Иван Яхнаджиев: Социализмът не си е отишъл от нашето изкуство

На 70 години художникът констатира, че женската красота няма свършване

Иван Яхнаджиев е един от най-колоритните представители на художническата гилдия у нас. Роден е на 31 март 1948 г. и след броени дни ще отбележи 70-годишен юбилей. На 17 март той си направи своеобразен подарък в столичната зала „България“, където беше част от пърформанса „Еволюция“ – съчетание от музиката на Quarto Quartet, екстравагантните тоалети с птичи пера на носителката на „Златна игла“ 2017 в категория „Модна иновация“ Мерлин Арно, пленителните балерини на Vaya Dance Studio и огромно негово арт пано, в което също присъстваха пера от редки видове птици.

Иван Яхнаджиев въвежда бодиарта у нас. Твърди, че неговите „тоалети“ върху голи женски тела са най-скъпите, защото се „обличат“ само веднъж. Екстравагантният творец е единственият, изключен от Съюза на българските художници през 1980 г. заради това, че прокарва западно влияние. От години преподава на деца в Италианския лицей. Прескача често до Италия, където синът му Александър съчетава две професии – на политически журналист с две собствени новинарски агенции и на художник.

Как се почувствахте, когато ви изключиха от СБХ навремето?

През 1980 г. лично Светлин Русев ме изключи, кандидат-член на ЦК на Комунистическата партия. Тогава казаха, че е по решение на управата, но беше лично негово. Аз съм единственият изключен. Имаше такава акция – да се изгони по един от различните творчески съюзи. Избраха мене, защото харесвам западното. Същият този комунист и според мен посредствен художник поиска 5 милиона, за да се възстанови онзи кич – паметникът пред НДК. Такива хора като него възпроизвеждат социализма в българското изкуство – със заплахи, със страхове, с това, че притежават някакви документи, защото той раздаваше апартаменти, хонорари, и колегите се принизяват. Партийният секретар по негово време – Димитър Остоич, лично ме е заплашвал, че ще ме изпрати в Белене. Аз твърдя, че социализмът в нашето изкуство не е пипнат. Заводи, леки коли, къщи – купихме си какво ли не, но социализмът в изкуството някак си го забравихме. Той си остана и до ден-днешен си съществува. Та като говорим за 70-годишнината ми, не е малко човек да преживее и това.

После не ви ли възстановиха членството?

Искаха, за да покажат, че са демократични, което аз отказах, защото този съюз е образувание на социализма и комунизма. Тези съюзи играеха ролята да потискат, да ограничават и да следят кой какво прави, а не да помагат.

Да, ама имаха творчески домове, почивни бази...

Това всичко беше да омайват творците, за да рекламират партията. Строяха се жилищни блокове, раздаваха се апартаменти. Когато бях студент в Академията, ни даваха безплатни билети да ходим в Кремиковци и да рисуваме героите на социалистическия труд как леят метал. Това бяха годишни работи, които след това се излагаха на „Шипка“ 6, канеха се съответният герой на труда и неговите колеги да видят как се величае един човек – всички да приличат на него.

Поне откупуваха ли се рисунките?

Пак от управата на съюза се решаваше на кои да се откупуват и на кои не, кой да направи паметник. Затова София е пълен кич откъм паметници – облицовани с фаянсови плочки, защото е по-евтино и по-лесно се взимат парите. Който е ходил по чужбина, не може да не види, че София е най-безцветната столица, с най-глупавите скулптури, ако въобще могат да се нарекат така. И това е именно вкусът на тази номенклатура, която все още произвежда социализъм. Чудя се как можеш да обикаляш целия свят, да гледаш какво има там и да дойдеш тук и да правиш простотии. И да казваш, че там било лошо, умиращо, загниващо.

Със сина ви Александър сте били в Европарламента в Брюксел и сте рисували кризата. Как се рисува криза? Черна, страшна?

Да ви кажа, тя не личи, затова не е нужно да я рисуваш. Когато си в криза, всичко те дразни. Мисля, че ние винаги сме били така.

Като заговорихме за криза, може ли днес един художник да преживява само с изкуство?

Не, не може.

Кое ви беше най-интересното в САЩ, където с Александър миналата пролет направихте обща изложба?

За мене Америка беше непозната. Интересното е, че на тези години човек приема нещата по-скоро философски, отколкото да се впечатлява от небостъргачите, мисли си защо те са така, пък ние сме онака, и не стига до добри изводи за нас. До Статуята на свободата се пътува с корабче и като слязат на островчето, някои хора започват да се молят на колене и да се кръстят като пред икона... Сега Америка владее изкуството, както някога е била Франция. Галерия до галерия...

Бихте ли живели там?

Е, това е сложен въпрос, защото ние не можем да пречупим някои неща в нас си. Това е друг свят, в който ти не се виждаш. Както се казва, няма място да седнеш. Навремето синът ми беше 18-годишен, когато отиде в Италия, сега тръгват на 16 години. Трябва тогава да отидеш, за да можеш след 10 години някъде нещо да направиш. А такива като нас никой не ги иска вече. Така че не мога да си го представя. Но като се качиш на някой небостъргач и погледнеш града долу, си казваш: „Проклет да е социализмът! Докато ние сме спели, виж какво са направили хората!“ Цял живот не съм си позволявал да пътувам без билет в трамвая. И какво съм спечелил? Нищо. Нямам и пенсия. Ами ако утре не мога да рисувам?

Разбрахте ли някаква мъдрост за вашите 70 години?

Като започнах да ходя по Европа, разбрах, че когато срещнеш някой по-добър творец от тебе, трябва да му го признаеш. Да му кажеш: „Ти си по-добър от мене!“ Това вече е голям успех.

Българинът трудно ще го признае.

Аз се научих да го правя и ми е по-леко. Препоръчвам го, по-лесно се живее.

Има ли интерес към галерии, изложби у нас в момента?

Това, което забелязах във Виена по време на кризата, бяха опашки от хора, които искаха да влязат в техните големи галерии. И не бяха само туристи, имаше и австрийци. Когато се заинтересувах откъде е този голям интерес, ми отговориха, че когато е криза, хората отиват в галериите да гледат изкуство. Колко по-интелигентно е това, нали? Докато ние нямаме тази възможност, защото при нас се получи така, че каквото си гледал през 80-те години, сега е същото. Отделно галериите са в окаяно състояние – говоря за Смолян например, но и на други места е така. Нямат пари. Лампите се палят само когато влезе човек, не се отопляват. На какво ще научиш децата, когато те гледат пак картините на Светлин Русев и неговото обкръжение... В София е по-различно, но в частните галерии. В държавните е същото. В прочутия „Квадрат“ един човек не влиза и няма за какво – картините, които ги знаеш от дете. Направиха така, че да няма други.

Уличното изкуство като че ли започна да си пробива път у нас?

Дай Боже да го има. По този повод да кажа една история. Ходих на Бродуей, където в една опера час и половина се свиреше на бидони, кофи, на всичко, което можеш да намериш по боклуците. Под пода имаше сложени микрофони и изсипваха пясък. Излязоха деветима тийнейджъри и започнаха с четки да разнасят този пясък. Той издаваше такъв шум, че го превръщаха в музика. А нещата, на които барабаняха, бяха накачени по стените. Извадиха музика и от найлонови пликове, и от вестници. Те не чакат тема, която някой да им напише, и да я изпълнят. Свирят на това, което виждат на улицата – вземат го, качват го на сцената и го правят изкуство – със светлините и с цялата магия, която могат да си позволят. Големите художници взимат графитите, вкарват ги в ателието и правят изкуство от тях. Не чакат тази простотия, която е тук – обща художествена изложба под надслов: „Нашата партия ни води“ или „Колко сме щастливи пионерчета“ – допреди 20 години се рисуваше Георги Димитров с пионерчета... Толкова жалка история за моите колеги. Но нямаш избор, иначе стоиш гладен.

Можеш да станеш бояджия например...

И сигурно ще си по-добре, защото сега нашите художници нямат пенсия, както и певци, артисти. Умряха хората по старчески домове.

Освен с децата от Италианското училище, работите и с такива с дислексия. Те по-различно отношение ли имат към изобразителното изкуство?

Обичам да работя с такива деца – те имат една особена чувствителност.

Какво искате децата да научат от вас?

Първо, да не чакат някой да им задава тема – това нещо трябва да се изхвърли от нашето образование. Освен това искам да ги науча на самочувствие – скромността е социалистическо понятие. Едни да живеят като дерибеи, а ние, скромните, да се примиряваме с това, което ни дават. Скромността е най-големият бич за човека. Едно дете трябва да се възпитава в самочувствие и когато отиде в галерията в Ню Йорк или в Париж, да знае как се стои пред картина, да разбира какво гледа и да казва, че то също работи. Имах един професор в академията, който все ми казваше: „По-убитичко, по-убитичко“. Какво значи – ти гледаш слънцето как грее и го рисуваш по-убитичко! Да не блести толкова, да не се различаваш. Абсолютна катастрофа, погубила маса таланти.

Какво казват детските рисунки?

Хиляди картини съм нарисувал с децата и още толкова съм журирал. Българското дете рисува слънцето, цветята, светли улици, щастливи животни. Не видях досега едно да ми предложи наркомани, алкохолици, побоища. Значи нашите деца не искат нашия живот. Те рисуват един свой свят и затова е редно критиците да гледат повече детските рисунки – за да разберат какво искат малките. Освен от шоколада и банана, детето има нужда и от това, което рисува. Там то не може да излъже. Картината му може да покаже, че снощи родителите му са се карали или че са вечеряли много хубаво и то е щастливо. Преподавам рисуване и в Италия в едно училище и когато там се прави анализ на детските рисунки, винаги присъстват психолог и духовно лице. При нас такова нещо няма.

Трудно ли се възприе бодиартът у нас? Какво гледа публиката повече – голото тяло или рисунката?

Отначало, преди 20 години, беше голям страх как ще се възприеме. А в Италия съм правил бодиарт в църква и го приеха напълно нормално. Ние все още имаме нагласата да се закачаме с това кой ще къпе модела, какво чувстваш, докато рисуваш, напълно гол ли е моделът...

Сред толкова голи жени не настъпва ли девалвация на понятието женска красота?

Не, то няма свършване. Изкуството има способността да се връща по особен начин – то взима скулптурите от древна Гърция, от Рим и ги пресъздава отново. Освен това се появяват такива велики жени, които винаги възобновават това, което мислиш, че свършва.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта