БСП и останалите кандидати не олицетворят и не материализират желанието на хората за промяна

Местният вот в София и Пловдив свидетелства за провала на бившите „Обединени патриоти“

Изборите приключиха. Мнозинството потвърди статуквото. За пореден път опозицията се оказа нефелна. Виртуалните "революционери" се сблъскаха с живата реалност на обществените настроения. Промяна в политическата карта на България като цяло няма. Освен някои дребни детайли, които имат значение колкото гроздобера в пазарджишкото село Карабунар за икономиката на американския щат Тексас. "Санс шанжмон" (sans changement) - тази френска фраза десетилетия наред мързеливо се стелеше в следобедния ефир на радиото, за да ни уведоми, че няма промяна в нивото на река Дунав в сантиметри. Тя най-добре описва и местните избори през 2019 г.

Не че мнозинството от хората не търсят инстинктивно промяна. А защото БСП и останалите кандидати не олицетворят и не материализират тази промяна. Те за пореден път демонстрираха, че нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили. Гражданите масово не припознаха някоя партия или кандидат като носител на нова надежда. И доказателството за това е ниската избирателна активност. Общественото мнозинство пасува, не защото подкрепя ГЕРБ, а защото не вярва на опозицията във всичките u партийни и личностни проявления.

Водещата опозиционна партия БСП за пореден път не можа да победи ГЕРБ и то в изключително благоприятна за това политическа обстановка - на умора от дългогодишното управление на партията на г-н Борисов в центъра и по места. Разбира се, червените партайгеносета ще се надпреварват да рапортуват какъв крупен успех са постигнали, защото в редица общини, в т. ч. и в София, са увеличили броя на общинските съветници. Но истината е, че това е върховото им достижение и то във време, в което по признанията на „Позитано“, партията е във възход, за разлика от крушението при предходния председател Миков. И това върхово постижение е - вечна опозиция, която в най-големите градове на страната, като София, Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, е просто част от пейзажа, а не жизнена политическа сила, която вдъхва увереност на гражданите, че може да печели доверие и да управлява. И няма как да е иначе, при положение, че в БСП властва политическа аматьорщина, идеологическа безпътица и дълбока кадрова криза. Няма как да се спечели доверието на мнозинството с нелепа белетристика как България живеела в диктатура (по Иво Христов и Елена Йончева) и трябвало да се доверим на тях, защото те се били борели срещу тази „диктатура“.

Няма как хората, извън партийните фамилии, да повярват, че БСП има капацитет да управлява, с мрачни преразкази на десетина руски сайта, с което се изчерпва парламентарната дейност на редица червени депутати от типа на професорстващия Иво Христов или с безсилието на останалите фигуранти, търкащи депутатските банки. Една опозиция, която се е свела до коментатор на събитията, е обречена да остане такава. Доверие се получава, когато вдъхнеш надежда с конкретни идеи, ясен план и компетентни кадри, които са способни да осъществят този план.

БСП има вид на партия, която не разполага с нищо от това. Как да им повярват, например, софиянци, като общинската им листа е пълна с анонимни фигуранти, които безделничат на общинска хранилка и в общинските бордове вече няколко мандата. Или пък гордите великотърновци да поверят съдбините на старата престолнина в ръцете на една уважавана дама, но все пак просто спортистка. Бяха се хванали като удавник за сламка за Мая Манолова - падне ли София, победата е наша, си повтаряха на „Позитано“ и на „Леге“. Виртуални въжделения, оставени без реална политическа подплата. Резултатът на г-жа Манолова не е изненада. С погрешна стратегия и без сериозен екип повече не може да се постигне. При това положение успех на втори тур в София би бил огромна изненада. Двуцифрената преднина на г-жа Фандъкова изглежда трудно преодолима.

