Тепърва ще разберем на кого ген. Радев пусна Реквиема на Моцарт

Играта на прекалена демократичност на Корнелия Нинова не й се получи

Кандидатпрезидентската интрига в БСП безусловно е най-сочната от всички, които сме наблюдавали досега. На въоръжение са взети всички възможни способи - допитвания, конференции, медийни десанти, инфарктни заседания, отворени и затворени писма, изповеди, декларации, оставки, че дори и Реквиемът на Моцарт. За кого точно ще звучи траурната литургия, предстои да разберем. Но ако надникнем поне малко зад димната завеса, ще се убедим, че темата с най-голям конфликтен потенциал не е нито генерал Радев, нито Мая Манолова, ами Георги Първанов.

Конгресът на БСП през май и смяната на ръководството възбуди повсеместни подозрения, че съществува разбирателство с Първанов и той ще може да влезе през задния вход в бившата си централа. Все пак експрезидентът трябваше да влезе някъде, защото политическата му шагренова кожа неудържимо се свиваше. С ВМРО не стана. Разнообразните комбинации от типа „център-ляво“, „център-дясно“, „патриотична коалиция“ общо взето удариха на камък, ако не броим един скромен формат за парламентарно взаимодействие и едно споразумение с „Гергьовден“, което не се превърна в Гергьовдена на българската политика. Значи остана си БСП като последна надежда.

Трите следконгресни месеца сякаш трябваше да опровергаят създалото се впечатление, че „момчето се завръща“. Рутинни медийни заяждания и една безплодна среща маркираха публичните отношения между столетницата и абевейците. Докато Бузлуджа не се напъна и не роди новина, че сме много близко до лявото единство и до обща кандидатура. Излезе и самата кандидатура. Излязоха и Първанов, и Петков да обяснят колко я харесват. Първанов дори се престара, като нарисува изключително възторжен портрет на Радев и не пропусна да си припише заслугата за кариерата му. А на срещата от 10 август в знак на особено благоволение Първанов декларира готовност да оттегли дори собствената си кандидатура в името на единството. Като си оттегля кандидатурата (и спасява конституцията), той на практика съумя да представи лявото единство като единство между БСП и АБВ, а двете формации - като равноправни, от съгласието между които и взаимните отстъпки зависи дали ще има обща лява мобилизация срещу „модела ГЕРБ“.

Ето тук се поражда основното разминаване, което вълнува повече средите на социалистите, отколкото широката общественост. Активът на БСП иска обединени действия и ги вижда под лидерството на своята партия. Там нямат нищо против хората от АБВ, все пак десетилетия са работили заедно по кампании и мероприятия, но смятат, че водачите им трябва да бъдат едни от многото, които подкрепят общата кауза. Да бъдат нещо като другите лидери на партии от коалицията „БСП - Лява България“. От АБВ, обратно, са на мнение, че те трябва да диктуват процеса, включително темпото му, да преценяват дали БСП се движи убедително бързо по своята процедура, или може да ? се отпусне още малко време да си свърши формалностите. Създава се впечатлението, че Първанов не е тръгнал да избира някого за президент, а себе си за шеф на БСП. В тези несъответствия ще намерим и главния проблем на „лявото единство“, за който със сигурност ще става дума и оттук нататък.

А скандалите в БСП си текат и така и не могат да се превърнат в гвоздей на августовската политическа програма - просто защото сме им свикнали. Че повечето хора от ръководството не се обичат един друг, не е тайна за никого. Не ми е позната друга партия, чиито представители толкова редовно и толкова напоително да разказват как не одобряват генералната линия и не са съгласни с това или онова. Дори в старото СДС след такива изявления имаше отлюспвания, а в БСП обикновено следват награди, повишения и популярност сред част от актива. Вярно е, че има сериозни резерви спрямо начина, по който Корнелия Нинова наложи кандидатурата на генерал Радев. Хем носи отговорност, хем я крие, хем говорила по телефона с номинираните, хем забравила да чуе някои, хем нищо не е предрешено, хем е ясно какво е решено. Изобщо тази игра на прекалена демократичност не се получи, забави и затлачи работите и така позволи на мнозина да се намесят и да напомнят, че съществуват. Много по-чисто щеше да бъде ръководството и лично председателката да започнат действията си на ранен етап и да обявят за кого са. Националният съвет едва ли щеше да отхвърли правото на инициатива. А така се настани усещането за нещо скрито, което допълнително подхрани апетитите и недоволствата. Проведе се една мощна и навярно координирана кампания срещу Сергей Станишев, вероятно защото подозираха, че може да има възражения срещу новата роля на Първанов. Накараха Стефан Данаилов да даде интервю, за което сигурно съжалява, че го е дал. И какво? Ами нищо, заядливи реплики и оценки кой не става за президент, каквито чуваме във всички други партии с изключение на ГЕРБ, където също научаваме кой не става за президент, но от устата на самия лидер. Картината дори не е чисто български патент. Ако човек прочете какви коментари си правят политиците един за друг във Великобритания например, ще спре да се възмущава на нашата предполагаема уникалност. Просто всичко тук е обременено с традиционния коефициент на балканска простащина и това важи за целия ни политически пейзаж, от който БСП е интегрален елемент.

Разправиите при червените са любопитни от клюкарска гледна точка, но нито са нови, нито - по правило - водят в някаква посока. Ако продължат да се нервират едни други с интригантство, рискуват да се провалят по-драматично на президентските избори, нищо повече. От значение все пак са няколко неща. Как ще работят с Мая Манолова впоследствие, има ли връзка енергетиката в това неочаквано сближаване между Първанов и Овчаров, разменят ли се знаци с Борисов за бъдеща „голяма коалиция“, какъв е геополитическият залог на играта - движение в руска посока, или напротив, русофилска маска на договорености със Запада? За тези теми ще трябва да гледаме внимателно в предизборната кампания. Основният проблем, с който започнах, е каква ще бъде ролята на Първанов в цялата бъркотия. От отговора на този въпрос зависят и отговорите на още много.

Ще го пуснат, или няма да го пуснат. Другите пикантерии са по-маловажни - и приказките, и лъжите, и злобата, и реваншизмът, и всички емоции, които под една или друга форма са избили по цялата ни политическа повърхност, включително по червената част. По-маловажни са, защото в резултат от тях БСП нито ще се разцепи, нито ще се срути. В най-лошия за тях случай ще продължи бавно да се топи. И ако кондицията не е чак толкова лоша, това не е тяхна заслуга, а на нейните противници. Състоянието при реформатори и други рицари на синята надежда е толкова плачевно, че даже социалистите не могат да се вредят за политическия „Златен скункс“.