Някога в събранието се ходило като на цирк

Един господин с голяма глава, с пълно почервеняло от яд лице, наежен като глиган

Сред заглушителна мълва всеки викаше и никой не чуваше

Как циганията влезе в парламента

Циганията, традиционна за българския парламентаризъм, има своето историческо основание. Народното събрание е вдигнато върху ромски катун в покрайнините на някогашна София. Това е прокоба, която преследва до днес цитаделата на демокрацията.

"Мястото, дето днес горделиво се красува зданието на Народното събрание, тогава беше купище извън града. Няколко цигански колиби бяха разпънати там", пише Иван Вазов през 1905 г.

Първото обиталище на депутатите обаче не е белокаменната постройка, а дъсчена барака за зрелища. Тя била скована в южната част на Градската градина. "Народното събрание се събираше в бараката, в която амбулантната трупа на Георгя Попова даваше представленията си", свидетелства отново Вазов.

Дървеният парламент изгаря на 1 февруари 1882 г. от забравена свещ след представление на "Иванко". Константин Иречек документира грозното събитие:

"Тази нощ изгоря сградата на Народното събрание, историческо помещение, в което Стамболов ораторстваше, Каравелов ревеше, Балабанов плачеше, Славейков спеше, Горбанов беше бит, а мнозина други изглупяха, в което видяхме да се заражда българското народно театро, сграда строена за театър, после престъпно взета за политически театър, а сега повърната наново за своята първоначална цел."

Останали без покрив, депутатите заседават в Мъжката гимназия и в столовата на Военното училище. Тук сред уханието на армейска чорба гласуват важни закони за устройството на младото княжество.

Най-сетне министърът на обществените сгради Тодор Икономов се запретва да уреди народното представителство с приличен подслон. Оглежда града, търси най-подходящото място за върховен законодателен орган и закономерно избира циганския катун.

Това живописно пространство от 3723 квадратни метра е дарено на депутатите от Софийското градско общинско управление. Обявен е конкурс, спечелен от виенския архитект с български произход Константин Йованович. Той решава постройката в неоренесансов стил. Заседателната зала е предвидена за 320 работни места и 600 души публика. Строежът е изпълнен от италиански майстори.

В ония години входът за Народното събрание е платен. Всеки, който иска да се наслади на парламентарeн спектакъл, си купува билет. В камарата се ходи като на цирк.

През 1895 г. Вазовите герои Кардашев и Тачев си вземат билети за Осмото народно събрание. Двамата сядат в зрителската галерия и стават свидетели на вартоломеевски сцени. Стихията е документирана в "Гръмотевиците на красноречието", част от очерка "Кардашев на лов".

 

Тачев направи знак, че иска да слуша сега, и устреми очи на червената трибуна, дето докладчикът беше заместен от един оратор.

- Този оратор от противната партия ли е? - попита Кардашев съседа си.

Тачев го бутна в лакътя да мълчи и още по-силно опули очи и наостри уши към трибуната.

- Чуваш ли? Този оратор оспорва избора! - извика Тачев.

- Как?!

- Изкарва официални документи, които доказват, че Крушков няма нужните години…

Едвам издума това Тачев, блъсъци с юмруци и с моливи по банките оглушиха думите на оратора и двайсетина ръце замахаха и поискаха от председателя думата.

- Буря ще има! - каза Тачев.

Наистина ораторът изненада партията на Крушкова с внезапното и ловко атакуване Крушковия избор. Тя не беше приготвена за това. Тя кипна от гняв. Един дъжд обидни думи полетя въз оратора. Той, толкова горещ, колкото и язвителен, отговори с такива.

Атмосферата се напълни с електричество.

Много крака затропаха, за да заглушат гласа му.

Обадиха се викове:

- Лъжеш!

- Тия документи са подложни!

- Това е подлост!

- Да се отложи!

- На комисията! - викаха други.

Председателят звънеше.

Но шумът се увеличаваше.

Ораторът, все по-смел и по-дързък, намираше удоволствие в това раздразнение на противната партия. На нейните знакове от негодувание той отговаряше с нови стрели, вярно пуснати и в живо месо забодени.

Привържениците го ободряваха с викове: "Вярно!", "Говори!", "Крушков вън!"

Врявата растеше. Председателят, немощен пред този тропот и крясък, в който несилният му глас не можеше да се чуе, ограничи се само със сърдити махания към размирниците и с бясно дрънкане звънеца.

Кардашеву се чинеше, че на всяка минута ще го зафучи в някоя глава - поне той не би се удържал от такава опасна съблазън на негово място. Ораторът се спря и със спокойно ироническо лице чакаше утихване, за да продължава. Но събранието закипя, прихванато от полудата на бясна омраза, избухна бурята… От думи дойдоха на заканителни движения, на сочене юмруци, на свирепо махане ръце, на тупане и блъсък с краката.

Един господин с голяма глава, с пълно почервеняло от яд лице, наежен като глиган, ревящ ужасно, скокнал прав, думаше нещо на оратора, което потъваше в мълвата, и яростно удряше банката си, която трещеше под железния му юмрук и отхвърляше книжата, що стояха на нея.

Тая ураганска сила хващаше място за десет депутатски гърла, а юмрукът му би убил един бивол.

Кардашев вътрешно си каза, че ако би бил депутат, той непременно би си избрал най-далечното място от тая стихия…

Не по-малко живо участие вземаше в караницата един друг великан, само с по-човешка физиономия и с по-голям търбух. Той, влезнал в кулоара, неустрашимо се пулеше на първия с признаци на ужасен гняв и блъскаше чина на съседа си, комуто премаза ръцете с един нов удар на десницата си.

Друг един тщедушен (хилав) и малък господин изпущаше пронизителни остри писъци към някого си, за нещо си, без да бъде забелязан от никого. Той напразно стреляше светкавични погледи и търсеше да срещне някои чужди - за да видят колко е гневен, - но никой не обърна внимание на него и той седна безнадеждно.

На най-задните чинове един усамотен депутат, несъразмерно къс и дебел, ревеше като един стентор (глашатай). Един нубийски лъв, който надвечер заревава и дава хабер, че ще дири храната си, не разтреперва по-силно пустинята си. Тя завчас порасте и около него околните банки се обезлюдиха, а дамите в ложите над него си затулиха ушите с ръце. Един турчин пред него, който досега спеше, се сепна, погледна го уплашен и излезе благоразумно… Подир като пръсна тоя ужас около си, лъвът седна с разтреперана грива, тоест брада, убеден, че поне нещо от виканието му стенографите са хванали за протокола.

Един друг дебел депутат, червен, в средата, се караше с друг един тънък като глист, с безконечно дълги ръце, които махаха по ужасен начин, когато друг до тях сочеше юмрука си на последния, отчаян, че го не чува, и плесна колкото може банката пред тях със снопа законопроекти и правилници, що държеше, които се разхвърчаха, и така привлече вниманието на махащия.

Един друг с лъскава плешива глава, която наумяваше пълнолуние, също говореше нещо към председателя от банката си, пред самия обладател на глиганската физиономия, и често бършеше с ръка росицата, с която красноречието на последния прохлаждаше пълнолунието му.

Образуваха се групи в кулоарите и при ораторската трибуна, ръцете махаха, звънецът прегасна. Сред заглушителна мълва всеки викаше и никой не чуваше.

Вълнението се предаде и в редовете на публиката; страстите на банките заразиха и галерията. Кардашев слушаше около себе си прения и между жените: няколко клетви изфръкнаха из деликатните уста към едни или други банки:

- Поразни синове!

- Бог да ви убий!

Или пък:

- Скандалджии!

- Хайдутаци!

- Бесни зверове!