Навремето за нас Сърбия беше Запад, днес привлича с вкусна и евтина храна

В далечното минало светът стигал до там, докъдето виждали очите на човека, после - докъдето  препускал коня му...  Днес  в пътуванията си човек стига до там, докъдето му стигнат парите. Някои кръстосват екзотични острови и далечни континенти, други не могат да подадат носа си отвъд село. За мнозина от жителите на северозападните градчета и селца между Дунав и Ком през последните години Европа стига до Калафат и Бекет на север и Зайчар на Запад. За толкова стигат парите, но си заслужава, твърдят пътешествениците на къси разстояния. Опознаването на чужди земи, също като любовта на мъжа обаче, първо минава през стомаха, категорични са родните приключенци. Не опита ли човек манджите на една държава, не изпита ли  аромата и силата на питиетата й, не може да вникне и в историята и културата й, смятат северозападните откриватели. Затова първите спирки в кратките задгранични воаяжи са задължително в местните кръчми. Един от любимите маршрути на хората от Монтанско и Видинско  е до  градчетата в източните / за нас – Западни/ покрайнини на Сърбия. А най-близко до граничната бариера е Зайчар.

Градът с около 40 000 жители се намира само на 11 км от ГКПП „Връшка чука”. Въпреки че Сърбия не е в Европейския съюз, минаването на границата става лесно и бързо – само с лична карта. И най-неориентираният нашенец няма как да се обърка в Зайчар. Главната улица почва от входа на града и стига на централния площад, където се издига паметник на падналите във войните и чешма за морните пътници. Но да идеш в Зайчар и да пиеш вода е повече от срамно.  В многобройните кръмички, сгушили се под сенките в страничните улички, се сервират дюлева и крушова ракия, пиво и вино. Туристът няма нужда от джипиеси или карта – ароматът на скарите придърпва от далеч като с въже гладните и жадни гости. В почти всяко заведение има меню на български, а  част от ястията са като излезли изпод бабините ръце на село. Няма начин обаче в Зайчар да не опиташ вълшебната сръбска скара. Най-добре е да се поръча плато „асорти” – плескавици, вешалици, чебапчета и ребърца струпани в огромна чиния, правена като за някой балкански Гаргантюа.  А цените са повече от народни -  обед  за петима с бира, скара и домашна погача, с полепнали по нея въглени, излиза около 3000 динара с бакшиша за келнера./1000 динара са 16 лева/.

След юнашкото хапване и пийване мнозина  поемат на разходка до зайчарския пазар. Там всичко е произведено в селските  градини в района и, макар и без европейски субсидии и стандарти, е екологично чисто и изключително вкусно.  Цървената паприка / червените чушки/ е по 110 динара килото, картофите – по 45 динара, любениците – по 23 динара. Любителите на качествените продукти обхождат и многото магазини по улиците с надписи „Млекара”, „Пекара”, ”Сладка куча”. Навсякъде се предлагат пресни и дъхави продукти, които напомнят, че храненето може да е ритуал и празник, а не руска рулетка с продукти, пълни с вредни химикали. „Абе, брачо, що направихте с вашите меса и зеленчуци, бе? Преди време бяха супер, а сега са като картон! Като одим на гости у вас си носим всичко оттука”, съчувствено пита побелял сърбин, докато реже в магазина си буца меко овче сирене.

Заситилите вече апетита си туристи, могат да се отдадат и на културни занимания в Зайчар. Макар и не голям, градът има дълга и славна история, съхранена в местния Исторически музей и етнографската сбирка в  Радулбеговия конак. Народните носии, плетените покривки и дървени мебели са почти като в нашенските торлашки къщи.  Все пак до първите десетилетия на 20 век градът край река Тимок е бил населен основно с българи. Историята, която дълго време ни е делила обаче, сега ни обединява, убеждават се родните туристи. Най-интересен и заслужаващ внимание е античният град Феликс Ромулиана. На 11 км от Зайчар се простират останките от  римски дворцов и мемориален  комплекс, построен през  3-ти век от  Гай Валерий Галерий Максимиан. Сред зелени площи и дървета се издигат защитни стени с 20 кули, зад които са дворецът на императора, базилики и термални бани. Пространствата са изпълени с изящни колони  и скулптури , а между тях се открояват невероятно красиви мозайки.

Комплексът Феликс Ромулиана е обявен за част от световното културно наследство и е под защитата на ЮНЕСКО. Местните жители го наричат Гамзиград и го свързват с легендата за богат болярин, който имал 3 дъщери – Вида, Кула и Гъмза. След смъртта му щерките разделили бащиното наследство и така се появили три града - Видин и Кула в България и Гамзиград в днешна Сърбия.

Преди да поеме обратно към България човек може да изпие и ароматно и силно кафе в някое от кафенета край централния парк на Зайчар. „Интересът на българите към съседните сръбски градове е голям. По времето на социализма като съседи бяхме разделени и сега наваксваме с опознаването и контактите си. Парадоксът е, че тогава за нас Сърбия беше Запад, а сега се оказва, че те са съхранили много повече традициите и самобитността си, докато ние сме се глобализирали май прекалено”, споделя Валери Любенов от Лом.

Кратки, но хубави и отморителни за налегнатите от проблеми българи са и еднодневните посещения по  румънското крайбрежие на Дунав. Доста от жителите на Враца, Оряхово и Козлодуй в почивните дни си организират кратки екскурзии до Бекет. Градчето с около 3000 жители се намира срещу  Оряхово и с ферибота  до румънския бряг се стига за около 20 минути. Цената на пътуването без автомобил е 1 евро или два лева на човек. Бекет е на около 2-3 км от Дунав и в него няма кой знае какво за разглеждане. На самия бряг обаче се издига малък, но уютен ресторант с градина и плаж. Кухнята е добра и освен  пиците, приготвени в истинска пещ, се предлагат и местни специалитети като мамалига със сирене. Цените на ястията са между 10 и 16 леи. /10 леи са 4,61 лева./ Специално за българи заведението приготвя и „Салата  Булгаряска” за 9 леи. Румънската бира е 5 леи, а изцедена от пресни плодове лимонада с лед струва 7 леи. Сметките се поднасят с цени  в леи, левове и евро. Всеки плаща както иска. Чадърите, шезлонгите и ситният пясък край Дунав са напълно безплатни. Е, плажът  не е като на Карибските острови, но пак е чужбина, макар че през реката се червенеят покривите на Оряхово. „Организирането на български купони в Бекет е много популярно. Нашенци тук празнуват рождени дни, юбилеи… Веселим се до среднощ – последният ферибот тръгва чак в 24 часа!”, разказва учителката Ани  Цветанова. Понякога, ако няма достатъчно автомобили,  румънските моряци не бързат много да поемат с ферибота към България и чакането на брега може да е бая дълго. Тогава някои  българи се сещат, че край Бекет на 29 май 1876 г. Ботев с четата си  пленява кораба  „Радецки”  и го насочва към Козлодуй. Но на пристанище Бекет за съжаление няма паметна плоча за този велик миг от родната ни история.