Ирен Кривошиева казва за себе си, че е християнка, жена, съпруга, майка и актриса. Снимала се е в множество филми - "Хотел Централ", "Ако те има", "Романтична история", "В името на народа", "Не се сърди, човече", "Заплахата", "Поема", "Английският съсед" - общо двайсетина, като единият е сериал в Америка - "13 часа". Печелила е много награди - голямата награда за филм "Златен Лачено" в Авелино, Италия (за "Хотел Централ"), Наградата на София за ролята на Мария от "В името на народа", награда за женска роля на Съюза на българските филмови дейци и "Златна роза" във Варна за ролята на Тинка от "Хотел Централ". В театъра е играла Албена в "Албена" (Йордан Йовков), "Антигона", "Таланти и поклонници" (Островски) и др. В момента играе ролята на Елза в "Госпожа Стихийно бедствие" заедно със Стоянка Мутафова. Участвала е в тв риалититата "ВИП Брадър", сезон 2012, и "Черешката на тортата", сезон 2018. Написала е книгите "Моят грях" и "Заключена в другия".

Ирен има шест брака и син Владимир от връзката си със Стефан Данаилов, който актьорът припозна за свое дете. Първият й съпруг е музикантът Реймондо Варсано, вторият - режисьорът Борис Панкин, третият - философът и социолог Йордан Марков, четвъртият - икономистът Владо Бобчев, и петият - бизнесменът Тони Драганов. В момента е омъжена за Николай Николов, известен още като оператора на Елена Йончева.

- Ирен, намирам те на фестивала Банкя Мези, играеш много хубаво шопски хора. Откъде идва обичта ти към фолклора?

- Фолклорът е цветът на една страна. Обичам България и се радвам на всяко едно нейно ухание. Разбира се, в чистата му форма.

- Веднага да те попитам какво ти е мнението за попфолка, чалгата?

- Попфолк и чалга са смесица. В тях си личи колко грозна е лъжата и нечистотията. Фолклорът е свързан с обичаите. Заслушвала съм се в някоя чалга. Те всички звучат по един и същи начин, и текстовете, и смисълът им е един и същ. Скука.

- Поддържаш ли контакти с петимата си бивши съпрузи?

- Не.

- Днес какъв е стремежът към любовта, какво измерение има за теб?

- Като видя у всеки първо и само доброто и, ако попадна в клопката на човешките недостатъци, бързо да се измъквам. Така ще мога да обичам.

- Бъркала ли си някога в любовта, съжаляваш ли за нещо?

- Да. Правила съм грешки в избора си и вземането на решения. Може би, защото съм се влюбвала, без да съм обичала.

- Все още ли си пенлив коктейл от любов, страст, чар, емоция, хъс, наивитет, нерв? Какво още има във твоя емоционален коктейл?

- Да. Всичко, изредено от теб, са моите страсти. Те ме смучат и ме карат да взимам погрешни решения. Имам ги и до днес.

- След толкова превратности, в какво вярваш днес и в какво си се отрекла да вярваш?

- Вярвам, Господи, помогни на неверията ми! Вярвам, че сме тук, за да се променим. За да превъзмогнем страстите, за да се научим да обичаме. Да съумеем да развием талантите, дадени ни така щедро. Да не си отидем, без да сме докоснали небето поне веднъж, небето на нашите способности.

- Преди години беше една от най-търсените актриси за нашето кино. Днес как е, имаш ли покани в киното, театъра, нови роли?

- Сега играя в "Госпожа Стихийно бедствие" със Стоянка Мутафова. Трудно е след толкова дълго отсъствие да се завърнеш с пълна сила. Радвам се, че играя на сцената с такава театрална ламя, каквато е Стоянка. Вярвам също, че законът е да се спазва. Ще ти разкажа един случай. Когато работех в Америка при едни италианци, собственици на магазин, излязох в отпуск и междувременно шефът ме уволни. Та, когато се върнах, аз се заех с правата си и понеже нямах пари за адвокат, отидох в библиотеката и се запознах с правилата и законите. Осъдих го, като делото се водеше по телефона. Така той трябваше да ми плаща цяла година обезщетение, докато си намеря работа. Ето така аз, най-малката в обществото, бях защитена.

