себе си, ако факторите, които го предизвикват, не бъдат игнорирани. А те са много - работна среда, очаквания и реалности, личностни ценности и амбиции. Това са гранични състояния, които могат да отключат психична болест. Но по отношение на сериозните психиатрични диагнози делът на пациентите се запазва устойчив, без сериозен ръст спрямо минали години.

- Кои са най-често срещаните диагнози, които вкарват хора в психиатрична болница?

- Психозите - шизофренни или афективни, както и различни мании и депресивни епизоди. Тези заболявания най-често изискват болнично лечение. Има данни, че зачестяват и тревожните разстройства, но повечето хора с такива проблеми се лекуват амбулаторно или изобщо не стигат до лекар, докато състоянието им не ескалира.

- Свидетели сме на ужасяващи убийства, извършени от психично болни хора. Много често в съдебната зала става ясно, че те са били лекувани в болница, преди да извършат тежко престъпление. Защо се получава така?

- Защото няма работещ механизъм за проследяване на пациентите. Когато състоянието им се обостри, те постъпват в болница. Стабилизираме ги и ги изписваме. За да са добре, трябва да им се осигури амбулаторно поддържащо лечение и наблюдение. Към момента тази задача пада изцяло върху плещите на самия пациент и близките му. Ако има подкрепа в семейната среда, той води нормален живот. Когато обаче тя липсва и когато самият болен няма желание или възможности, контролът се свежда до нулата.

- Често ли се случва да приемате пациенти след съдебни решения за принудително настаняване?

- Обикновено това става при страдащите от тежки диагнози като шизофрения, например. Като брой те не са много - между 0,8 и 1% от населението. Повечето се лекуват амбулаторно, ходят на работа и живеят пълноценно. Но не са малко тежките случаи, оставени без контрол, които стигат до болница принудително, след съдебни решения. И това обаче е временно решение. След като ги изпишем, следите им се губят. Затова считам, че е нужно да има единен регистър.

- За такъв регистър на психично болните у нас се говори от много години. Защо още той не е факт?

- Има етични и други проблеми, които не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка. Но за болните, извършили обществено опасни деяния, категорично трябва да бъде създаден такъв регистър. Това е и в тяхна полза, и в полза на обществото. В момента такива пациенти попадат в болница, излизат оттам в стабилно състояние, отиват в друг град, където никой не ги познава, спират да се лекуват и след време пак попадат в криминалните хроники. Регистърът ще има превантивен ефект, рецидивите ще намалеят.

- Освен действащ психиатър, сте и преподавател. Популярна ли е специалността сред студентите по медицина?

- Психиатрията е специфична специалност и затова не може да бъде популярна. За да й се посветиш, се искат не само знания, а и някои специфични личностни качества и нагласи. За щастие, има студенти с жив интерес към специалността като медицинска дисциплина и като наука. Но в голямата си част те се отказват да специализират, защото и реализацията е по-трудна. У нас това се дължи на недофинансирането на системата. Повечето бъдещи специалисти естествено търсят поле за изява в по-печелившите направления, където има и развит частен сектор - хирургия, акушер-гинекология, очни болести. За психиатрите е по-трудно и в чужбина, защото вербалната комуникация с пациента е важна част от работата им и трябва да владеят перфектно езика. Затова няма опашка от чакащи, но след като специализантите получиха право да работят на щат, поне в нашата болница няма и незаети места.

 

Нашият гост

Д-р Светлин Върбанов е роден през 1977 г. във Варна. През 2005 г. завършва Медицински университет “Проф.д-р Параскев Стоянов” - Варна, специалност медицина. От 2013 г. работи като лекар-ординатор към Първа психиатрична клиника в УМБАЛ “Св. Марина”- Варна. От 2016 г. е асистент по съдебна психиатрия към Катедра по психиатрия и медицинска психология на МУ - Варна. Член е на Българската психиатрична асоциация и на БЛС.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта