Независимо от бурните перипетии, името „Асен“ не изгубва магията в душите на българите

Болярските „партии“ се активизират след смъртта на последния от великите Асеневци

В няколко броя на „Труд“ разказахме за династичните и междуособни борби в старопрестолните Плиска Борбите за власт в старопрестолна Плиска Анализи 10:00 05.04.2019 , Велики Преслав Борби за короната във Велики Преслав Анализи 10:00 12.04.2019 и Охрид. Идва редът на „богопазения град“ Търнов, който в продължение на две столетия е столица на възкресената от Петър и Асен средновековна българска държава. В политическата система на Второто царство болярството има значителна тежест, много по-осезателна в сравнение с епохата преди византийското завоевание. Силно изразено през XII-XV век е и влиянието на византийския политически модел, въпреки че борбите за власт притежават достатъчно ярка собствена природа.

Вътрешно напрежение има още в първите години, като не бива да пропускаме и малко известните разногласия между самите Петър и Асен. „Братята освободители“, както с право можем да ги наречем, притежават силни характери и индивидуалност. След години на обща борба към 1193 г. между двамата царе и съуправители се появява несъгласие, за което споменават неколцина византийски автори. Руско-американският византолог Александър Каждан дори го дефинира като „разривът между Петър и Асен“... Борбата с Византия съвсем не е била лека, както често се мисли. Въпреки че допуска редица грешки, император Исак II Ангел на три пъти прониква на север от Балкана и обсажда основните български сили - два пъти в Търново (1186 и 1190) и веднъж в Ловеч (1188 г.). Дори и след битката в Тревненския проход (1190 г.), когато Асен побеждава ромеите с методите на „планинската война“, заплахата си остава. Нещо повече, очертава се крайно опасен византийско-унгарски съюз, който предвижда съгласувани удари откъм Тракия и Видин. В тази обстановка Петър е за тактически компромис с Византия - линия, която може би е по-обмислена и вярна. Българското общество обаче е така „надъхано“, че надделява по-радикалната позиция на Асен. Така Петър е „изместен“ от водещите позиции, въпреки че не се отказва от титлата. За щастие, конфликтът е безкръвен и не води до разединение на българските сили.

През 1196 г. след поредните си военни успехи в Тракия и Беломорието Асен става жертва на заговор. Той е убит в една наглед семейна свада от своя братовчед Иванко, останал в нашето съзнание като "...убиецът на Асеня...“ Иванко е имал интимна връзка със сестрата на царица Елена, което по някакви причини разгневява Асен. Следва среднощен скандал, който завършва с убийството на царя пред очите на жена му... Иванко обаче има своя „партия“, а част от аристокрацията не одобрява политиката на „твърда ръка“, наложена от Асен. Естествено, има и византийски обещания към властолюбивия Иванко от страна на пленения севастократор Исак. С верните си войски цар Петър обсажда Търново, а Иванко търси византийска подкрепа. Това го компрометира в очите на българското общество. Византийската армия на два пъти потегля към българската столица, но войниците отказват да влязат в проходите на „страшния Хемус“... Тогава узурпаторът търси спасение във Византия, а преданието сочи една „Иванкова пътека“ при Трявна и Плачковци като спомен за неговото бягство. При „повторното“ царуване на Петър мястото на Асен е заето от най-младия брат Калоян - жест към най-непримиримите в българския лагер. Уви, на свой ред Петър е убит при нов заговор през 1197 г.

Цар Калоян (1197-1207) хвърля много усилия, за да заздрави централната власт. И все пак, дори и след блестящите победи над латинските рицари през 1205 г. се налага царят да се справя със заговор! Вероятно във връзка с него е екзекутиран плененият император Балдуин I Фландърски. През есента на 1207 г. Калоян е убит в шатрата си пред стените на Солун. Версиите за смъртта му са различни, но най-правдоподобна си остава политическо убийство - „атентат“, осъществен от военачалника Манастър като оръдие на болярската опозиция. След смъртта на Калоян избухват междуособици, в които се налага царският племенник Борил. Няма основания да се мисли, че Борил е имал (или пък че е нямал...) нещо общо с убийството на своя вуйчо. През 1213 г. срещу него избухва бунт във Видин, оглавен от негови родственици, чиито имена не знаем. Борил няма сили да се справи с бунтовниците и иска помощ от Унгария, с което пък губи Белградската област... През 1217 г. изненадващо е атакуван от североизток. Отведените още като деца при куманите, а после в Киевското княжество Асенови синове, Иван Асен II и Александър, се завръщат с наемни дружини. По думите на византийския историк Георги Акрополит, Иван Асен II "...воювал с Борил, победил го и станал владетел на немалка земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години. Неговите хора, след като паднали духом, минали на страната на Иван Асен. При бягството си Борил бил заловен и ослепен [по заповед] от Иван Асен и така Иван станал владетел на цялата българска земя.“ Изразът за „седемте години“ обсада е метафора, отразяваща продължителната борба между двамата противници.

При Иван Асен II (1218-1241) няма данни за сериозна вътрешна опозиция. И все пак, ослепяването на пленения солунски император Теодор Комнин се свързва с участието му в дворцови интриги против царя. Тази „история“ вдъхновява Иван Вазов да напише пиесата „Борислав“, която през 1910 г. е основа за едно от първите произведения на българската опера, дело на маестро Георги Атанасов. Талантливата творба беше поставена с успех от акад. Пламен Карталов и Софийската национална опера в „собствена среда“ на хълма Царевец в старопрестолния град.

Болярските „партии“ се активизират след смъртта на последния от „Великите Асеневци“. Борбата за власт води до смъртта и на двамата му синове - малолетния Калиман I Асен (1241-1246), отровен от своите противници, и Михаил II Асен (1246-1256), на свой ред жертва на заговор. Скоро загива и неговият братовчед и съперник за короната Калиман II Асен (1256 г.), син на севастократор Александър. Така се стига до тежката гражданска война между Мицо Асен (1256-1257), зет на Иван Асен, и подкрепяния от повечето български боляри Константин Тих-Асен (1257-1277). За да отнемат династичното „предимство“ на Мицо, търновските първенци осигуряват на Константин липсващото му династично име „Асен“ - македонският български болярин, родом от Скопие, се жени за византийската принцеса Ирина, внучка на Иван Асен II. Както е показано от проф. Николай Овчаров в книгата му „Константин Асен - злочестият цар“, този умен и волеви човек полага много усилия за укрепването на държавата. Външнополитическата обстановка обаче е извънредно тежка, особено когато Византия се съюзява с татарския хан Ногай. За нещастие, цар Константин е сериозно болен. Властната царица Мария Кантакузина взема нещата в свои ръце и подлага на терор заподозрените в стремеж към властта, без да се спира пред политически убийства... Растящото недоволство намира израз във въстанието на Ивайло, чието име реално е звучало като „Иваил“.

Водачът на обеднялото войнишко население от Източния Балкан притежава ярка харизма и военен талант. Недооценил растящата популярност на Ивайло, цар Константин загива още в първата битка. „Селският цар“ скоро трябва да влезе „в коловоза“ на традиционната политика и дори да се ожени за омразната, но енергичната царица Мария... Византийското вмешателство достига своя връх с възцаряването на Иван, синът на Мицо, наречен Иван Асен III (1279-1280) - слаб човек, който позорно абдикира след няколко месеца. Още с идването си в Търново Иван Асен III живее в страх. Опитът му да заздрави позициите си чрез сродяването си Георги Тертер, тогавашния „велик воевода“ (командващ армията), само отлага неминуемото. Имитирайки обиколка на владенията си, Иван Асен бяга във Византия, отмъквайки част от царското съкровище - на първо място византийските реликви, които далечният му прапрадядо Асен пленява при разгрома на Исак Ангел в Тревненския проход!

Независимо от бурните перипетии, измени, заговори и преврати, името „Асен“ не изгубва своята „магия“ в душите на българите. И следващите български царе, включително т.нар. Шишмановци, са „клонка“ на Асеневци. Залезът на Второто царство, подобно на „раждането му“, отново е белязан от двама водачи - синовете на Иван Шишман и Иван Срацимир. За разлика от своите бащи, цар Константин II Асен (1397-1422 г.) и „господин“ Фружин заедно отстояват българската държавност пред ордите на османските завоеватели.