От 100 до 500 лири била цената на Апостола на свободата

Невероятно е, но най-голямата сума по собственото му обвинение в предателство сочи самият поп Кръстю Никифоров

Два въпроса висят със страшна сила в българската история. Кой предаде Васил Левски и кой уби Христо Ботев. „Когато нещо не ти е ясно, виж къде са парите!“, учи древната мъдрост. За колко сребърника е продаден Апостола на българската свобода?

Любен Каравелов първи разработва този сюжет. Чул-недочул какво се е случило отсам Дунава, той сладкодумно разказва във вестник „Независимост“: „Когато Васил излязъл из поп Кръстевата къща, то бил хванат от заптиете. На поп Кръстя дали едно „аферим“, едно горчиво кафе, сто лири и един хат, и обещали му са да го не преследоват за неговите стари грехове. У поп Кръстя има около 100 лири Василеви пари.“

От тук насетне поп Кръстю Никифоров поема греха за най-грозното издайничество в националната ни история. Той е нужен на българина не само защото попива вината около погубването на Апостола, а и защото персонифицира предателството изобщо. Името му е нашенски синоним за предател, така както в общочовешки план е библейският Юда.

Доказано е, че тъкмо Каравелов стои в генезиса на драмата от 1872-1873 година. Той допуска част от комитетския архив да попадне в ръцете на турската полиция. След Арабаконашкия обир председателят на БРЦК е викнат в букурещката префектура. Съобщават му, че Високата порта е протестирала и трябва да напусне страната.

„В това време - свидетелства Никола Обретенов - Наталия, жената на Каравелов, събира по-важната кореспонденция между Левски и Каравелова в един чувал и, като сръбкиня, предава я за по-сигур в сръбското консулато. Чувалът бил обаче откраднат от консулството и продаден на турския комисар в Букурещ! Тоя пък го праща в София на извънредния съд.“

Между книжата агите откриват фотография на Васил Левски. Онази, която през 2018 г. беше открита в Истанбул. Дотогава поробителите имали само устни описания на Демона на империята. Сега за първи път виждат образа му.

Мазхар паша заповядва от кадрото да се извадят 1000 копия и да се изпратят на всички агенти от двете страни на Балкана. Саид паша пък нарежда портретът да бъде изложен по градове и села. По-първите люде са привиквани да съзерцават фотото. „Не сте ли виждали някога и някъде негова милост?“, питали ги чалмите.

Сърбите получават много срещу комитетския архив. Тогавашният външен министър Йован Ристич използва документите, за да направи турската дипломация по-сговорчива. Той прибягва до политически шантаж. „И за да докаже на турците, че говори истината, че българите ще въстанат, щом сърбите поискат, Христич предаде на Портата една част, само една част от писмата, които беше получил от Каравелова“, пише вестник „Отечество“ през 1885 г.

Това е най-едрата, чуждата монета, срещу която е изтъргуван Апостола. Другите сметки са нашенски и следователно - дребни. Според Захари Стоянов у поп Кръстю имало „дебели комитетски суми“. Стоян Заимов ги конкретизира на 35 000 гроша, или 350 лири. Ловчанецът Димитър Маринов-Панталонджията сочи 7000 лева, което също прави 350 лири. Други съвременници като Анастас Хитров и Тошко Луканов пресмятат, че отчето са го изкушили 2000 лева - толкова, колкото са изнесените от Каравелов 100 лири.

Тези суми са твърде скромни, за да оправдаят мащабите на предателството. Като касиер на Ловешкия революционен комитет поп Кръстю е разполагал с далеч по-крупни средства. През юли-август 1872 г. Левски пише на Каравелов, че при него ще пристигне поп Кръстю, за да уговорят издаването на нов вестник. „Човек е, който може да ви бъде полезен, па и вие нему в неговата работа. Той ще доде с осемдесет хиляди гроша“, отбелязва Дякона.

Невероятно е, но най-голямата сума по собственото му обвинение в предателство сочи самият Кръстю Никифоров. Филип Симидов, окръжен управител в Ловеч през 1880- 1881 г., разказва как веднъж попът бил отстранен от богослужение, за да се избегне тлеещ скандал.

„Три дни след това - продължава Симидов - в квартирата ми дойде самият поп Кръстю и със сълзи на очи ми разказа, че той не е предал Левски, кле се в децата си, в черковните тайнства и ми повтори: наистина аз бях касиер на Ловченския комитет, имах в касата 500 лири турски комитетски пари, но когато членовете на комитета Марин поп Луканов, Ив. Колев, Димитър Пъшков и Ив. Т. Драсов узнаха за разбиването на пощата от Д. Общий и залавянето му, те, които бяха ме избрали за касиер и имаха право да разполагат със сумите, прибраха парите от мене и после двама от тях бяха закарани на заточение в Азия - Пъшков и М. п. Луканов. Какво направиха с парите аз не зная.“

Марин Поплуканов е син на поп Лукан Лилов, който служил заедно с поп Кръстю в черквата „Св. Богородица“. Двамата не се обичали, дърпали се заради енорията. Тази вражда се предава на Марин, който е председател на местния комитет.

Първата работа на Марин Поплуканов след Освобождението е да пише на Стефан Стамболов, че поп Кръстю трябва незабавно да се обеси. По това време той е депутат, после става кмет на Ловеч. Поплуканов въвежда неписано правило всеки кандидат за поборническа пенсия ритуално да заплюва отчето като предател.

Силните на деня се сменят, проклятието върху Кръстю Никифоров остава. И понеже няма доказателства за издайничеството му, трябвало е да бъдат изфабрикувани. Стига се дотам, че по Вълко Червенково време един документ е пладнешки фалшифициран. Монетата вече е идеологическа - чрез поп Кръстю да бъде ударена Църквата!

Става дума за телеграма №1117, пратена на 24 ноември 1872 г. от Мазхар паша до търновския окръжен управител. През 1937 г. телеграмата е обнародвана със следния текст: „Заповядайте на поменатия поп Кръстю да съобщи на господството Ви, как са устроили бунтовническото събрание в лозята на доносчика и още кои други лица от Ловеч участвуват в комитета.“

През 1952 г. същият пасаж е обработен и тиражиран така: „Заповядайте на доносчика, поменатия поп Кръстю, да съобщи на ваше превъзходителство, как са устроили бунтовническото събрание в неговите лозя и още кои други лица от Ловеч са присъствували.“

Определението „доносчик“, което се отнася за друго лице, е лепнато пред името на поп Кръстю. Освен това проф. Димитър Панчовски доказа, че турската дума „мухбир“ в този контекст означава не „доносчик“, а „служебно лице“, посредник между раята и османската власт. Въпросният „мухбир“ е Яким Шишков, с чието лозе Кръстю Никифоров няма нищо общо.

Въпреки това черноризецът издъхва като черен предател. Имал скътани 2000 гроша, които се стопили, когато легнал болен. Седем месеца го мъчи охтиката през 1881 г. Същата година Иван Вазов го възпява като „мръсен червяк“ с „ниско чело“, роден от „майка луда“. „И тоз човек йоще живей между нас!“, гневно възкликва поетът.

Малко след този призив поп Кръстю се причестява, изповядва се и на 21 септември напуска грешния свят.