Заплакала е гората за Индже войвода

Истинското име на легендарния хайдутин е Стоян

В продължение на десетилетия името на легендарния Индже се носи от Стара планина до Странджа и Сакар, после из цялата българска земя, дори и сред нашите преселнически общности в Бесарабия, Таврия и Крим. Днес в съзнанието на поколенията се е запечатал образът на войводата, обрисуван от даровитото перо на Йордан Йовков, вдъхновен от народните песни и предания. И все пак, между „литературния“ и „историческия“ Индже има сериозни разлики.

Индже, чието истинско име е Стоян, е роден около 1755-1760 г. Знае се, че е произлизал от Сливен, от прочутата махала Клуцохор, където осемдесет години по-късно се ражда Хаджи Димитър. Според доц. Мильо Петров негово родно място е ямболското село Попово. Като дете остава сирак, майка му се омъжва повторно в Сливен, откъдето е и връзката с Клуцохор и града на стоте войводи. Често се твърди, че малкият Стоян бил даден в „школа за еничари“ в Цариград и там получил прозвището си заради своята „тънка“ и стройна снага. Според друга легенда Индже е отвлечен от еничари, но успява да избяга и става хайдутин. Приемането на българин християнин в еничарската среда е неправдоподобно. В случая по-скоро трябва да се търси връзка с т. нар. войнигани, имащи военни задължения за охраната на проходи, пътища и т. н. Вероятно, като представител на тази категория българско население, Индже е участвал в отряд за преследване на разбойници. Непокорният българин убива турския командир на потерята след възникнал конфликт, а другарите му го избират за хайдушки предводител в Сливенския Балкан. Четата му е обикаляла обширен район, достигащ до Странджа, Сакар и още по-далечни места.

След 1792 г. Индже се присъединява към кърджалиите. Още Константин Иречек отбелязва, че според народните песни той бил най-справедливият сред разбойниците, проявявал милост, превърнал се в закрилник на онеправданите, и т. н. В други песни обаче изпъква образа на „Индже кърджалията“, безмилостният грабител и насилник. Както отбелязва Панайот Маджаров, изследовател на Странджа и Одринско, „... най-страшните кърджалийски престъпления по обезлюдяването на селищата в Източна Тракия са свързани с името на Индже...“ В песни, запазени във фолклорното наследство на кримските българи, жестокостта на войводата не е забравена и след сто години! Същото може да се каже и за ролята му в кърджалийските нападения над Котел, Жеравна, Габрово и т. н., въпреки че участието му най-вероятно е силно преувеличено. Тези нелицеприятни сведения не бива да се прикриват. Предвид самата епоха българският поборник със сигурност е имал грехове и лутания, които предопределят неговата еволюция от кърджалия до борец за справедлива кауза.

В борец за свобода Индже се превръща нейде след 1800 година. Според Горо Горов той се отделя от останалите кърджалии и става главен войвода на българските чети в размирното движение – извод, който няма документална основа. Полузабравеният днес Балчо Нейков в своето „Факийско предание“ разказва за т. нар. Равногорска или Странджанска буна, представена като въстание за извоюване на българска автономия – такава, каквато е дадена на сърбите след тяхното въстание през 1804-1813 г.. Тази фантастична и романтична „история“ е пълна с анахронизми и смесване със събития от по-късно време. Смята се, че Индже е един от възможните прототипи на литературни творби – през 1834 г. великият Пушкин пише стихотворение, а после и малката недовършена повест „Киржали“ (“Кърджалия“), две години по-късно известният полски писател и политик Михаил Чайка-Чайковски издава роман със същото заглавие. И двамата черпят сведения и впечатления от устни разкази за събитията в Молдова и Влашко през 1821 г. Става така, че литературните сюжети, от които няма как да се очаква пълна достоверност, понякога са прехвърлени от писалите за Индже към събития в по-ранно време.

Онова, което се знае със сигурност е, че през 1806 г. войводата заедно с хората си отива в дунавското княжество Молдова. Нека припомним, че през 1806–1812 г. се води поредната руско-турска война, а десетки хиляди българи са принудени да емигрират на север от Дунав. В молдовската столица Яш Индже постъпва на служба в княжеския двор, жени се и дори има син. Оказаното доверие потвърждава славата му на войвода и поборник против турската власт от предходните години. По време на драматичните събития, свързани с организацията „Филики Етерия“ на гръцкия национален водач Александър Ипсиланти и въстанието на влашкия предводител Тудор Владимиреску, Индже изпраща семейството си в Русия и се включва в революционната армия като командир (“хилядник“).

