Илюзията „Титаник“ никога не потъва

Премиера в сатирата на пиеса от Христо Бойчев

На сцената на Сатиричния театър “Алеко Константинов” няма да видите тривиално реализирана постановка. Всяка премиера се оценява като събитие от столичната публика, особено когато рамката на забавлението се пропуква под силата на алегоричното внушение, което непременно е миксирано с иронични препратки към устойчиви митологеми - културни и философски. Тази оценка би могла да бъде дадена и на премиерното представление на “Оркестър Титаник” - пиеса от Христо Бойчев, която заедно с “Полковникът птица” му донесе международна известност и вече е играна на десетки сцени по света.

Премиерата в София се състоя на 17 януари, а в пълната зала можеха да бъдат забелязани видни фигури от интелектуалния елит на столицата.

На пръв поглед сюжетът е твърде пестелив: четирима аутсайдери с празни куфари стоят на една изоставена гара и чакат поне един влак на спре, те да се качат в него и да потеглят към мечтани дестинации или поне да откраднат нечий пълен куфар. Те не притежават нищо друго, освен страстта към алкохола и сълзливите съжаления за проваления си живот. Какво обаче се случва, когато изневиделица се появява не друг, а знаменитият (или въображаемият) магьосник Хари Худини? От този момент баналното битие на четиримата се вгражда в илюзията да бъдеш човек като всички останали: миналото протяга пипала към настоящето, красивото изгрява като емоция, познанието от паметта на всеки от персонажите задава отговори, прелитането през пространството вече не е проблем. В капаните на собственото си въображение те вече пътуват в мечтания влак... Точно тук Христо Бойчев гениално въвежда като втори пласт на фабулата легендата за оркестъра на потъващия лайнер “Титаник”, който от дълбините на океана продължава да свири - като метафора на всесилната илюзия, че отчаянието няма власт над духовните сили, които изпълват всеки от нас. Всъщност илюзията “Титаник” никога не потъва, бидейки част от митологичната канава на 20 век. Посланията, закодирани в текста и в режисьорската интерпретация, изискват от зрителя иронична нагласа, проникване в лабиринтите на мъчната игра на недоизказаността - тук всяка дума е препратка към нови значения на вече поизтъркани цитати от класиците.

Какъв е финалът? Не е трудно да се предвиди, че всяка масова заблуда всъщност се заплаща с индивидуалното страдание. Да изчезнеш от света на другите може да е нещастие, но може и да е награда. Осъзнаването, че физическото тяло е тясно за измеренията на мечтата, извежда така необходимия катарзис в края на пиесата. Сред публиката, изправена на крака и аплодираща дълго актьорите, режисьора Румен Рачев и драматурга Христо Бойчев, видях разплакани от вълнение и съпричастие лица...

Постановката е общ проект на Кюстендилския драматичен театър и Сатиричния театър “Алеко Константинов”.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура