Западът насочи мерника си към Русия и се самозастреля

Безкрайните финансови претенции към Москва изпокараха „цивилизования“ свят, или как хитрата сврака сама попадна в капана с двата крака

Гърция може да предяви искове към Германия, Италия и България за нацистката окупация на страната през 1941-1944 г.

В началото на 2019 година Варшава планира да представи на Германия „претенциите си за репарации“. Става дума за обезщетение за вредите, причинени от нацистите на Полша по време на Втората световна война. Това заяви ръководителят на парламентарната комисия по въпросите за изплащането на репарациите Аркадиуш Мулярчик.

Приблизително по същото време гръцкото министерство на финансите съобщи, че също не изключва възможността да предяви искове към Германия, Италия и България за нацистката окупация на страната през 1941-1944 г. Представителите на Полша и Гърция не крият, че съдебния орган пред който ще изложат тези претенции, е Международният наказателен съд. Ако това се случи, ще станем свидетели на нова тенденция и сценарият, разработен от Запада срещу Русия, започва да работи срещу самия Запад.

Трябва да дадем още едно обяснение. След разпада на СССР основната идея на Запада беше да постави Русия във финансова зависимост и това трябваше да бъде постигнато като на наследника на Съветския съюз – Русия, бъде вменен „комплекса за историческата вина за престъпленията на комунизма“. И след това да бъде организиран международен съдебен процес, в който Русия бъде призната за виновна за „световния геноцид“.

Тогава западните медии злорадстваха, че много скоро ще има „Нюрнберг - 2 срещу Русия” и за тази цел САЩ и техните съюзници инициираха създаването на Международния наказателен съд (МНС) и получиха одобрението на Общото събрание на ООН в края на 90-те години. Американските и европейските юристи също така разработиха и Римския статут, въз основата на който осъществява дейността си МНС.

Никой не се притесняваше, че трябва да се осъди Руската федерация за идеалите на интернационализма, т.е. за „разпространяването на комунистическата идеология“, но комунистическата идеология беше международна, а не само и изключително руска. Тази формулировка напълно съответстваше на интересите на западните финансови кланове и по този начин те очакваха да разрешат два проблема наведнъж. От една страна, да се дискредитират и да забранят идеите за солидарност и интернационализъм, а те винаги представляват заплаха за света на капитала.

От друга страна, осъждайки Русия за „комунизма“, непрекъснато може да се увеличат финансовите претенции към нея. В крайна сметка, като страни съюзници на САЩ от всички континенти - от Европа, Азия, Африка, Северна и Южна Америка, щяха да участват в процеса за изчисляване на размера на „щетите“. Беше планирано всяка „засегната“ държава да може да подава искове срещу Русия поотделно и този Международен наказателен съд като постоянен орган да може непрекъснато да налага на руснаците нови и нови финансови задължения.

Всъщност, беше създаден механизъм, който ще позволи на Запада неограничено и без никакви разходи да изпомпва ресурсите на Русия. Инициаторите за създаването на МНС напълно разбираха, че западните държави винаги ще имат числено превъзходство в този съдебен орган. Въпреки че съдът е официално учреден по инициатива на ООН, той не е част от официалните структури на тази организация и нито Общото събрание, нито Съветът за сигурност на ООН могат да оказват влияние върху неговата дейност.

Повечето от държавите, ратифицирали Римския статут, бяха или са съюзници на САЩ, или са лоялни към американската политика и по този начин за представителите на западните държави винаги са били гарантирани над половината места от съдебния състав.

Срещу руснаците се изправи „глутница от чакали“ с твърде големи финансови искания, която искаше да разпокъса Русия, за да задоволи прекомерните си апетити. Най-лошото беше, че всеки искаше „лъвския пай” от още непридобитата жертва и по тази причина още преди началото на процеса срещу Руската федерация, започнаха конфликтите вътре в „глутницата“.

Лондон, Берлин и Париж претендираха за основен дял, подчертавайки, че те са „участвали най-много в борбата срещу комунизма“, но тези претенции бяха оспорени от страните от Източна Европа. Те вярваха, че „компенсацията“ трябва да бъде преди всичко за тях като „най-пострадали от СССР“.

Постепенно нарастваха противоречията, които пречеха на работата на Международния наказателен съд и днес те се превърнаха в открита конфронтация вътре в западния свят. Доказателство за това са претенциите на Варшава и Атина към Берлин и първоначалната задача да се организира процеса срещу Русия отиде на заден план. Не случайно в интервюто си Аркадиуш Мулярчик признава, че много „по-вероятно“ е да получи обезщетение от Германия, отколкото от Русия.

И той е прав. Още през 2016 г. Руската федерация официално престава да бъде страна в МНС, за разлика от страните от ЕС. САЩ също напусна МНС през 2002 г., а за страните от Европа остана да предявяват претенциите си... само към себе си.

Освен това се получи парадоксалната ситуация, когато МНС, създаден да осъди Русия, се превърна в платформа за подаване на искове срещу Запада за ... геноцида срещу руския народ. Един от лидерите на Конгреса на латвийските чуждестранни граждани Александр Гапоненко се обърна към прокуратурата на МНС за разследване на фактите относно преследването на руския език в балтийските държави и за установяване на действия на властите от тези държави за геноцида на руското население. А Владимир Жириновски с явен намек към наказателния съд обяви намеренията си да представи на Европа иск за ... един трилион евро. И, очевидно, това е само началото.

Разбира се, европейските държави се опитват да неутрализират тези опити чрез незаконни методи, като ареста на Гапоненко от латвийските власти. Но работата е в това, че процесът вече е започнал и е невъзможно да се спре.

*Превод специално за „Труд” Павел Марков

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи