В испанския град Жирона е най-добре да си през май, когато се провежда прочутият Фестивал на цветята. С цветя се кичат различни монументи, вътрешни дворове, градски пространства и превръщат селището в живописна картина. За жалост, не сме свидетели на тази цветна вакханалия, но въпреки това оставаме очаровани от града, само на няколко километра от френската граница, съчетал в себе си римски останки, средновековни стени, барокови постройки и живеещ своя не особено забързан съвременен живот, за който „фиеста, сиеста и маняна” са закон.

Започваме опознаването на града, пресичайки река Оняр. Не може да не се възхитим на живописните къщи по единия й бряг, боядисани в живи цветове, с надвиснали над реката балкони, синьо небе и преливащо отражение в бистрите води. Реката, която пресича града, фасадите и стърчащата катедрала в дъното са пощенската картичка на Жирона, емблема и любим пейзаж. Няколко моста пресичат реката, а един от тях – железният – е дело на Айфел.

Само няколко крачки и сме пред миниатюрно площадче. Пред нас е градската порта на добре запазените средновековни стени, впрочем използвани от местните за дострояване на домовете им, често срещана практика, и скулптура на един от символите на Жирона – лъвът. Доста смехотворен, ама какво да се прави, в онези времена никой не бил виждал царя на животните и се наложило по преразказ на очевидци да се изработи. Та тази карикатура, с извинение, копие на оригинала от 12-и век, запазен в Музея на изкуствата, представлява

лъв, покатерен на стълб

Традицията повелява, ако си добър жиронец или ако се връщаш отдалеч и не си враг, да знаеш паролата, по която ще те разпознаят, а тя е ни повече, ни по-малко да се покатериш по стълба и да целунеш задницата на лъва. О, времена, о, нрави… Туристите, навикнали да се снимат пред всякакви чудатости, не изпускат случай да помилват дупето на лъва. Сигурно някои и го целуват...

Минаваме покрай Базиликата Сан Фелиу, дано да съм уцелила името, без да си причиняваме в тая жега катеренето по стълбите, и поемаме по полегати, извисяващи се нагоре средновековни улички. Забелязваме знамената с жълти и сини триъгълници, някои каталунци все още продължават да мечтаят за отделяне, и неусетно се оказваме в стария Еврейски квартал на града. Оказва се, че е един от най-добре запазените в Европа. В момента тук има музей, посветен на евреите и тяхното наследство в града от времето преди да бъдат изгонени от Испания в 1492 година. Между 13-и и 14-и век тук се издигат синагоги, ритуални бани, училища и болници, а общността наброявала 800 души.

Пред нас е вече внушителната катедрала

– сърцето на стария град. Построена за четири века, тя съчетава в себе си различни стилове, от романски до неокласически. Най-характерният й елемент е големият неф, който със своите 23 метра е най-обширното еднокорабно пространство в архитектурния свят. Не повярвали местните на твореца, че е възможно да се построи и чак 100 години по-късно по плановете го осъществили! За да се гордеят и до днес. А на архитекта построили паметник като храма, еднокорабен.

Снимам и катедралата, и паметника, но стълбите ми се струват безкрайни. Ако ги изкараш четни, ще си праведен, твърди легенда. Научаваме, че са 90 и отказваме да ги катерим. Още повече, че има полегата уличка, водеща към същата дестинация. Поемаме, пъшкайки и пръхтейки, търсейки сенките. Преди да стигнем до площада пред катедралата със старинния кладенец, забелязваме от едната страна внушителен дом. Оказва се на местния първенец –

съдията, държащ ключа за кладенеца

и отговорен да разпредели справедливо дажбите в период на обсада. А времената често са били размирни. Не случайно Жирона е известна с прозвището Градът на хилядите нападения.

Пред нас се разкрива прекрасна панорама към средновековния град. Дори заобикаляме катедралата и се изкачваме още нагоре в търсене на перфектната гледка. Попадаме във френска градина, малко занемарена, на фона на всичко останало. Испанците започват маниакалното чистене сутрин с метли, камиончета, боклучари, а вечер стопанките завършват финалните щрихи като мият с кофи и парцали уличните плочки пред домовете си. Нищо общо с изхвърлянето на буклука през прозорците, така характерно за балканския ни манталитет. Но да се върнем в Жирона. Улук на катедралата под формата на жена пази легендата за онази зла, невярваща жителка на града, която все хвърляла камъни по градежа на божия храм и богохулствала, докато един ден не се превърнала тя самата в каменна статуя.

Достатъчно мотане из стария град. Време е да се потопим в

малко съвременна обстановка

Поемаме пътя надолу покрай шарени витрини на магазини, барове, отнякъде се носи лека, неангажираща музика. След кратка пауза в детски магазин и при сувенирите се озоваваме на Площада на независимостта. Оживено място, много посещавано заради множеството барове и ресторанти. Напомня ми на едно друго любимо място, в Барселона, което едва ли е случайно. В средата на 15-и век Жирона със своите 12 хиляди жители е вторият град след Барселона. В центъра на площада е паметникът на основателя на града, дело на Парера.

Разходката ни е към края си. Прекосихме 2 хиляди години история, усетихме корените на този жив съвременен и модерен град, минавайки през барокови пространства и уникални постройки. А реката, около която се е зародило селището, все така продължава да разделя и свързва града. Ние пак сме край брега й и отново щракаме шарените къщи, този път от друг ъгъл, а те са все така весели и забавни.