Страница след страница, президентът на САЩ мята обиди към Тереза Май. Но може да се окаже, че той й е направил услуга

Авторката на статията Мери Дежевски е писател и бивш чуждестранен кореспондент в Москва, Париж и Вашингтон и специален кореспондент в Китай и много части на Европа.

Комбинацията винаги носи висок риск. Доналд Тръмп, директно говорещия разрушител, дава интервю за „Сън” - вестникът, който поради много причини е естествения форум на американския президент. В десетминутния слот, интервюиращият явно се наслаждава на себе си и произтичащите от него заглавия, като например: „Мей разруши Брекзит”, „Няма да има американска търговска сделка”. Тези заглавия се явяват като шамари за огромните усилия на премиера да го убеди в обратното.

Обидите продължават страница след страница, включително със зловещи или отхвърлящи коментари за новия план на премиера за Брекзит. Ето някои от тях: „Мисля, че сделката не е това, за което хората гласуваха” и „Аз всъщност казах на Тереза как точно да го направи, но тя не ме послуша ...и искаше да мине по друг път” – коментар за начина, по който Тереза Мей води преговорите. И още: „О, скъпи, о, скъпи” за „много талантливия човек” Борис Джонсън, който „би бил” велик министър-председател", и за когото той е „много изненадан и натъжен”, след като е разбрал, че е хвърлил оставката си и е напуснал правителството.

Може да се предположи какъв е бил ужасът в обкръжението на премиера, сигурно в това, че след обявената дата за посещението на Тръмп такива неща е невъзможно да се случат. От задържането на ръката на премиера по време на първото й посещение в Белия дом до неговото несдържано интервю за „Сън”, приносът на Тръмп за "специалната връзка" със сигурност ще ни се види като доста необичаен. Жалко, че ще трябва да изчакаме 30 или може би повече години, преди архивите да ни разкрият онова, което „Даунинг стрийт” и майсторите на дипломацията в Обединеното кралство наистина си мислиха, че са постигнали, след като ягодите и сладоледа бяха сервирани на бляскавия прием в двореца Бленхайм.

Но трябва ли някой да е изненадан?

След 18 месеца от неговото президентство, ние имаме много повече доказателства, че Тръмп просто не прави дипломация, за него няма протоколна или дори обикновена вежливост, присъща за градинско парти. Той просто си позволява да разкъса всеки, който той е избрал. Някои лидери се възползваха от това. Те включиха някои от най-малко практикуваните елементи от конвенционалното дипломатическо изкуство като Ким Чен Ун от Северна Корея или тези, които са достатъчно млади и самоуверени, комбинираха щателния дипломатически протокол с елементи от борбата с рамо като Емануел Макрон.

Проблемът на Обединеното кралство, ако така може да се каже, е, че то е прекалено добро в старата дипломация, твърде уверено в очакванията си, че другите демократични държави, които са законно управлявани, са запознати със същите правила и имат волята да се придържат към тях. Така че може би е дошло времето, да заровим всички онези досадни несправедливости, за които някои биха спорили, и които понякога могат да бъдат всичко, което пречи за уреждането на различията около масата или на бойното поле?

Трудно е да се предвиди дали Великобритания ще се хвърли предпазливо по посока на вятъра и ще започне да играе твърда дипломатическа игра отсега нататък. Всъщност, дори не е ясно и какво Тръмп си е мислел, че прави с това интервю за „Сън”. Може би си е мислел, че той казва това, което е видял. Но Тръмп си е Тръмп и той няма да брои поредицата от обиди, отправени в посока на своите домакини. Загадката, пред която сега е изправен „Даунинг Стрийт” No. 10, е дали и как да реагираме. Преди ден имаше предпазливи коментари от министъра на външните работи Алън Дънкан, но на другата сутрин по Би Би Си ни предложиха официалното решение да се засмеем и да го понесем, вместо да го приемаме драматично.

Но езикът на Тръмп, както и обичайният му начин на действие, поставят въпроси за продължаващата полезност, или неполезност на дипломатическата конвенция в епохата на мигновените комуникации. Има ли някаква добродетел в това да казваме нещата такива, каквито са, вместо да ги опаковаме, за да сведем до минимум престъпленията? Какъв е смисълът да се опитваме да защитим политическите си лидери от себе си? Доколко добро е коварството на Албиона, както другите го виждат, и наистина ли той служи в нашите външни отношения? Може би повече честност в дипломацията ни е действително нещо добро?

Тогава това ще има реален ефект, в противоречие на всяко намерение или цел, на това, което Тръмп искаше да ни каже. В края на краищата не за първи път посещаващ ни американски президент нарушава протокола и се намесва в нашите "вътрешни работи". Барак Обама ни предупреди, очевидно след поискване от тогавашния министър-председател Дейвид Камерън, че Брекзит може да ни отведе на "края на опашката" при сключване на едно търговско споразумение със САЩ. Неговите съвети не бяха приети добре, дори и от публиката, доста добре благоразположена към този президент. Всъщност, може би това ни помогна да си върнем баланса към Брекзит.

Така че ще е добре да успокоим възмущението си и да продължим напред. В крайна сметка може пък да се окаже, че Доналд Тръмп е направил една добра услуга на Тереза Мей.

Превод специално за „Труд” на Павел Марков