През 1780 година свещеникът създава килийно училище и във Вълчедръм

Денят на народните будители е посветен „... на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на Възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот...“ Това е част от изложението на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски при учредяването на празника през 1922 г. Нека припомним, че идеята е на тогавашни български интелектуалци, представители на научния и културен елит в лицето на Иван Вазов, Станимир Станимиров, Александър Радославов, Димитър Лазов, проф. Беньо Цонев, проф. Любомир Милетич, проф. Михаил Арнаудов, д-р Филип Манолов, Христо Цанков - Дерижан, проф. Иван Георгов, Стилиян Чилингиров, Адриана Будевска, Елена Снежина...

Денят на будителите има за основа есенния празник на св. Иван Рилски, като разширява неговите идейни хоризонти с делото на българските книжовници, духовни водачи, зографи, революционери, възрожденски „даскали“... Нека на днешния празник припомним за един от най-ранните ни будители от епохата на Възраждането, който съчетава в себе си много от характеристиките, присъщи на будителството като състояние на духа и творческа енергия. Такъв именно е поп Пунчо Куздин от ломското село Мокреш, останал в нашата култура със своя ръкописен сборник, завършен през 1796 г.

Почти забравеният днес поп Пунчо е съвременник и последовател на Паисий Хилендарски и епископ Софроний Врачански. Пунчо Граматик, както е наричан още този обикновен селски свещеник и „даскал“, е личност, която наистина е впечатляваща. И не толкова със странното си за нас, будещо неволна усмивка име, колкото със своето творчество и широта на мисълта. Сведенията за него са извлечени от кратките автобиографични бележки в неговия известен преди всичко на тесните специалисти „Поп-Пунчов сборник“.

Скромният книжовник е роден село Мокреш, Ломско, през 1745 г. Получава първоначално образование в родното си село. Като юноша е изпратен в българския манастир „Св. Георги Зограф“ на Света гора, където разширява своите знания. Напълно възможно е да се е познавал с отец Паисий Хилендарски и други будни българи от онази толкова тъмна за нас епоха... Завърнал се в родния край, Пунчо става свещеник в своето село и „даскал“ в местното килийно училище. Нещо повече, през 1780 година създава килийно училище и във Вълчедръм. Подобно на Паисий и Софроний, и Пунчо Куздин пътува из българската земя и в чужбина, включително до Виена, където търси и събира книги и ръкописи. Наскоро излезе романът „Аз, грешният и недостойният...“ - многопластова литературна творба, създадена от писателя Милен Александров (1932-2000) през осемдесетте години на отминалия XX век. Ръкописът на романа получава висока оценка, приет е за печат, но по ирония на съдбата публикуването му е осуетено от промените през преломната 1989 година. Промени, чиято идейна същност се изразяваше в стремежа към демокрация, свобода на словото, литературен живот без ограничения...

Единственият запазен до наши дни ръкописен паметник, излязъл под перото на поп Пунчо, има типичния за осемнадесетото столетие облик на т. нар. сборници със смесено съдържание. В своята книга от близо 400 страници книжовникът включва 69 текста: жития и чудеса на светци, поучителни слова, четива с религиозно и нравоучително съдържание, молитви „към ангела хранител“, приписки и т. н. Граматикът от Мокреш обаче не е обикновен компилатор, а автор с оригинален подход - в сборника наред с обичайните текстове от християнската „класика“ са поместени творби на известния в неговата собствена епоха Дамаскин Студит. Такава е връзката с книжовниците дамаскинари, към които е причисляван и поп Пунчо. Не са пропуснати и любимите на българското православно паство св. Иван Рилски и св. Петка Търновска. Същевременно в ръкописната книга, която Пунчо Граматик е мечтаел да види отпечатана, намират място „Повестта за Александър“ (част от популярната „Александрия“, своеобразен „роман“ за Александър Велики), написаната от самия него „Повест за московския цар Петър, когото московците наричали Буро“ и други съчинения със светски характер. Обемистата ръкописна книга, създадена преди повече от двеста години, днес се пази в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. За нея в Ломския край се е говорело още в края на XIX век - научаваме го от „Българския дневник“ на Константин Иречек.

Както отбелязва проф. Донка Петканова, поп Пунчо е използвал както по-стари ръкописи, така и старопечатни книги, най-вече руски. За изследователите най-впечатляващо е, че Пунчо Куздин помества в своя сборник най-ранната от т. нар. преправки на „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. Съчинението на хилендарския отец е предадено в значително съкратен вид, но за сметка на това в нейната тъкан са вложени две части, които ги няма у самия Паисий, нито в преписа на Софроний - те, както изглежда, са авторски текстове на самия Пунчо. Че свещеникът граматик, но и творец, е имал усет за историята, личи от „Повестта за цар Асен“, включена в сборника. Интерес буди и цитираната по-горе „Повест за московския цар Петър“. Свещеникът от Мокреш изразява и определена политическа позиция - православните българи могат да постигнат освобождението си от „проклетите агаряни“ с помощта на единоверните руси. Това доближава възгледите на Пунчо до онези на Софроний Врачански, с когото той се е познавал.

Поп Пунчо е изпъстрил своя книжовен труд с 55 миниатюри, сред които и два автопортрета, което е проява на „модерност“ за тогавашното българско общество. Будителят от село Мокреш е надскочил своите тогавашни „колеги“ дамаскинари не само в интелектуален, но и в емоционален план. В своето есе „Свещеникът със зелената дреха“ Маргарита Друмева отбелязва: „Какво съзнание за себе си и какво достойнство трябва да е отгледал в сърцето си един български свещеник в края на XVIII век, та да нарисува собствения си автопортрет в зелена дреха, с бродерия и шевици, за онова време - атрибут единствено на султана в Османската империя?! (...) Дали това е знак за достойнството на един роб или съзнание за вътрешна свобода, която никой не може да му отнеме?“

Така е, защото в края на XVII век османската държава „втвърдява“ тона по отношение на дрехите, които има (и най-често няма!) право да носи християнската рая. Отглас от тази дискриминационна практика е имало и във времето на поп Пунчо. От друга страна, изборът на одеждите, с които той е изобразен в своя автопортрет, има и друго послание - макар и духовник, поп Пунчо е модерен човек с широки разбирания, „видял широкия свят“, повлиян от модерните вкусове и идеи...

От своя страна Олга Тодорова отбелязва: „Забележително е, че цели десет години преди Софроний Врачански да успее да отпечата своя „Неделник“ (1806 г.) свещеникът от Мокреш вече е осъзнал нуждата от „типографисани“ книги на говорим български език... Показателно е също така, че макар в духа на средновековната традиция да се самобичува като „многогрешен и недостоен“, поп Пунчо демонстрира едно ново творческо самочувствие...“ Милен Александров е разсъждавал по сходен, но и много по-освободен от „оковите“ на науката начин. Постигнал го е с образи и случки от „живия живот“ на своя герой. Особено интригуващи са страниците, посветени на пребиваването на поп Пунчо във Виена. Дали картината е исторически достоверна или напълно въображаема в случая няма никакво значение! Писателят ни кара да повярваме, че сътвореното от него приятелство между Пунчо Куздин и Волфганг Амадеус Моцарт се е случило. Или пък е можело да се случи в някаква паралелна вселена...

Поп Пунчо е пример за дълбоките корени на българската национална идея в жестоките времена на кърджалийски насилия и безправие. Няколко десетилетия по-късно в българските земи работи цяла армия от „даскали“, от борци и ценители на свободата! Денят на народните будители е още един повод да припомним силата на българския характер, жаждата на нашите предци за образование, наука и култура, които ни правят достоен европейски народ.