Заплахата от липсата на план „Б“

През миналата седмица станахме свидетели на изказването на областния управител на Ямбол Димитър Иванов, който заяви на пресконференция, че в политиката темата за бежанците няма място. На фона на все по-често повтаряната констатация, че миграционният натиск е най-голямото предизвикателство пред бъдещето на България и ЕС, подобна позиция не звучи държавнически. Практиката показва, че независимо от формално декларирания стремеж към експертност, единствено в рамките на политическия дебат могат да се формират и прилагат трайни управленски решения. Това е така, защото връзката между науката и практиката поне у нас до голяма степен е скъсана.

Всъщност именно тази констатация прави политическите дискусии за миграцията изключително наложителни и на национално, и на европейско ниво. От една страна, слабостите и пасивността в българската миграционна политика са очевидни. От друга страна, ЕС все още е далеч от така необходимата единна позиция на общността по този важен проблем. В тази ситуация на европейско разногласие България се гърчи между политическия натиск на двата противоположни полюса, но очевидно не успява да балансира и се поддава на диктата на германския канцлер Ангела Меркел.

Подобно концентриране на власт в ръцете на Меркел поражда редица тревожни въпросителни. Германският канцлер бе основният двигател за подписването на споразумението между ЕС и Турция, известно като план „А“ и възлагащо на Анкара ролята на миграционен клапан, чрез който да се спре натиска върху Европа. В случая обаче въпросът дори не се свежда до това, дали Ердоган ще изпълнява, или не своите ангажименти, а дали Турция въобще има потенциала да удържи миграционните потоци, насочили се към богатата част на Европа.

Всъщност самото съмнение поставяше необходимостта ЕС да има и резервен вариант, а не да се постави в положение на тежка зависимост от действията на неоосманисткото правителство в Анкара. След поредната закана на турския президент Реджеп Ердоган да отвори северната граница на страната си, пускайки мигрантите към Европа през Капъкуле, германският канцлер Ангела Меркел призна, че ЕС няма план „Б“. Оказа се, че Европа е проспала времето от август досега, когато Ердоган именно чрез Бойко Борисов отправи първата заплаха, че ще отвори границите за мигранти, ако ЕС не даде на Турция обещаната финансова помощ, не ускори преговорите за нейното членство и не въведе визова либерализация за турски граждани.

Ако след затварянето на Западнобалканския миграционен маршрут Меркел спечели време и можеше да си позволи подобна пасивност, тъй като непосредствената заплаха за Германия бе отстранена, то не така стоят нещата с България. На практика от пролетта на 2016 г. миграционният риск за страната ни нарасна, израз на което е непрекъснатото разкриване на различни по големина нелегални групи мигранти на наша територия. Този факт красноречиво показва, че не се справяме добре с охраната на българо-турската граница. В същото време Сърбия изпрати смесени патрули по сръбско-българската граница, които очевидно работят ефективно. Само за няколко месеца не е допуснато нелегалното влизане от България на над 15 000 мигранти. В тази ситуация обаче България все повече се превръща в миграционен буфер и явно сама трябва да демонстрира желание и активност за справяне с проблема.

За съжаление на този етап, въпреки очевидно нарастващата роля на миграцията, у нас продължава да липсва необходимото постоянно действащо звено на управленско ниво с аналитични и координиращи функции. Това е основната причина да не е направена точна преценка за потенциала на миграционния натиск и съответно се сблъскваме с невъзможността да се даде отговор на въпроса дали предприеманите мерки за противодействие са достатъчни.

Анализът на последните данни на ООН за демографските и икономическите процеси в Северна Африка и в Близкия изток, където са разположени основните страни на произход на миграционните потоци към Европа, показва, че в момента демографският натиск върху пазара на труда в двата региона възлиза на около 6,5 млн. души годишно. Към 2020 г. този натиск ще достигне най-високите си стойности от 6,6 млн. души, след което натискът ще намалее, но дори и към 2065 г. той ще е още висок - около 2,5 млн. души годишно ще излизат на пазара на труда. Едва към 2100 г. демографският натиск в Северна Африка и в Близкия изток се очаква да изчезне.

В същото време в Европа, в резултат на намаляващия прираст на населението, от 2005 г. започнаха да остават незаети работни места. Тази точка бележи началото на по-мащабния миграционен натиск върху ЕС. В момента „гладът“ за работници се определя на около 2,4 млн. души годишно, но се очаква пикът от 2,7 млн. души да бъде достигнат през 2040 г. Тези разнопосочни процеси оформят силни зависимости и са в основата на функционирането на Евро-Средиземноморската миграционна система.

Очевидно е, че Турция, дори при наличието на добра воля, не може да задържи на своя територия тези потенциални мигранти, поради което план „А“ е обречен и Европа спешно трябва да разработи план „Б“ на миграционната си политика. Географското положение на България я поставя на „фронтовата линия“ и това би трябвало да е сериозен мотив страната ни да бъде инициатор за нов миграционен подход. Ако такъв не бъде разработен, България може да изпадне в ситуацията на Гърция да не може да защитава сама външните си граници от нелегални мигранти. От тази гледна точка няма как да не се окачестви като прибързан отказът на българското правителство от предложената помощ от Вишеградската четворка за охрана на южната ни граница. След този пропуск вече се наблюдава процес на изместване на защитната линия на Европа по сръбско-българската граница, което, ако не бъде преодоляно от миграционната ни дипломация, за нас ще бъде с катастрофални последици.

Въпросът е повече от сериозен, поради което мигрантската тематика не само че трябва да бъде сред най-обсъжданите в политиката, но и спешно се нуждае от национален и европейски консенсус, за да бъде защитен успешно националният ни интерес.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи