Високомерно и пренебрежително е отношението на Вашингтон към европейските съюзници

Декларациите за евроатлантическо единство или пък баналното клише „евроатлантически ценности“ все повече губят реален смисъл. Единството в политиката и в многостранните отношения означава съвпадение на позиции, на мнения, на единодействие и взаимно съгласуване на ходове по важни международни въпроси, особено от стратегическо значение. Такъв тип единство никога не е съществувало в отношенията САЩ – Европа след Втората световна война. Вашингтон винаги, през целия следвоенен период до днес, е третирал западноевропейските си съюзници като партньори втора ръка. Както при всички военно-политически съюзи, създадени през 20-ото столетие, най-силната държава, в случая САЩ, не само ръководи НАТО, но и твърде често еднолично взема решения и предприема действия на световната сцена без мнението и съгласието, а понякога и въпреки несъгласието на своите съюзници. Факт е, че дори за важни външнополитически ходове и дори военни акции рядко са информирали своите съюзници, освен когато са искали да ги привлекат и тях във военните им авантюри, както войната в Ирак през 2003г.

Високомерното и пренебрежително отношение на Вашингтон към европейските съюзници, стигащо често пъти до безцеремонност и арогантност, се дължи на американското могъщество и на европейската военна слабост.

Впечатляващо е, че САЩ използват НАТО не толкова да гарантират сигурността на Европа, още повече, че след края на Студената война никой не я застрашава, колкото като институция, чрез която Вашингтон държи в зависимост своите съюзници. За това неравностойно състояние, което някои европейски държави приемат доста болезнено, са сигнализирали политици и експерти, включително от висшите среди на американската администрация, сред които ръководни фигури от ЦРУ. Според тях, ако взаимоотношенията в НАТО между САЩ и Европа не се променят, то бъдещето на тази организация може да бъде поставено под въпрос.

Има сериозни доказателства, които свидетелстват, че липсата на равнопоставеност в Атлантическия съюз, некоректното и обидно третиране на съюзниците, както и внушителния дисбаланс във военния потенциал на САЩ и Европа стават източници на сериозни разногласия между съюзниците от двете страни на океана.

Първият сериозен проблем, по който САЩ и европейските съюзници са на противоположни позиции, е за различния им принос за отбраната и нежеланието на Европа да увеличи разходите за въоръжение. Едва сега, след огромен американски натиск европейските съюзници с неохота приеха да увеличат военните бюджети до 2 % от БНП.

На второ място впечатляващи са и различията по надпреварата във въоръженията. Повечето европейци смятат, че надпреварата, чийто инициатор е американската страна, провокира противната страна към свръхвъоръжаване. Такава политика много сериозно увеличава рисковете от глобален военен сблъсък.

Едно от най-големите трансатлантически разногласия е заплахата за световния мир и сигурност. Американците акцентират върху „тероризма и бандитските държави“, наречени „ос на злото“. Според европейците далеч по-сериозни и с по-тежки последици са заплахите от „организираната престъпност, унищожаването на околната среда, етническите и религиозните конфликти, миграцията, бедността.“ Очевидно, тези различия са мотивирани от различните интереси на двете страни.

Различното възприемане на заплахата за САЩ и европейските съюзници и това как да се реагира срещу нея, са само един повърхностен израз на по-дълбоките и дори фундаментални разминавания в светогледите на двете страни. Въпросът не е просто в обстоятелството, че американците и европейците нямат едно и също виждане за това, как да се справят с някои специфичен проблем, който може да застраши реда и сигурността в даден регион. Техните различия са преди всичко по основния принципен възглед за развитието и ръководството на света. За ролята, мястото и значението на международните институции и преди всичко на ООН, за разумното и уместно балансиране между прилагането на сила и използването на диалога, политическите и икономическите средства и дипломацията в международните отношения.

Позицията на САЩ е напълно противоположна. Те смятат, че са в правото си да налагат дневния ред на планетата, т. е. нов световен ред по американска воля и образец. А всяка съпротива срещу тази амбиция трябва да бъде отстранена със сила.

Несъвместим е подходът на двете страни- САЩ и Европа, към енергийните ресурси. Европейците поддържат тезата, че тези ресурси са стока като всички други стоки, и тя трябва да се купува от производителите им. Вашингтон се стреми обаче да сложи ръка върху енергийните находища и да контролира техния пласмент. С други думи, американците да решават какви количества и по какви цени– газ и петрол, да предоставят на Китай, Япония, Индия, Европа, т.е. икономическите конкуренти на САЩ.

Разбира се, това са само част от най-фрапиращите различия между трансатлантическите съюзници. Наред с тях, засвидетелствани са конкретни външнополитически изяви или военни акции на американците, които не само не са приети с одобрение, но са остро осъждани от европейските партньори.

На фона на тази реалност на отношенията САЩ-Европа последните изявления на западно европейски политици, че европейците не могат повече да бъдат сателит на Съединените щати, не са никак случайни и най-малко спонтанни. Оттеглянето на Вашингтон от Споразумението за иранската ядрена програма, въпреки противоположните позиции на неговите съюзници, свидетелстващо за поредната безцеремонна арогантност, преля чашата на търпението на европейците. След дълъг период на пренебрежение, унижение, високомерно държание, демонстрирана арогантност, груба намеса във вътрешните работи на всички европейски партньори, без изключение и налагане на вътрешни правила и външнополитически курс, съобразен единствено с Вашингтон, нервите на някои европейски лидери не издържаха и те реагираха остро. Като осъждат сателитната роля на Европа те за първи път поставят сериозно въпроса за необходимостта от утвърждаване на Европа като глобална сила на световната сцена. А Меркел на 14 т. м. призова за формиране на независими от САЩ европейски въоръжени сили.

Няма съмнение, че поемането към един независим външнополитически курс не би бил безпроблемен ход. Военната и икономическа мощ на САЩ, както и сериозното американско политическо и кадрово влияние в някои европейски държави, ще бъде очаквана пречка за реализирането на тази идея. Вероятно, отчитайки съпротивата на някои проамерикански правителства, френският президент Е. Макрон призова за пълно единство на членовете на ЕС по Споразумението за иранската ядрена програма.

Дали противоречията между САЩ и Европа ще се задълбочат и ще доведат до по-сериозна криза в американо-европейските отношения, е трудно да се прогнозира на този етап. Вероятността обаче позицията на Европа за дистанциране от Вашингтон да започне да се утвърждава, е много голяма. Международната практика свидетелства, че икономическата мощ на държава или съюз от държави винаги провокира и амбиция за по-голямо политическо влияние на световната сцена. Очевидно, ролята на сателит не отговаря на внушителния икономически потенциал на страните от европейския континент. Това е факт, с който европейските лидери са длъжни да се съобразяват.

Несъмнено, за очертаващото се разграничаване и еманципиране на Европа в международните отношения „ принос“ има и президентът Тръмп. Още с встъпването си в длъжност, той прояви типичното американско пренебрежение към европейските съюзници и предизвика острата реакция на някои европейски лидери.

Все по-скептични и резервирани са по-голяма част от европейските държави и от открития антируски курс на Вашингтон. Дестабилизацията на Украйна, заплашваща я с разпад, обкръжаването на Русия с военни бази, организиране на непрекъснати военни учения край руските граници, упражняване на груб натиск върху съюзниците за драстично увеличаване на военните бюджети, са все актове, които не стабилизират, а застрашават сигурността и интересите на Европа. Тези американски действия са в изгода изключително на войнстващите и глобалистки среди във Вашингтон.