За рибаря най-хубавата риба е хванатата, за търговеца - продадената, а за клиента - авантата

Скоро ще търсим и „щастливи риби” като „щастливи кокошки“

Жътвата на рибарите е в края на ноември и декември - пред Никулден, но е кратка! Българинът купува риба само, за да празнува - заради традицията. После стиска парите да има за хляб и ток, другото е лукс! - казва, потънал до гърди във вода, 66-годишният Дако Дачев.

Прошареният мъж - слаб и жилав, с изпечено от слънцето и набраздено от вятъра лице, тегли с неколцина приятели мрежа, в която се мятат стотици шарани, а люспите им блестят на есенните лъчи като извадено от вълните съкровище. Дако е наемател на язовира край монтанското село Ковачица, но не е просто производител и търговец на риба. Близо половин век от живота му е минал във водата, защото по професия е ихтиолог и познава реките, язовирите и обитателите им повече отколкото градовете и хората в Северозападна България. Приятелите го наричат „Властелинът на шараните”, а за да си купят от рибата му край Ковачица - на десетина километра от Дунав, пристигат хора от цяла България, че и от съседна Румъния.

Някои смятат, че рибовъдството е проста работа - хвърляш във водата рибки, чакаш ги да пораснат, продаваш и прибираш парите. А то е цяла наука и тежък труд - като на орача на нивата, споделя ихтиологът. Неговата нива е 300 дка - водната площ на язовир „ Липница”, опънал снага в неголям дол между селата Ковачица и Игнатово, под пътя към Козлодуй. Във водоема, който държи под наем от 14 години, Дако отглежда шарани, толстолоби и амури. Зарибителния материал купува от Румъния.

- Там цената е по-добра - около 250 лева за 100 000 личинки, докато при нас същото количество струва 500 лева. Пък и румънците са по-точни, за съжаление, от много нашенски търговци, казва стопанинът на язовира. Малките шаранчета се хранят в специални басейни като бебета по дажбена таблица, която се променя според прираста им. После се прехвърлят в големия водоем. Язовирът и басейните се почистват като къщи, защото замърсят ли се - рибата започва да боледува и измира. Бреговете се засаждат с овес - за укрепване и образуване на планктон, водата се обработва с хидратна вар за унищожаване на паразитите и подържане на необходимите химични показатели.

Въобще трудът е денонощен, преди да стигне до пазара и хората рибата минава 20 пъти през ръцете на стопанина си, разказва Дако Дачев.

В „жътвеното време” пред Никулден в някои дни Дако и хората му измъкват от язовира по около тон шарани и толстолоби, които заминават с бусове към пазарите в страната. В други дни обаче мъжете седят на още топлите от последните слънчеви изблици брегове и напразно чакат някой да се обади за стока. И докато димът от цигарите им се носи в почистеното от дъждовете и чакащо първите снежинки небе, изравят от преживените години приключения и истории.

- Подводният свят не е като този около нас, пълен е с тайни и изненади, и затова привлича много хора, твърди ихтиологът. Рядката за времето някога, а и сега специалност Дако Дачев избрал още в детството си в родното си село Гложене край Ловеч. Баща му бил запален рибар и го мъкнел с въдица по бреговете на Вит, докато малчуганът се запалил толкова по риболова, че решил заниманието, което другите имат за хоби, за него да стане професия. Записал се за студент по ихтиология в Софийския университет, а когато завършил през 1974 г, по разпределение, задължително по комунистическо време, трябвало да замине на работа с океанските траулери. В ония години обаче ограничили океанския риболов и младият ихтиолог вместо в Атлантика се озовал по разпореждане на началството в Ломско.

Бях специалист в държавното предприятие „Рибовъдство”, грижех се за 14 язовира и 1300 дка рибарници до крайдунавското село Орсоя. По онова време излезе решение на правителството да се осигурят 16 000 тона белтък за българите. Отглеждахме до 450 тона риба в районите на Лом и Михайловград (днес Монтана) и пак не стигаше. Между 850 кг и 1 тон риба на ден продавахме, а сега не мога и 85 кг да пласирам.

Хората нямат пари, свива рамене ветеранът. В годините на късния социализъм - 1980-1984, в България навлязъл и толстолоба, спомня си ихтиологът. Този воден обитател, родом от далечния Изток, е братовчед и близък по хранителни качества до шарана, но излиза по-евтин, защото си хапва не фураж, а планктон. Затова и го заселили масово у нас. Шараните и толстолобите достигат до 25-30 кг тегло, но в язовира на Дако те се отглеждат докъм 3-4 кг. Това са най-търсените за пазара, а и за кухнята размери.

Шаранът е вкусен всякак - и на рибена чорба, и пържен, и пълнен - каквато е класиката на Никулден. Най-добър обаче е на скара- препоръчва Дако Дачев. Макар че, уточнява той, всяка риба е хубава, стига да я сготвиш добре. А пък и зависи от гледната точка - за рибаря най-хубавата риба е хванатата, за търговеца - продадената, а за клиента - авантата, смеят се ихтиологът и помощниците му. В рибарската хижа край язовир „Липница” сред купищата мрежи и кепчета има и цял набор скари, тигани и тенджери, в които в часовете за почивка къкрят и димят специалитети от всякакви водни обитатели.

Рибата трябва да присъства на трапезата на човека почти всяка седмица, а ние поради бедност и неграмотност сме загърбили този дар на природата, ядосва се ихтиологът. Според статистиката в световен мащаб хората ядат около 18,6 кг риба годишно, в ЕС - 23,3 кг, а в България - едва 5,4 кг. Рибата като най-евтина и полезна храна е спасявала българите при всички тежки премеждия през вековете, но не и сега, допълва Дако. И споделя, че не чувства подкрепа от държавата зад гърба си - дребните рибовъди трудно стигат до европейските програми, защото водоемите им са под наем и за кратки срокове.

Конкурсите пък са пълни с бюрокрация, има и мошеници, които изнудват кандидатите за пари, твърди той. Истински бич за наемателите на язовири са и бракониерите, които ползват водоемите за отключени денонощно безплатни магазини и задигат цели коли с шарани и толстолоби. А ако ги заловят, се отървават с минимални наказания. Въпреки всички неправди обаче Дако признава, че не може да се откаже от бизнеса си - това е и работата, и мечтата, и животът му. През изминалите години май е бил повече време с рибите, отколкото със съпругата и двете си дъщери, които вече са го дарили и с внуци, удря чертата на преживяното мъжът.

Приетите и преглътнати несгоди обаче не могат да потушат тревогата му, че рибовъдството, такова, каквото е работил, е на път да загине. Дребните собственици, които отглеждат риба в естествена среда, нямат бъдеще.

Всичко у нас се превръща в едър бизнес - с много пари и солидни печалби, недоволства Дако. Рибите се произвеждат в садкови стопанства, наблъскани като сардини в консерва и хранени с гранули, за да растат бързо. А естественото, природното постепенно загива - скоро ще търсим и „щастливи риби” като „щастливи кокошки”, възмущава се ихтиологът. И му се иска, ако държавата не запази дребните и средни рибни стопанства, поне да се създадат резервати, в които хората да се докосват до природата в първичната й красота и да опитат храната и рибата, такива, каквито са били преди векове, когато човекът е бил частица от света около него. И рибената „жътва” е била богата и постоянна...