Европа е в морална апнея

Фикс идеята за дискриминация подхранва социалното недоверие

Доктрината за правата на човека, единственият легитимен принцип, приеман все още в Европа, прави невъзможно общественото обсъждане и изкуството на управлението. Това е тезата, която защитава френският философ Пиер Манан, ученик на Реймон Арон, в новата си книга La Loi naturelle et les droits de l'homme („Природният закон и правата на човека”).

Място за Другия! От две или три десетилетия европейските народи си наложиха нещо като социална и морална апнея, те не смеят да дишат. Оттук и решението на Европа да не бъде нищо друго освен място на правата на човека - изпразнено от всякаква форма на собствен живот - за да може Другият да бъде всичко онова, което е или иска да бъде... До такава степен сме се отказали, затруднени сме да дишаме, поставени в зависимост от Другия, че сме станали неспособни да действаме политически вътре или навън. Впрочем именно Другият действа, Другият е в движение, Другият ни изблъсква… Времето ни е преброено.

Преминавайки от вчера до днес, от Третата или Четвъртата до сегашната Пета република, нашето отношение към многообразието в света се обърка. Преминахме от увереността, дори арогантността, към нерешителността, дори малодушието; от очевидността на колониалната перспектива към очевидността на неприемливия й характер.

Какво се случи?

Да спрем за миг моралната преценка и да погледнем политическата динамика. Колонизаторската република прилага принципите и силата си навътре и навън. Създаването на демократичната нация, на “обща” република, води до разгръщането на огромна енергия, която, за добро или за лошо, бележи със своя характер този период.

Тогава имаме силното усещане, че отчитаме човешките и социални нужди по несравнимо по-висш начин от този, който се наблюдава по това време в Африка или в Азия. Накратко, чувстваме се неразлъчно “по-добри” и “по-силни”. Държим под око многообразието по света, за да го завладеем, оценим, а също да го разберем и опишем.

Какво виждаме няколко десетилетия по-късно? Възходът на европейските нации е прекършен от изтощението след Първата световна война и позора, последвал годините 1933-1945. Деколонизацията промени радикално термините на проблема, защото е динамична, така както и колонизацията. Тя не установи демократичен справедлив или нормален ред след несправедливостта или колониалната патология. Тя отключи противоположно движение.

Вече не искаме да налагаме колективното си битие на другите - самата идея за това е станала немислима -, и не знаем какво да направим за себе си. Колко струва  колективният ред, който се стремяхме насила да наложим на другите? Тогава започва голямото отдръпване на европейските нации. Пристъпваме към методично кюртиране на вътрешното си битие. Всичко, което е наше, го бележим с печата на подозрението. Място за Другия! От две или три десетилетия европейските народи си наложиха нещо като социална и морална апнея, те не смеят да дишат. Оттук и решението на Европа да не бъде нищо друго освен място на правата на човека - изпразнено от всякаква форма на собствен живот - за да може Другият да бъде всичко онова, което е или иска да бъде.

Има “дискриминация”, в смисъла, който днес даваме на този термин, когато правим разлика в третирането на двама души. Например, отказвайки да дадем под наем жилище на платежоспособен кандидат заради етническия му произход. Забраната за дискриминация в този точен смисъл е напълно оправдана, дори и тя да е трудна за доказване.

Проблемът се усложнява, когато идеологическият апарат ни кара да разглеждаме дискриминацията не като сума от дискриминационни актове, а като тенденция на обществото, като негова “истина”. Тогава обществото се смята за колониално вътре в себе си, като колонизираните или дискриминираните са не коренни жители, е жените, хомосексуалистите и т.н. Тогава обществото изглежда в собствените си очи като система на всеобща дискриминация. Социалният живот впрочем неминуемо изисква дискриминации, но правилни дискриминации, за да изберем с кои е правилно и полезно да работим или да се съюзим за определена цел, избор, който се прави според “обективни и уместни” критерии.

Подозрението за дискриминация в лошия смисъл на думата тегне над задължението за дискриминация в правилния смисъл на тази дума! Всяко малко решение може да стане повод за сериозно, доказано или предполагаемо престъпление. Така както жената на Цезар трябва не само да е невинна, но и неподозрителна, трябва не просто да се предотврати всяка дискриминация, а не-дискриминацията трябва да стане явна и очевидна. Оттук и тенденцията към дискриминация в обратния смисъл, която се нарича позитивна. Аз лично няма да бъда враждебен към всяка позитивна дискриминация, ако тя е проява на внимание към социалните нужди, а не строго прилагане на едно абстрактно правило.

Във всеки случай, фикс идеята за дискриминация подхранва социалното недоверие, което се стреми да проникне във всички области и сфери на колективния живот.

(Превод „Гласове“, със съкращения)

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Коментари