Пак в София, другото кресливо опозиционно ядро - „Демократична България“, просто препотвърди статуса си на вечна опозиция без шанс да разшири общественото доверие. Симпатичният пробив на Борис Бонев и „Спаси София“ е пробив само на пръв поглед. Столичният общински съвет винаги е бил шарен през последните 15 години и е включвал поне по 5-6 имена извън големите партии. Имали сме сдружението „Св. Георги Софийски“, което вкара преди години проф. Андрей Пантев и Вежди Рашидов, имали сме „Гергьовден“ и пр. „Спаси София“ просто запълва тази ниша и би било доста спекулативно успехът им в това отношение да се интерпретира, като формиране на водеща политическа тенденция на софийската политическа сцена. Положителното обаче е, че „Спаси София“ със своите идеи за развитие на София, заменя абсолютно безполезното присъствие на политическите карикатури от „Глас народен“.

Местният вот в София и Пловдив свидетелства за провала на бившите „Обединени патриоти“. Причините - грозните скандали и разединението, в което затънаха. И недалновидното номиниране на вечния кандидат за всичко Ангел Джамбазки.

Провалът на опозицията обаче не би трябвало да успокоява ГЕРБ, като първа политическа сила. Те продължават да управляват в повечето общини и на национално ниво най-вече заради некадърността на опозицията, а не заради доверието на общественото мнозинство в тях. Бойко Борисов избра правилна стратегия да прочиства партията от наследството на Цветанов и да демонстрира конкретните резултати от управлението - магистрали, зали, работни места. Изкопираха (може би неволно) един от новите предизборни лозунги на президента Тръмп - „Работа, работа, работа“. Но въпреки това, тънат в безидейност, партийно капсулиране и кадрови дефицити. Ако ГЕРБ не преодолее тези негативни процеси, техният политически цикъл ще изтече по-бързо, отколкото изглежда днес.

И все пак, ниската избирателна активност, налага много хора да си дадат сметка как се постига политическа промяна. Не със статуси във фейсбук, не улични протести и квартални попържни. Постига се с бюлетини в урната. Има един единствен миг, в който гражданинът има реалната власт в свои ръце. Това е онзи миг, в който пуска изборната бюлетина в урната. Всичко останало са само приказки - критики, протести, недоволство, искания, голи призиви за смяна на системата... Реалната власт е в бюлетините. Независимо кой ги брои и колко честен е. С бюлетини се сменя система, посока, политика.

Важно е да се гласува! Защото в една демокрация значение за обществените дела има само мнението на тези, които гласуват. Негласуващите се самолишават от власт и от демократичен смисъл. Негласуването нито „наказва“ някого, нито има влияние върху разпределянето на държавната и местната власт. Така е по цял свят.

През 2004 г. бях поканен от Държавния департамент на САЩ в рамките на програмата „Млади европейски лидери“ да наблюдавам президентските избори там. В деня преди изборите бях в Де Мойн, щата Айова, където се включих в кампанията „от врата на врата“ на републиканците. Американските партии имат желязна организация в това отношение. След като обиколихме няколко улици, местните организатори казаха, че свършваме в този район и отиваме другаде. Имаше обаче още две пресечки с поне 30 къщи, които останаха непокрити и аз ги попитах защо не минем и през тях, така и така сме тук. Отговориха ми, че на тези улици живеят хора, които традиционно не гласуват и няма смисъл да си губим времето с тях. Типично в духа на нашенските политически разбирания, започнах с онези мантри как най-важно било да убедим негласуващите да излязат и пр. Американците ме изгледаха недоумяващо и ми казаха: „Не знаем какво разбирате в България от демокрация и избори, но у нас 200 години демокрацията се прави от гласуващите. Тяхното мнение и проблеми имат значение за нашите политически представители (президенти, конгресмени, местни съветници) и те имат ангажимент към тези, които гласуват, а не към тези, които не гласуват. Никой не харчи време, усилия и пари да се занимава с хора, които не желаят да дадат своя дял от демократичното усилие - да гласуват.“

Важно е да се гласува! Всеки според разбиранията си - рационално или емоционално, конформистки или протестно. Да не гласуваш, а после да протестираш на улицата, е безсмислено. Гласът в урната е истинската власт! Въпрос на политическа зрялост и гражданска култура е виртуалните „революции“ да се материализират в реални политически промени.