Пистата, по която ще се надбягват в неделя кандидатите, има три коридора

Гласовете на албанските гласоподаватели винаги са определяли кой да спечели на балотажа

В неделя, 21 април, гласоподавателите в Република Северна Македония са призовани в пряк избор да определят шестия си държавен глава от провъзгласяването на страната за суверенна и независима република на 8 септември 1991 г. Двата мандата на досегашния проф. Георге Иванов изтичат и според Конституцията той повече няма право да се кандидатира. Пък и да го направи, едва ли ще има шансове да спечели при крайно ниския рейтинг, който го съпровожда през последните години на втория му мандат. Иванов си беше креатура на бившия премиер Никола Груевски, който сега разхожда костюмите си в Будапеща, влязъл в резиденцията под хълма Водно с помощна на изборната машина на авторитарната власт на Груевски. Без апаратната подкрепа на партията на власт- тогава ВМРО-ДПМНЕ, сега в опозиция, без нейната активна работа на терена, Иванов щеше да си остане един скучен, но безкрайно суетен преподавател от Скопския университет.

Затова през цялото време на предизборната кампания за вота на 21 април, която официално започна на 1 април, съм се питал кое ще бъде по-важно за резултата от гласуването- това, че Иванов- най-после, си отива, или че се ражда надеждата за нов президент, който никак, ама никак, да не прилича на своя предшественик. Затова още през септември миналата година, на същото това място направих портрет на един от евентуалните претенденти за президентското кресло, за когото като най-силно качество изтъкнах факта, че той е всичко, което Георге Иванов не е и не може да бъде.

Е, моят „фаворит“ през септември, в крайна сметка, не беше номиниран, но аз продължавам да смятам, че той беше далече по-комплексен като качества и подготовка от всички тези, които в неделя ще излязат на пистата и в два тура да решат кой ще бъде следващият държавен глава на Република Северна Македония.

Всъщност, пистата, по която ще се надбягват в неделя кандидатите има три коридора. Според изтегления жребий, в първия ще бяга проф. Блерим Река, бивш дипломат, политолог и журналист. Той е кандидат на две от опозиционните парламентарни партии на албанците- Съюза на албанците на Зиядин Села и на едната част от разцепилата се Беса. На неговата кандидатура се възлагат две задачи. Едната е „традиционна“ и тя е свързана с практиката на всеки президентски вот в Северна Македония партиите на албанската етническа общност да издигат свой участник с ясното съзнание, че той не може да спечели. Борбата винаги се е водила и в крайна сметка е била спечелвана от излъчените от някоя от двете големи партии на македонците- опозиционната в момента ВМРО-ДПМНЕ и управляващата Социалдемократически съюз на Македония /СДСМ/ на премиера Зоран Заев.

Според същата изборна традиция обаче, гласовете на албанските гласоподаватели винаги са определяли кой да спечели битката на балотажа, където винаги са отивали кандидатите на вече споменатите два основни политически полюса. Освен в случаите, когато не се е стигало до балотаж. Както през 1994 г., когато македонците бяха призовани за първи път да посочат чрез пряк избор своя държавен глава. Кандидати бяха основно вече изкаралия някакъв полу-мандат първи президент на независимата република Киро Глигоров, излъчен от парламента, и театралният режисьор, вече покойник Любиша Георгиевски, номиниран от ВМРО-ДПМНЕ.

Глигоров спечели още на първия тур, но и досега във въздуха витае основателното съмнение, че победата му е резултат на манипулации и фалшификации. Просто трябваше да стане така, защото ако Глигоров и Георгиевски бяха отишли на балотаж, не се знаеше дали харизматичният режисьор от Битоля нямаше в крайна сметка да катурне стария югоапаратчик Глигоров.

Да, на втория тур албанските гласове решаваха победителя. През 1999 г., когато Глигоров отказа да се кандидатира, социалдемократите на Бранко Цървенковски пуснаха в играта „новия социалдемократ“ Тито Петковски. Чудесно, най-малкото заради лозунга, който скандираха по митингите неговите леви привърженици- „И след Тито, пак Тито“, алюзия с Йосип Броз от СФРЮ. Любчо Георгиевски, тогавашният лидер на ВМРО-ДПМНЕ и премиер на страната, извади от ръкава си Борис Трайковски, някогашен волейболист от Струмица с корени в село Моноспитово. След първия тур Борис изоставаше от Тито с над 13 000 гласа, което правеше резултата от балотажа предизвестен в полза на Петковски. Но тогавашният формален лидер на Демократичната партия на албанците и неформален на всички албанци, и не само от Македония, Арбен Джафери, активизира своите хора, които, отивайки масово пред урните, дадоха победата на Трайковски.

Е, и по тези избори, и по тази победа витаят съмнения за нередности, но кой може да спре, въпреки заканите и забраните, така нареченото „семейно гласуване“, така характерно при албанците. Най-възрастният мъж от семейството, което по традиция живее заедно, взима личните карти на всички имащи право на глас, отива в секцията, пуска бюлетини за всеки от хората си, подписва ги и си тръгва. Цветът на пуснатата бюлетина, разбира се, е един и същ. И за да не останете с впечатление, че това се отнася само до изборната практика в Северна Македония, ще ви кажа- нищо подобно. Така е и в Косово, и в Албания, и навсякъде наоколо, където живеят албанци. Виждал съм го с очите си.

Втората причина за издигането на Блерим Река е, да я наречем, опозиционна. Това е един вид протест на Зиядин Села и на неговия партньор от Беса срещу предварителната договореност между двете големи управляващи партии- СДСМ на Зоран Заев и Демократичния съюз за интеграция /ДСИ/ на Али Ахмети да излязат с общ кандидат на изборите. Точно така- договорен кандидат, само че за политическо благозвучие наречен „консенсусен“. Тоест, предварително да тикнат победата в ръцете на избрания от тях човек по време на лични срещи и междупартийни разговори, гарантирайки му солидно мнозинство на гласовете. Още повече, че такава идея за „консенсусен президент“ засмука още 28 по-малки партийни формирования, които живеят от усещането си да са винаги на страната на победителя. „Консенсусът“ дава на пръв поглед основание да сме доволни от етническото съгласие между „великите сили“ на албанците и македонците.

Но от друга страна поставя под съмнение демократичността на изборния процес и правото на всеки гласоподавател сам да определя коя бюлетина ще пусне. Добавете към това и желанието на опозиционерите от Съюза за албанците и Беса да премерят влиянието си сред етнически определения електорат в страната, и може би ще разберете аргументите им да пуснат професора Река на пистата.

Впрочем, по повод на Река, лидерът на Демократичната партия на албанците /ДПА/, или каквото остана от нея, Мендух Тачи иронично заяви, че професорът „няма да е новата невеста на албанското политическо небе“. Докато „Консенсусният“, човекът на Заев и на Ахмети- проф. Стево Пендаровски, е достатъчно познат на публиката. Преди пет години той се опита да се пребори с Георге Иванов от името на СДСМ, но изборната машинария на Груевски го помете. Сега прави втори опит и по всичко изглежда, този път ще излезе победител, макар и на балотажа на 5 май. Там ще отиде заедно с кандидата на ВМРО-ДПМНЕ професорката-конституционалистка Гордана Силяновска-Давкова, в избора на която много анализатори видяха леко подобрено копие на Иванов, само че в пола. Което намалява шансовете й, естествено.

А на балотажа, ах, на балотажа ги чака голямото предизвикателство, за което никой не иска да говори. Това е задължителният ценз от 40 на сто гласували от общия избирателен списък, които трябва да излязат пред урните, за да бъде изборът легитимен. В които 40 процента много хора не са сигурни.

А кампанията- какво? Извън традиционните препирни и бесове, основният дебат се въртеше около Преспанския договор. Той ще бъде в центъра на вниманието и през двете седмици, които ще отделят 21 април от 5 май. Значи, ще го разчепкаме и извадим на показ, нали!