Защо вече не пия джин

Една история за опиянение с родители, деца и котки

Събота вечер през юли е ритуал - хората излизат навън, облечени в красиви дрехи, разхождат красивия си загар и безгрижните си, отпускарски усмивки, кожите им ухаят на нивеа, а косите - на море, изобщо, най-якото клише на света и нямам нищо против цял живот тъй да живея. Да, ама аз човек като човек ли съм, та вместо в най-якия бар в Созопол (бар Мишел, уникално място - главата си залагам, че Жоро, барманът, прави най-якото мохито на света, а джемсешъните им са велики и на световно ниво), се озовах на вилата в компанията на пет котки (полудомашни), две деца(мои), един баща и една майка (също мои). Котките и децата по принцип са лесни, напълно са си самодостатъчни и може да не им видиш очите с часове. Докато баща (мой) и майка (моя) ангажират света около себе си с постоянно изискване за персонално отношение.

В конкретната събота, още преди добър ден, майка ми ме посрещна с думите "Баща ти отиде до Созопол, обаче е купил една бутилка джин, в хладилника има два тоника и един лимон, иди направи по един джинфис, две към едно, даже три към едно, че е много горещо.". Не е джинфис, а е джинтоник, поправям я аз, пък тя - "не ми говори с тоя тон!"... И аз млъкнах, отидох да изпълня заръката, макар честно да ви кажа, това три към едно малко ме попритесни. Обаче, ако познавате майка ми, въобще няма да се замислите да не изпълните ТОЧНО указанията. Натроших лед, хакнах яко лимони, бучнах сламка, скубнах мента от двора, поизмих я, щот не знам котките дали не са маркирали района и като натиснах копчето на касетофона, понесох коктейлите към двора. Почти идилия, ако не броим факта, че едната котка събори саксия от стълбите, лапетата намериха умрял прилеп и се опитваха да накарат малките котета да го ядат, ама те не щяха, а за капак майка ми искаше да си говорим за живота. Какво да му говорим бе, викам, ай наздраве. Наздраве, отвръща мама, давай да си изпием джинфиса преди да е почнал сериалът. И бам, на три глътки го удари. "много е хубав"- вика. "Точно така го обичам, иди направи още по един". Направих. После направих по още един.

Към десет се прибра баща ми и донесе още една бутилка джин.

Към единайсет майка ми се сети, че сериалът й май е свършил, а аз виждах десет котки, четири деца и, о, ужасе, двама бащи и две майки.

Към дванайсет лявата холограма на баща ми се притесни, че нещо много бързо свършва тоя джин, после двойният му образ и двете ми майки ме загледаха подозрително и започнаха да се роят и разтрояват, разседморяват и прочие, изведнъж се озовах под подозрителните взорове на няколко дузини иванки и тодоровци, в които ясно се четеше обвинение за тайно удряне на гълтоци, докато забърквам коктейлите! Викам не ме гледайте бе, както ми е казано, така ги правя - три части джин и част тоник, даже ги меря!

И тук седемте ми майки, прозрачни и размазани, внезапно се наместиха в една, която възмутено каза "Елке, ти не си добре бе, ТРИ ЧАСТИ ТОНИК И ЧАСТ ДЖИН ИМАХ ПРЕДВИД!".

Имала била предвид. Ама люскаше кат невидяла и викаше "ууу много хубав тоя жинфис, направи още!" Ха. Имала предвид...Ми кат си имала, да беше го казала ясно, не да се наливаме тука като иберийски пирати и в момента да ми иде да си повърна диафрагмата, а после да легна в лехата с босилека и да умра кротко.

В неделя много страдах, понеделникът почти не го помня, а днес, вторник, още усещам зад лявото си ухо онова гадно малко джудженце, което с гадно малко чукченце забива злостни малки пирончета в малкия ми, изтръпнал мозък.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура