Д-р Цветеслава Гълъбова, директор на държавната психиатрия „Св. Иван Рилски“, пред „Труд“: Добрите хора рядко са самотни и нещастни

Докладът на Европейската психиатрична асоциация описва едни ужасни материално-битови условия, нарушаване на базисни човешки права

През изминалото лято комисия на Европейската психиатрична асоциация започна цялостна оценка на проблемите пред различните сектори на психичноздравната помощ в България. Докладът, който беше представен пред лекари и народни представители, беше, меко казано, съкрушителен. Според някои оценки лечението у нас в пряко нарушение на европейското законодателство. Ние всички сме свидетели на хора с психични проблеми и тежкоболни, които не само живеят в изолация, но и отключват агресии, водещи до трагедии. Трябва ли реформа в сектора и как да бъде направена тя?

 

- Наскоро Европейската психиатрична асоциация излезе с доклад за състоянието на психоздравнатата помощ у нас. Ние и без доклад можем да кажем, че е лошо, но какво стряска в него?

- Стряска, че така описаната моментна картина на психиатрията е картината на този вид здравна услуга в една европейска държава, членска на ЕС е на отчайващо ниво. Не че ако описаното важи за Гватемала е добре, но когато става въпрос за една европейска държава, тревожното за нас е, че ние като държава, в това отношение, цивилизационно стоим доста далеч от Европа.

- А каква картина описва докладът?

- Описва една разпокъсана система, в която грижата за психично болните е разхвърляна. Описва едни ужасни материално-битови условия, които са ужасни както за лекуващите се, така и за работещите. Описва нарушения на базисни човешки права на болните и на работещите с тях и описва като цяло такова отношение към този вид проблеми, което много ни отдалечава от Европа.

- Да започнем с човешките права. Какво точно се случва с един психично болен човек в такива институции? Какво получава насреща той?

- В повечето случаи насреща получава настаняване в заведение, което е далеч от цивилизацията, каквато е била концепцията за лечение на такива хора преди сто и повече години, когато са създавани психиатричните болници у нас и по света. Тогава основният принцип на лечение е бил изолация и създаване на една нова среда за живеене. В тази среда са се включвали различни видове дейности – работа, някаква форма на забавления, лекуване, но определено и само на изолирани места. Тези хора са били затваряни там и ако може да не ги виждаме и срещаме. Тези неща обаче се промениха през годините. От поне трейсет-четиресет години лечението се е преместило в общността. Психиатричните болници по нищо не се различават от другите болници. Лекува се колкото се лекува до овладяване на състоянието и пациентът бива връщан в общността, където бавно и полека се научава да живее със своята болест, защото тя не може да бъде излекувана.

- А какво се получава у нас?

- У нас болният се изпраща на отдалечено и трудно достъпно за масовия градски транспорт място. Получава лоши битови условия, а в някой случаи са направо ужасни. Той е в стая с още трима или четирима души. Санитарните възли са два или три за тридесет души. Няма обособено лично пространство, защото психично болните са хора, които имат проблем с поведението си. Когато са във фаза на боледуване трудно спазват правилата – да не бъркат в чуждо шкафче, да не лягат в чуждо легло и така нататък. Така че психично болният и в това отношение е ощетен, защото той няма истински обособено лично пространство. Няма пълноценна комуникация с останалия свят, рядко има мобилен телефон, рядко може да говори със специалист, когато наистина има нужда. Когато има визитация си споделя каквото иска, може да говори с психолог, но това е до обяд. След обяд остава една медицинска сестра и един санитар на тридесет човека.

- И това е всичко?

- Да, това е всичко. Например делегацията на Европейската психиатрична асоциация когато посети нашата болница установи, че следобед има един лекар за сто и трийсет души, четири сестри и шестима санитари. Ето това ужаси комисията, защото говори за много сериозни недостатъци на системата. В основата на тези недостатъци стои неразбирането, че психично болните са болни като всички останали. Направи им силно впечатление, че у нас болните нито се гледат в нормални условия, нито лекарите и персоналът работи в нормални условия. Хората в нашата болница получават наистина мизерни заплати.

- Колко мизерни?

- Когато ме попитаха колко получава един лекар и аз им казах, че нормалната заплата е 450 евро, председателката на комисията професор Галдеризи много сериозно, без да се усети, че може да ни засегне възкликна „450 евро на седмица?“ и беше шокирана, че това е месечното възнаграждение.

- Системен ли е проблемът?

- Системен е, да. Сбъркана е системата, по която се предоставя психично-здравно обслужване в България. Сбъркана е, защото у нас не се направи реформата. Поради тази причина днес ние работим в условия от преди четиридесет години. Нещата си останаха както едно време. Не се направи нужното системата ни да се модернизира, тези пациенти да бъдат изведени за лечение в общността, да се изградят модерни болнични заведения, да се направят дневни центрове, където пациентите да могат да бъдат лекувани, да се занимават и да бъдат ангажирани в различни програми, арт терапии, да има психотерапия. Не се направи нищо по отношение трудовата заетост на тези хора. Просто всеки оставя този проблем за следващите.

- Защо?

- Защото това е много скъпа и тежка реформа. Струва страшно много пари, много ресурс, обществени дискусии. Тепърва има да се водят много битки за да проумее обществото, че тези хора не бива да бъдат наказвани и изолирани, а че те имат нужда от помощ и грижа. И явно никой не желае да го направи. Казвам, че проблемът е системен и по една друга причина. Нашето здравеопазване, както всички знаем, стана една търговска дейност. Големият проблем е, че се опитваме да правим лява политика с десни средства. Остана социалния елемент в здравеопазването, защото няма как да бъде друго яче. В същото време никой не иска да се занимава с губещите отрасли, казано на икономически език. Ако си бизнесмен, дейността, която ти носи загуби я закриваш. Да, но тук в здравеопазването така не става. А в психиатрията определено е от клоновете на медицината, в който нито са бързооборотни средствата, нито представлява интерес за търговците, които продават някакви скъпи апаратури, а освен това гълта огромен ресурс, а пък възвращаемостта е ниска. От друга страна, пациентите с тежки заболявания нямат шанс да се върнат на пазара на труда пълноценно. Това не е кардиохирургия или пластична хирургия и всеки си казва „Да се оправят следващите!“.

- Единодушни ли сте за реформата във вашата гилдия?

- Както казва един колега: „Като се съберем пет психиатри, се чуват десет мнения“. Има го и този проблем, който е много удобно извинение за всеки политик. Те си измиват ръцете и казват „Хайде, вие като се разберете, ние ще помогнем. Заповядайте с вашата концепция и да преценим.“ Такава концепция обаче няма.

- Няма ли чужд модел, който може да се следва?

- Това беше и идеята на това мое хрумване да поканим Европейската психиатрична асоциация да ни измониторира, защото очевидно ние не се справяме. През годините ние имахме различни програми за реформи, които поради различни причини, включително и съпротива в съсловието, не се реализираха. Затова ми хрумна да поканим хора отвън, да ни го кажат в очите, пък дано го направим. Ние сега имаме шанса да направим много добра реформа. През годините в различни държави в Европа се правиха много реформи, някои от които неуспешно, както се случи в Италия. Ние сега имаме шанса да видим кое как е сработило и да изберем най-добрият модел, за да го адаптираме у нас.

- Колко души касае психичното здраве?

- Много. Само регистрираните шизофренно болни са над седемдесет хиляди в България.

- Доста. Това са хората, от които обществото се страхува най-много.

- Мен например ме е страх от психопатите, а не от шизофренно болните. Но иначе да, хората ги е страх от шизофрениците. Това е най-тежкото заболяване и като патология, и като клиника, и като начин на протичане и много финансовоемко. То започва от ранна възраст и води до инвалидизация. Боледуващите от тази болест не могат да дават много на обществото. Качественото лечение, до което слава богу нашите пациенти имат достъп, е много скъпо. Наистина в България болните получават безплатно най-добрите лекарства, но за съжаление не получават нищо друго.

- Какво?

- Няма я тази разгърната система от социални грижи, която подпомага пациентите и да прави така наречената психосоциална рехабилитация. Тя е от изключителна важност за хората, които са с психични разстройства. Трябва да направя уточнението, че когато говоря за психично болни, имам предвид хората, боледуващи от тежки психиатрични болести, а не от чести, каквито са депресии, психически разстройства и така нататък. Психиатрично болните страдат от шизофрения, биполярно разстройство, деменция – това са много скъпи заболявания. Много скъпи.

- Увеличават ли се страдащите от деменция – нещо, което касае много български семейства.

- Да, увеличават се, защото нацията ни застарява. Не знам дали имаме истински данни колко са страдащите от деменция, поради начина, по който ги събираме тези данни, но е абсолютно сигурно, че се увеличават. Така както се увеличават и в Европа. Но ето тук свършват приликите ни с Европа и започват различията. Ние отново нямаме дневни центрове, отново не можем да предложим подходяща грижа за тези хора, българските граждани поради ниския стандарт на живот не могат да си позволят да ги отглеждат в домашна среда или да ги дадат в модерни, уютни хосписи, каквито безспорно има, но са непосилни за средностатистическото българско семейство. Така започва натиск върху психиатричните клиники, където искат да настаняваме дементно болни и да ги лекуваме. Ние няма от какво да ги лекуваме, защото деменцията иска грижа и гледане.

- Смятате ли, че скоро ще започне реформата?

- Имам усещане за задвижване. Вие сте човек на думите и ще разберете нюанса. Имам усещане за задвижване, а не казвам „има задвижване“. Надеждата ми е породена от силното ми желание реформата да се случи.

- Как се нарича това психическо състояние, при което гилдията би чула някой отвън да й каже какво да свърши?

- Нарича се липса на самочувствие. Липса на вътрешни устои, на стабилност и все да чакаш някой друг да ти каже, мнението на всеки около теб да бъде значимо за теб, а не само на конкретни хора. Това е и част от народопсихологията на българите.

- Понеже са празници, а по традиция празниците отключват много депресии, чувство на самота. Какво бихте посъветвали хората, за които празниците са тежко време?

- Ако те са оставили на празниците нещо да променят, шансът да го направят е минимален. По-скоро трябва да се постараем през годините, през живота си да живеем така, че да не стигаме до такива състояния. Винаги профилактиката е по-добро нещо, отколкото лечението. Мисля си, че е хубаво да бъдем добри. Добре е да бъдем съпричастни, съчувстващи, състрадаващи с нашите близки, познати и непознати, защото по-този начин ще бъдем по-малко обречени на самота. Доброто винаги, ама винаги се връща. В това съм дълбоко, дълбоко убедена. Добрите хора по-рядко са самотни и нещастни, защото самотата, самотността винаги води до нещастие. Човешкият ген е направен така, че да си търси другарче. Човек не е направен да живее сам.

 

Нашият гост

Д-р Цветеслава Гълъбова е родена през 1966 г. в София. Възпитаник e на Медицинския университет (1992) и на Университета за национално и световно стопанство (2006). От 1994 г. работи в държавната психиатрична болница “Св. Иван Рилски”, започвайки от ниво ординатор и преминавайки през началник на отделение за мъже с остри психози. В момента е директор на лечебното заведение. От 2003 г. има частна амбулаторна практика. Притежава над 20 години опит като експерт по съдебна психиатрия. Бивш заместник-председател на Българската психиатрична асоциация. Понастоящем е национален експерт по психиатрия на Българския лекарски съюз.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта