Народното събрание отново си постави за приоритет в законодателните инициативи „образованието“. Ужас!

Не че преди 2007 г. в България по какъвто и да е начин се говореше сериозно за това какви хора искаме да имаме след 10-20-30 години, но сега...

Абсурдният водевил около външния вид на учебниците за основно образование, който се развъртя последните дни в публичното пространство, за пореден път отклонява темата от един много сериозен въпрос, върху който следва приоритетно да се концентрират мисъл и действия. Образованието и възпитанието на младите българи. И познаването на езика. Идентичността на нацията, ако искате. Както и да го погледнем, от началото на прехода преди близо 28 години досега културата и образованието в България понесоха най-големите щети в процеса ни на самообезличаване като народ. Инерцията на промените в национален и международен план от 1990-те и понякога съмнителната ни роля в някои от тях, успешно ни избутаха до заветните членства в НАТО и ЕС в първото десетилетие на новия век.

Всеки път с много гордост за признанието – заря, байраци, сълзи и немалко маймунски ентусиазъм. Къде се разминахме с разбирането на останалите членове на тези организации, че ни приемат като суверенна държава със своята си идентичност и национален принос, е дълга тема. Но разбирането на почти цяло едно поколение българи, успешно вече прецапващи края на средната си възраст, за 16-ата република, 51-вият щат и като компромис 27-та държава-член имаха пагубен ефект върху идентичността ни като нация. Защото всичкото това върви ръка за ръка със загърбването на важността образователната ни система и какви хора изгражда да е приоритет на държавното управление. Противно на очакванията членството в ЕС също не допринесе кой знае колко за обръщане на тази тенденция.

Не че преди 2007 г. в България по какъвто и да е начин се говореше сериозно за това какви хора искаме да имаме след 10-20-30 години, но през 2017 г. ситуацията изглежда вече неспасяема за поне едно цяло поколение. А сигурно и за следващото. Интернет-страницата на министерството на образованието съдържа множество пожелателни документи, за които никога не сте чували, в основната си част адаптирани от стратегическата рамка „европейска стратегия за образование 2020”.

От 2014 г., когато е зададена тази рамка, насам начело на МОН са се сменили четирима министри и постигнатото е съмнително, но пък отчети за изпълнението на поставените задачи са прилежно публикувани. „Национална стратегия за учене през целия живот 2014-20”, „Стратегия за образователната интеграция на деца и ученици от етнически малцинства 2015-20”, „Стратегия за развитие на професионалното образование и обучение 2015-20”, „Стратегия за насърчаване и повишаване на грамотността 2014-20”.

Познавате, не се и съмнявам. Хванах се за последното. По-добре да не бях. Съдейки по данните от анализа (до 2014 г.), с който започва тази стратегия и предвиденият план за действие за прилагането й, задачата е повече от сизифовска. Предвид гласността и ефекта на част от вече изпълнените мерки (събития)кампании е най-вероятно крайният резултат да е точно толкова обезкуражаващ, колкото в мита. Любознателност + интернет – пълна липса на държавна отговорност в областта на образованието = на умерен провал. Пък вие ме оборете, колко повече книги започнаха да четат младите българи за последните три години! Което ме връща на актуалната тема от обществения дневен ред. „Абе хора, в тези учебници отново се съдържат пълни недомислия; образователният план е непоследователен; езикът, на който са написани, е като за булевардно списание, а вие сте се хванали за картинките и хартията! Хора ли възпитаваме или шимпанзета?!”

Обобщено, това беше най-смисленият коментар по темата около „скандала с учебниците”, на който се натъкнах в социалните мрежи последните дни покрай познати-преподаватели. За същото говоря и аз. Образованието, особено у нас, в ХХІ век следва да е и държавна политика и общо дело. Отвъд частната самоинициатива. А не още да се делим в разбиранията си за историческата интерпретация на отминали събития и трето десетилетие през няколко години да се пренаписват учебниците по български език и история. И после да ругаем младите, че са невежи, полуграмотни и не гласуват „по съвест“. Каква съвест?!

Преди време попаднах на писанията на видно родно академично светило в хуманитарните дисциплини, който се жалваше от ниската култура на „хората в масмедиите”. Прецених възрастта на конкретния университетски гуру и респективно колко випуска от тези които ругае са „му минали през ръцете”, разбирайте „е образовал” под една или друга форма, за последните две+ десетилетия – изпити, подписи, курсови работи, „върнете се утре“, „минете по-късно през кабинета ми” … тъжна история. С подобно безочие не си струва даже да го споменаваш поименно – суетата сама ще му изяде главата. Но хайде по същество! С откриването на политическия сезон в петък, Народното събрание отново си постави приоритет в законодателните инициативи „образованието“. Да настръхне човек! Със закона за предучилищното и училищното образование, който ни докара предишното преминаване на актуалните управляващи през властта, има защо да се плашим! Най-малкото вижте какъв дебат за картинки и хартия водим година и половина по-късно?!

И ако телевизионните народни трибуни търсят тема, с която да изпъкнат пред нацията и рекламодателите си, най-добре да се хванат с образованието, а не с избирателната система в България – била тя пропорционална или мажоритарна. В крайна сметка, ако толкова държат на това - образованият електорат взема правилните за бъднините си решения - нация на гангстерския манталитет и суетата, няма как. А и ще спрат да им разбират шегите, колкото и ниско да падат. Пък и референдум за съдържанието на учебниците ми звучи в пъти по-разумно от народно допитване „как точно предпочитате да ви заблуждават, когато подавате гласа си, след като и без това не ви е еня за правата ви на граждани?!“ Пак ще има много „ура“ и възрожденски песни, не се и съмнявам!

И обратно към „стратегията“ за образованието, ограмотяването, езика и пр. Сериозна дума – стратегия - в държава с цялото воинско минало, което има, човек би предложил, че едва ли се използва напразно. Разбира се, това не е така, както всичко друго. Но ако ще говорим сериозно за образованието в България – от началното и средното, до висшето, нека това да стане през широк обществен дебат: какви хора сме, какви искаме да бъдем в очите на потомците си и какви очакваме да бъдат те. Което предполага широко участие на всички нива на обществото. Не е правилно, и вече се видя, учебници да се пишат от политици. Още по-неправилно е да се оставя политиката в образованието на самотек, както досега, със „запълване на квадратчета“ пред европейците.

Разбира се има и оптимални варианти, с които всички останали европейски народи бранят своята идентичност – и „малките“, и „големите“ държави, да не говорим за средните (разбирайте, ние). Най-малкото не карат децата си да четат на чужди езици, преди да са научили собствения си, в името на химерична търговска печалба. Или не спорят със себе си от кой край на историята се намират. За справка: Франция още през 1990-те ангажира своята академия на науките да пренапише всички думи, които ще навлязат в езика с въвеждането интернет. „Компютър“, „мрежа“. С някои пробойни в речника тук-там, местният регулатор още преследва медиите, които не спазват регулациите за езика – както в новините, така и в рекламата. Нещата се промениха малко с годините, но базата си е същата. На Изток, ще попитате?! - Унгария влезе в ЕС три години преди България и до ден-днешен, във втората Виена се изипват стотици хиляди туристи от цял свят, без една табела в града или страната въобще да е написана за тяхно улеснение. От латинския език е, ще кажете. Сигурно!?