В „Заверата“, както я наричат нашите прадеди, са участвали хиляди българи, а Индже е един от най-известните. Целта на етеристите е да вдигнат на оръжие християнското население на Балканите, на първо място българите, и да подкрепят въстанието в Гърция. Вярвали са, че така ще бъде извоювана мечтаната свобода. Уви, геополитиката не се влияе от мечтите и жертвите на поробените народи... Поради отрицателната позиция на Русия и конфликта между Ипсиланти и Владимиреску планът пропада. В дунавските княжества нахлуват турски войски. Повечето от разбитите етеристи се спасяват в Русия. Други обаче се бият докрай. Около 400-500 от най-непримиримите, водени от Атанасий Карпенисиотис, отказват да преминат на другия бряг на река Прут, която е граница между Молдова и Бесарабия, вече под руска власт.

Гръцкият бунтар живее дълги години в Яш. Във войната през 1806-1812 г. Карпенисиотис се включва в руската армия, където достига до чин полковник. През 1812 г. постъпва на служба при молдовския княз Михаил Суцу Млади и е командир на гвардията, в която служи „капитан“ Стоян Индже. Етеристите, сред които е Индже със своите българи, се сражават до смърт срещу много по-силната турска войска, брояща около 7 хиляди души. На руския бряг на Прут свидетели на неравната и отчаяна битка стават техните другари, преминали отвъд реката, молдовски бежанци, руски граничари. „Капитан Индже“ (“Стоян волентир“) загива при село Скулен, близо до Яш, на 17/29 юни 1821 г.

В народните песни редом с прочутия Индже е неговият верен съмишленик Кара Кольо Омарчалията: „...Индже на Колю думаше, Колю ле, байрактаре ле...“ Изследователи като Горо Горов и Никола Ферманджиев показват общата съдба на двамата легендарни българи. Никола (Колю) е роден в с. Омарчево, Новозагорско, нейде през 50-60-те години на ХVІІІ век. Заради славата му селото е наричано „хайдушко“. Излиза в гората с пушка в ръка още седемнайсетгодишен и след редица перипетии заедно с няколко свои другари се присъединява към четата на Индже. Ако се вярва на някои мотиви в народните песни, Кара Кольо е организаторът на действията, главният съветник, нещо като „началник на щаба“ на харизматичния войвода... С името на Кара Кольо се свързват извори, кладенци, един път между Странджа и Бакаджиците, както и Устремският „Хайдушки“ манастир. Кара Кольо е редом с Индже в Молдова и най-вероятно загива заедно с него в споменатата битка при Скулен на река Прут през 1821 г.

След смъртта на Индже неговата съпруга Екатерина се завръща в Яш. В молба до властите тя изтъква заслугите на българския войвода и представя „документ, че моят съпруг, капитан Индже, непрекъснато е служил както на споменатите двама владетели (...) Той направи много услуги на княжеския двор. Когато избухна въстанието и се записваха доброволците, моят съпруг, заедно с други атакуваха влиятелните турци, намиращи се тук, което е известно на всички...“

В съдбата на Индже на пръв поглед неочаквано може да се открие още една „българска връзка“. По същото време, когато войводата е на служба в Яш, високи държавни постове в Молдова заема известният котленец Стефан Богориди. Той пристига в Молдова от Цариград заедно с княз Скарлат Калимаки през 1812 г. До 1819 г. е хетман (управител) на дунавския град Галац и член на държавния съвет (диван). През 1821-1822 г. Богориди е назначен за „каймакам“ (наместник) на молдовския престол, така че Екатерина, вдовицата на Индже, вероятно е разчитала на това обстоятелство.

Животът на Индже, белязан от толкова неясноти и митове, се нуждае от още проучвания. Няма съмнение, че в негово лице срещаме един от най-забележителните българи в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. Затова най-високата оценка за легендарния войвода е дадена от народния поетичен гений:

„Заплакала ми й гората,/ гората и планината,/ и на гората листето.../ Де го е Индже да дойде,/ от робство да ни отърве...“

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи