Икономическото представяне на страните с обща валута е разочароващо

В някои случаи – когато удари криза – икономиките се нуждаят от години, за да се завърнат към предкризисните нива на растеж и безработица. Онова, пред което е изправена Европа, е по-лошо: в повечето европейски страни стандартите на живот почти със сигурност никога няма да стигнат равнището, което щяха да са достигнали, ако не беше кризата на еврото – или ако кризата на еврото беше по-добре управлявана. Но провалът на еврото стига по-дълбоко.

Защитниците на еврото с право твърдят, че еврото не беше само икономически проект, имащ за цел да подобри стандартите на живот като повиши ефективността на разпределението на ресурсите, следвайки принципите на сравнителното преимущество, засилвайки конкуренцията, възползвайки се от икономиите на мащаба и укрепвайки икономическата стабилност. По-важното е, че това беше политически проект; той трябваше да засили политическата интеграция на Европа, сплотявайки все повече народите и страните в Европа и осигурявайки мирно съжителство.

Еврото не успя да постигне никоя от двете си принципни цели – благоденствие и политическа интеграция, – като тези цели сега са по-далечни, отколкото бяха преди създаването на еврозоната. Вместо мир и хармония европейските страни сега се гледат взаимно с недоверие и гняв. Възраждат се стари стереотипи – Северна Европа вижда Юга като мързелив и ненадежден, раздухват се и спомени за поведението на Германия през световните войни.

Икономическото представяне на страните от еврозоната е разочароващо. Еврозоната на практика е в застой, а икономическите ѝ резултати са особено печални след световната финансова криза. Критиците на еврото винаги са казвали, че неговата проверка ще дойде, когато държавите от еврозоната се сблъскат с асиметричен шок – промяна, която засяга някои страни по-различно от други. Последиците от световната финансова криза от 2008 г. показаха, че тези опасения се оказаха верни с лихвите – икономиките от еврозоната се справиха по-зле дори и от предсказваното от най-големите им критици. Кризата започна в Съединените щати, но те се възстановиха – макар и анемично, – с реален БВП през 2015 г. с около 10% по-висок, отколкото през 2007 г.; БВП на еврозоната почти не се е променил от 2007 г. насам – всъщност както отбелязахме, доходът на глава от населението, с корекция за инфлацията, е спаднал. Еврозоната дори преживя двуфазна рецесия. Някои от държавите извън еврозоната, като Швеция и Норвегия, се справиха доста добре. Има един фактор, който допринася повече от всичко друго за слабото представяне на еврозоната – еврото.

Германия смята себе си за успех, даващ пример на другите страни какво би трябвало да направят. Нейната икономика е нараснала с 6,8% от 2007 г. насам, което означава среден темп на растеж от едва 0,8% годишно – стойност, която при нормални обстоятелства би била смятана почти за неуспех. Струва си да се отбележи също, че събитията в Германия преди кризата, в първите години на новото столетие – когато страната предприе реформи, агресивно орязали мрежата за социална сигурност – бяха за сметка на обикновените работници, особено на онези най-долу. Докато реалните заплати бяха в застой (според някои отчети и намаляваха), пропастта между хората в низините и средната класа се увеличаваше – с около 9% за краткия период от по-малко от десетилетие. През първите години на века нараснаха също и бедността и неравенството. Германия е смятана за „успех“ само в сравнение с другите страни от еврозоната.

Със създаването на еврото през 1999 г. към периферните страни (по-малките държави като Гърция, Испания, Португалия и Ирландия, заобикалящи „ядрото“ на Европа –Франция, Германия и Великобритания) потекоха пари и лихвите паднаха. Повтаряйки модела, наблюдаван навсякъде по света, където пазарите се либерализират, притокът на пари в дадена страна бе последван от изтичане на пари навън, а пазарите внезапно осъзнаха, че са били прекомерно еуфорични. В този случай световната финансова криза беше отключващото събитие – изведнъж Гърция, Испания, Португалия и Ирландия се оказаха без достъп до кредити и в криза, която основателите на еврозоната не бяха предвидили. При източноазиатската криза десетилетие по-рано, когато внезапни промени в инвеститорските настроения обърнаха капиталовите потоци, валутните курсове в засегнатите страни паднаха рязко, помагайки на страните да се адаптират. В периферните страни от еврозоната това нямаше как да стане. Лидерите на еврозоната не бяха предвидили подобно събитие и съответно нямаха подготвен план.

Съществува обширна икономическа литература, поставяща въпроса какво е необходимо, за да имат група страни обща валута и съвместно благоденствие? Сред икономистите има консенсус, че за да работи една единна валута, сред страните трябва да има достатъчно сходство.

Какво точно сходство е необходимо, подлежи на дебати, но тук е достатъчно да кажем, че онова, което много европейци (в частност германците) смятат за необходимо – движение към т.нар. фискално благоразумие, ниски дефицити и дългове, – не беше достатъчно, за да гарантира функционирането на еврото и може би дори не беше необходимо.

• Авторът е носител на Нобелова награда за икономика. Откъсът е част от новата му книга „Еврото“, която пусна на пазара у нас издателство „Изток – Запад“. Стиглиц разглежда конкретни стъпки за промяна на правилата на икономиката и политиката, за да може Европа да постигне по-добре разпределено благоденствие, засилена демокрация и социална сплотеност. Пътят минава през коренни промени на еврозоната и еврото.