Нараства опасността от изолация на България и оставането й извън новата система за регионална защита

В началото на 2017 г. Европа стана свидетел на поредния визионерски сблъсък, разкриващ дълбоката пропаст в така желаната иначе на думи единна миграционна политика.

От една страна, австрийският министър на отбраната Ханс Петер Доскоцил заяви, че Австрия е подготвила изменения в европейската система за прием на мигранти и бежанци. В основата на идеята е залегнало подаването на молби за убежище да става извън европейска територия. За целта ЕС трябва да създаде центрове в Африка и в Близкия изток, например в Нигер и Йордания, които да бъдат управлявани от ООН. В тях ще може да се пресяват лицата, имащи право на закрила в Европа. По този начин чрез намаляване на случаите на трафик на мигранти ще се спаси животът на много хора, ще се намалят разходите както за издръжка на имигрантите в ЕС, така и за връщането на незаконно пребиваващите. Освен това Австрия предлага и въвеждане на таван на европейско ниво за прием на лица, търсещи убежище, и предоставянето на възможността всяка страна да определи своя капацитет за това. Австрия вече въведе подобна квота, обявявайки, че не може да приеме повече от 37 500 души.

От друга страна, като опит за намиране на компромис германският Християндемократически съюз и традиционният му партньор Християнсоциалният съюз лансираха идеята за ежегоден гъвкав прием на кандидати за убежище в зависимост от хуманитарната ситуация в света и възможността на Германия да приюти бежанци. Целта на инициативата е главно вътрешнополитическа - да се сложи край на спора между ХДС и ХСС за имиграцията, тъй като той ще навреди на представянето им на избори.

Независимо от това консенсусно двупартийно предложение Меркел, която е и лидер на ХДС, отхвърли идеята за годишен лимит за прием на бежанци. По този начин тя за пореден път се конфронтира не само с ХСС, който е твърдо против даването на убежище на повече от 200 000 души годишно, но и със собствената си партия.

Тази еднолична позиция на германския канцлер без каквито и да било дебати бе възприета и от Европейската комисия, която отхвърли като възможност приемните центрове за бежанци да бъдат изнесени извън територията на ЕС. Формалният повод за отказ е, че според сегашното европейско законодателство молби за убежище, попълнени извън територията на ЕС, не се смятат за валидни, а пък Еврокомисията не е предложила промяна на този принцип. Парадоксалното в случая е, че в края на 2016 г. лично Жозеф Дол, лидер най-голямата партия в Европейския парламент - Европейската народна партия, предложи създаването на бежански центрове извън ЕС. Предложението бе част от програмата на партията за справяне с бежанската криза. Аналогично на австрийската инициатива в тези центрове трябваше да се определя статутът на бежанците и дали те ще могат да бъдат настанени в държава от общността в зависимост от капацитета, обявен от отделните членове.

В резултат на този смущаващ диктат на Меркел като основен подход на Брюксел на настоящия етап се очертава работата с т.нар. партньорски държави, в които мигрантите да получават подслон и да не поемат рискованото си пътуване към Европа. Очевидно става въпрос за мултиплициране на модела на споразумението с Ердоган, което Брюксел се опитва да приложи и в Африка.

Независимо от този германски натиск Австрия, която не е член на Вишеградската четворка, но се превръща в регионален средноевропейски лидер, желаещ да затвори трайно миграционните маршрути към Европа, не се е отказала от своя план. Той ще бъде представен официално през февруари на сбирката на държавите от процеса за централноевропейско отбранително сътрудничество (CEDC), в което България не участва, и това поставя редица въпросителни пред страната ни.

Така например по данни на Фронтекс, през 2016 г. са регистрирани 503 700 случая на нелегални влизания и пребиваване в ЕС. Това е 2/3 по-малко спрямо 2015 г., но в никакъв случай не е успокояващо. Защото основните дестинации за чужденците остават Италия и Гърция, а България е третата входна врата, приела най-голям брой бежанци през миналата година.

На фона на общото намаляване на броя на нелегално влизащите в Европа мигранти през миналата година в България 19 400 лица са потърсили убежище, спрямо 20 400 през предходната година, т.е. нелегалният миграционен поток към нас е намалял едва с 4,9%, а не както е в ЕС с 2/3. Това означава, че у нас ефикасността на мерките против този тип имиграция е значително по-малка, отколкото средноевропейската.

Подобен резултат за България трябваше да се очаква, защото със затварянето на западнобалканския миграционен маршрут миграционните потоци започнаха да търсят друго слабо звено в преградата по пътя им към Западна Европа. Този ефект можеше да бъде избегнат единствено ако всички държави по протежение и в съседство на балканския миграционен маршрут бяха въвели идентични мерки за борба с нелегалната миграция. Фактът, че българските държавници не дооцениха този проблем, поставя страната ни във все по-трудна ситуация.

На 2 януари Чехия изпрати 40 свои гранични полицаи да подпомогнат охраната на македонско-гръцката граница. През изминалата седмица Прага командирова своя полицейска част и в Сърбия, за да се включи по охраната на границата с България. На 10 януари австрийският министър на вътрешните работи Волфганг Соботка също предостави 20 полицаи, които ще участват в наблюдаването на българо-сръбската граница. Този процес на укрепване на външните граници на Западните Балкани е съчетан с възстановяване на свободното движение на хора, което е основополагащ европейски принцип. Така например през декември миналата година словенският президент Борут Пахор издаде нареждане за постепенно премахване на 200-километровата ограда по границата с Хърватия.

В случая тревогата е породена от факта, че на фона на липсата на единна европейска миграционна политика Средна Европа започва да изгражда своята миграционна защита по македонско-гръцката, македонско-българската и сръбско-българската граница. Ако тази тенденция продължи, нараства опасността от изолация на България и оставането й извън тази нова система за регионална защита.

Този задълбочаващ се проблем, както и изработването на националноотговорна позиция по извършващото се в момента преразглеждане в ЕС на изживялото времето си Дъблинско споразумение, дало своя принос за краха на европейската миграционна политика, ще са едни от първите предизвикателства, които трябва да решава новото служебно правителство.