Дори чевръстите деца на БКП елита побързаха да станат не-комунисти

София, столицата на Царство България, е много пъстро общество. Хората се делят на партии, фракции, на фили и фоби, по икономически и културни интереси. Градският елит е съставен от пришълци от цялата страна. Предприемачите носят заряда на първо поколение капиталисти. Офицерите са минали няколко войни. Децата учат в Американския колеж и други чуждестранни учебни заведения. После следват в Европа. Всички по-значими фигури от обществения живот се срещат в сладкарница „Славянска беседа“.

Всичко това свършва на 9 септември 1944 г.. В рамките на няколко месеца военният и политическият елит на страната са подложени на жестоки гонения. Научния, търговски и културен елит първоначално запазва позициите си, но лека полека бива изтласкван от обществения живот на страната. Децата на успешните учени, лекари, търговци отраснали през 50-те и 60-те години на ХХ век, постепенно биват лишавани от елитно образование, възможност за пътуване в чужбина и най-вече кариерно развитие. Всичко това за сметка на децата на хора свързани с новата власт.

Това създава една консолидирана група от хора, която гради своята идентичност не на постиженията си, а на убеждението, че комунистите са им отнели живота, който заслужават.

Докторската градина в София през 80-те години беше кварталът, в който отраснахме. Той беше и мястото, където младото поколение на Стара София живееше рамо до рамо с децата на новия управленски елит. В нашата кооперация редом до „старите семейства“ живееше заместник-министър от правителството на БКП и представителят на България в ООН. Между нас имаше като че ли невидима преграда. Те бяха във властта, но за разлика от нас, тяхната семейна история започваше през 44-та. Освен това ние бяхме по-свободни. Те бяха „целунали пръстена“. Ние не. Като деца с „буржоазен произход“ ние нямахме какво да губим. Ако те, от друга страна, сгазеха лука, някой партиен другар на бащата можеше да се възползва от случая. И както е в повечето случаи децата в златния кафез искат да са като децата на улицата, а не обратното.

В нашето кротко битие ние се деляхме подсъзнателно на комунисти и на не-комунисти.

Това деление продължаваше и в елитните гимназии, където всеки знаеше от коя група е другият. И двете групи успешно „дискриминираха“ всички други случайно попаднали сред нас съученици. Деленията от преди десетилетия изчезнаха, и внуците на пъстрата „Стара София“ станаха вкупом не-комунисти. А истината е, че групата на не-комунистите беше по-свободна, по-готина, много по-атрактивна и общо взето „по-така“. Всички искаха да бъдат не-комунисти. Интелектуалната вълна от 68-а година, музиката на „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“, „Пинк Флойд“ и „Дийп Пърпъл“ поставят интелектуалния фундамент на тази прослойка. Мислехме, че сме почитатели на САЩ, но не си давахме сметка, че това е само едната страна на медала. Светогледът на консервативна Америка беше напълно непознат.

И така ни свариха промените. Единствената група, която можеше да бъде кадровата база на противниците на комунистическия режим, беше прослойката на наследниците на „Стара София“, които бяха дълбоко индоктринирани с идеите на революцията от 1968-а в САЩ. Освен това поради ограниченията за изява сред тях нямаше истински професионалисти. Нито в бизнеса, нито в други сфери на живота, изискващи практически умения.

Липсата на професионална изява имаше и друг много сериозен недостатък. В един свят на конкуренция, професионалните успехи в бизнеса, политиката и приложните науки служат не само за лично обогатяване и слава, но и за отсяване на производителните хора от дърдорковците. Не-комунистите бяха аморфна група, в която дърдорковците не бяха отсяти. Лидерите бяха оценявани според способността им да потвърждават очакванията на мнозинството.

И така промените сварват една аморфна група от интелигентни и хуманитарно образовани хора с убеждения силно повлияни от Уудсток. Една част напуска България, но в София пристигат попълнения от цялата страна. Те всички бързат да се включат не в групата на провалените комунисти, а в перспективната вълна на не-комунистите. И така не-комунистите, които започват да се определят като „не-леви“, т. е. „десни“ срещат идеите и парите на международни фондации. Като повечето малоимотни „интелектуалци“ те не виждат никакъв проблем да припознаят левите идеи на либералния елит на САЩ. Иронично, но отхвърлянето на „комунистите“, а не на „комунизма“ остава в основата на тяхната идентичност. Това и до днес е забележимо в езика ни. Също както ЛГБТ коректните могат да бъдат разпознати по това дали казват „хомосексуални“, вместо „хомосексуалисти“, така и не-комунистите могат да бъдат разпознавани по това, че се дистанцират от „комунистите“, а не от „комунизма“. И освен това се описват като „десни“.

Много интересно е да се наблюдава, как този модел за идентичност заразява вълна след вълна от нарцистични парвенюта, които шумят в обществения ни живот.

Тя зарази и чевръстите деца на БКП елита, които побързаха да станат не-комунисти. Ирационалният религиозен фанатик реагира истерично при поставяне под съмнение на религиозните му доктрини. По същия начин съвременният не-комунист истеризира при възможността роднина на кралица Виктория да направи коалиция с БСП. Нима „Левски“ и ЦСКА могат да направят общ отбор за да се противопоставят на хегемона „Лудогорец“? Тук става въпрос не за убеждения, а за идентичност.

Въпрос на идентичност?

Убежденията се менят, идентичността - не. Ако не-комунистът подаде ръка на БСП, за да реши даден въпрос, той губи своето АЗ. И трябва да търси ново. Прагматизмът, който на страничен наблюдател се струва логичен, за тях просто е врата към нещо непознато и страшно. Ако минат през нея, те може би ще бъдат принудени от реалността да признаят, че земята е кръгла и „комунисти“ вече няма. Но ако няма „комунисти“, няма да има и „не-комунисти“. А това е ужас. Но по-добре ужасен край, отколкото ужас без край. Време е да опитат. Защото животът е кратък.