Недопустимо е използването на религията за политически цели

Особености на двата законопроекта

Предстоят важни промени в Закона за вероизповеданията. Те следва да се разбират в един по-широк концептуален контекст и са предизвикани от турболентните геополитически процеси, свързани с ескалацията на радикалния ислям и мигрантските вълни.

Инерцията на атеистичния режим отпреди 1989 г. неизбежно се отразява и на днешните отношения на държавата с вероизповеданията и тяхната роля в обществото. Понятието „светско“ все още се разбира неправилно като атеизъм. Сигурно мнозина ще се изненадат обаче, че понятието „светска държава“ не съществува в мнозинството от европейските конституции, в т.ч. в българската. Само пет конституции в Европа употребяват термина „светска държава“ – Франция, Турция, Сърбия, Косово и Русия (където обаче след възхода на Путин държавната практика е в друга посока). Това не е случайно, защото „светска държава“ означава изолиране на вероизповеданията от публичността. Докато „светско управление“ значи липса на религиозна мотивация в политиките и деклерикализация на държавния апарат, но съчетано с присъствие на религията в обществената дискусия.

Дълго време за мястото на религиите в плуралистичното общество се лансираше хипотезата на крайните секуларисти - че модернизацията е императивно свързана със затваряне на религиозното в частната сфера на личността. Особено активни в тази посока бяха френските социални мислители и техните последователи, следващи традицията на Френската революция. Марсел Гоше, например, разглежда модерността като преместване на религията от публичната в частната сфера.

Конституционните модели и обществените процеси в Европа и САЩ опровергават този краен секуларизъм. По думите на Юрген Хабермас хипотезата на секуларистите е невярна, защото много от държавите, които са катализатори на модерността, имат съществено преплитане с традиционните изповедания. Типичен пример е САЩ, където религиозното съзнание на голяма част от обществото е вън от съмнение, а религията присъства в публичните институции. Хабермас постулира, че модерното общество навлиза в нов стадий – на постсекуларизъм, при който държавното управление е светско, но църквите са ценностни говорители, които имат легитимно право да участват в обществената дискусия по политики и закони. Хосе Касанова констатира „деприватизация“ на религиозното и завръщането му във формирането на обществения морал. На свой ред професорът по политически науки в Колумбийския университет в Ню Йорк Алфред Степан е категоричен – видно от съвременното състояние на Западния свят, стриктното отделяне на църквата от държавата и затварянето на религията в частната сфера не са сред задължителните изисквания към демокрацията.

Изповеданията нямат вето върху държавните политики и закони, но имат легитимното право да участват в обсъждането им. Те са общности, в които участват голяма част от гражданите и са изразители на техните ценностни разбирания. Постсекуларното общество по Хабермас не е реставрация на религиозното начало в управлението (десекуларизация), а включване на вероизповеданията в обществената дискусия по ценностните дилеми на обществото. Все в тази логика е и обръщането на практиката на Съда в Страсбург, който дълги години налагаше като универсален стандарт либералното, а от религиозно-философска гледна точка протестантско, разбиране, че религията е частно дело (forum internum). Тоест, че отношението на държавата към вероизповеданията следва да е на неутрално и дистанцирано. По известното дело „Лауци срещу Италия“, по което се присъединиха и още девет държави, в т.ч. България, през 2012 г. постанови, че държавно-църковните отношения (forum externum) са изцяло в свободата на преценка на държавите, която се основава на историческото наследство и цивилизационната принадлежност. Тоест, дали държавата ще поддържа специални отношения с традиционни и установени изповедания е въпрос на вътрешен консенсус и баланси в обществото.

Истината е, че моделът на активно взаимодействие на държава и църква и нормиране на присъствие вероизповедания в сектори на управлението като армия, социално дело, затвори, образование, е характерен за Европа. В ЕС дори има и държави с обявена официална, държавна религия. Държавата финансира основните вероизповедания под различна форма в скандинавските държави, Гърция, Великобритания. Дори в самотната емблема на крайния секуларизъм Франция, в два от регионите с центрове Старсбург и Метц се прилага правен режим, при който държавата плаща заплатите на религиозните служители на четири признати вероизповедания, президентът на Франция назначава католическите епископи по предложение на римския папа, а правителството – ръководителите на другите три изповедания. В Полша пък, вероизповеданията имат право да сезират конституционния съд. И прочие.

В този концептуален контекст трябва да се разглежда и назрялата необходимост от промени в Закона за вероизповеданията. Рисковете от радикалния ислям и нарастващите опасения, че мигрантската вълна може да подмени социокултурния код на европейската цивилизация, правят тези промени императив. Обстановката е коренно различна в сравнение с 2002 г., когато приехме действащия закон.

От внесените два законопроекта, следва да се приеме за основа консенсусният проект на ГЕРБ, БСП и ДПС. За разлика от него проектът на „Обединени патриоти“ съдържа редица крайни и даже противоконституционни предложения – като например забрана за религиозни служби на език, различен от официалния български и забрана на анонимните дарения. Това е неразбиране на същността на конституционното право на вероизповедание и спецификите на отделните религии.

Още след изборите през 2017 г., когато станахме свидетели на недопустимо използване на религията за политически цели, при държавния глава Румен Радев бяха обсъждани необходимите промени във финансирането на вероизповеданията, за да се преустанови практиката турската държава да финансира български имами и заедно с това да се укрепи финансовата автономия на водещите вероизповедания. Това се превърна в обща държавна воля с решение на Консултативния съвет по национална сигурност от май 2017 г. Резултатът е сегашният консенсусен законопроект, който обаче не е под общ знаменател с доста спорния проект на „патриотите“.

Предлага се промяна в модела на финансиране на вероизповеданията, в които участват значими части от българското общество – повече от 1 процент от населението според преброяванията. На тях ще се предоставя целева държавна субсидия за покриване на разходи за персонал, за образователни дейности и гробищни паркове. Появилите се опасения, че така би се нарушила автономията на вероизповеданията, не са основателни. И сега те получават целева субсидия за ремонт на храмове, която е обект на финансов контрол от държавата. По същия начин ще бъде и с новата субсидия. Вън от всякакво съмнение е, че щом се ползват публични средства, тоест пари на данъкоплатците, то ползвателят дължи отчетност и законосъобразнотто им ползване. Не се засяга вътрешната автономия на изповеданията, а това е техен дълг пред обществото, което им предоставя тези финансови средства целево. Щом, както и сега, ползват субсидия, трябва да се отчитат за нея. Ако приемем погрешната логика на възраженията - че се нарушавала автономията - то от това следва, че вероизповеданията не трябва да ползват никакви помощи и субсидии от държавата, защото са отделени от нея. Подобни постановки не намират опора в действащите правни режими в Европа, в т.ч. в държавите с преобладаващо православно изповедание.

Добре е, че в законопроекта се забранява изплащане на заплати на религиозни общности от чужбина. Достойнство на консенсусния законопроект е изричната разпоредба, която задължава администрацията да предоставя на вероизповеданията за предварително становище проекти за нормативни актове. Това е изцяло в духа на меродавните концепции и практики на държавно-църковни отношения, които очертахме по-горе. Така ще бъде предотвратен волунтаризъм от типа – консултации по Истанбулската конвенция да се провеждат само с някои организации, защитаващи частични интереси, но не и с вероизповеданията.

Усилията за актуализиране на Закона за вероизповеданията трябва да бъдат подкрепени. Съгласуването и прецизирането на предложенията започва сега във фазата на първото четене. Гласуването им ще усили в дългосрочен план имунната система на обществото срещу нахлуването на идеологически и религиозни течения, които ерозират устоите на нацията и нейната цивилизационна принадлежност.

* Авторът е вносител на действащия Закон за вероизповеданията