- Какво ти е мнението за българското кино, харесва ли ти?

- Характерът и цветът на българското кино бяха погълнати от американското влияние, но що да сторим. Глобализация. От старите знаем, че "времето пари не чини", а за американеца времето е пари. Ето ти една разлика, но само една да е, с мед да я храниш. Та и нашето кино се разбърза и изпусна чара и обаянието си.

 

Изабела Шопова:

Щом някой друг е могъл, и аз мога

Почти през цялото време дъвкахме листа от кока, не защото се прехласвахме по вкусовите й качества, а защото помага срещу височинната болест, разказва писателката пътешественичка

Изабела Шопова нарича себе си „митарка и колекционерка на преживявания с два паспорта и жителство в три държави“. Говори три езика и учи четвърти. Родена е във Варна, завършила е математическата гимназия и Техническия университет в родния си град. Живее в Австралия. Вади си хляба като бизнес аналитик и администратор на бази данни. Инвестира отпуските си в пътуване до „където и да е, защото мразя да съм уседнала, самодоволна или успяла“. Харесва й да е начинаеща и търсеща. Предполага, че и след 10 години ще е „пак така неуверена в себе си и в крайната си дестинация. Но, дай Боже, да съм по-толерантна към собствените си грешки!“

Изабела Шопова, майсторка на думите. Автор на книгите „На юг от разума“, „На запад от рая“, „На изток – в рая“. Заклета пътешественичка. След като поживя в Австралия и Нова Зеландия, стигна до Антарктида. Беше в Южна Америка. А тия дни се върна от Чернобил (!) с потресаващи снимки. Издебнахме я за малко в София, за да я поразпитаме.

- Изабела, изглеждаш като щастлив човек, който лека-полека постига мечтите си и обикаля този малък свят. Изглежда непостижимо, но ти го правиш. Как всъщност се случва?

- Не бих се описала и не се възприемам като щастлива, но се опитвам да виждам света в позитивна светлина. Дали сме щастливи или не, е въпрос на избор и съзнателно усилие да търсим хубавото във всяка ситуация. Щастието не пада от небето, то се постига с труд, с активна работа над себе си. А колкото до непостижимото, то е такова само защото ние сме убедили себе си, че не е възможно и не се опитваме дори. Решенията се намират веднага щом освободим съзнанието си от тази бариера и си кажем, че трябва да има начин. В моя случай - аз никога не правя неща, които не са били правени преди, моят принцип е, че ако някой друг е могъл да го направи, и аз мога.

- Разказа ни великолепно в книги за Австралия и Нова Зеландия. Бяхме мислено с теб и на Антарктида. Тия дни се завърна от Южна Америка. Защо избра тази дестинация?

- Преди две години на път за Антарктида бях за първи път на американския континент - само за няколко дни - и тогава ми се прииска да го опозная по-добре, но си мислех, че е невъзможно и не се опитвах дори да правя планове. Южна Америка е огромен континент, за да го обиколя, щяха да са ми нужни твърде много време и пари, не говорех испански и изобщо беше твърде рисковано, екзотично и немислимо. Миналата година обаче приятел от България (Велин Пасков, който пътува и прави чудесни документални филми и фотоизложби за своите пътувания) предложи да направим съвместно пътуване до Латинска Америка, беше подготвил примерен график и финансов разчет. Това изведнъж промени гледната ми точка и си казах, че ако Велин и съпругата му могат да осъществят подобно амбициозно пътуване, и аз трябва да мога някак. Моята решимост да тръгна даде вдъхновение и увереност на други - дъщеря ми също не мислеше, че може да отсъства цели три месеца от работа, но на свой ред намери начин, а още двама приятели от Австралия се включиха за малко в европейската част на пътуването ни. Така дръзкият план на едни се превърна в още по-дръзката реализирана идея на други.

Подготовката беше сериозна - трябваше да взема неплатен отпуск и да рискувам да загубя работата си, да дам жилището си под наем, за да финансирам частично пътуването, цяла година учих испански език, с месеци проучвах информацията и четох книги и блогове на пътешественици в Южна Америка. Но в крайна сметка малко след Нова година бяхме готови - имахме одобрени отпуски, осигурени средства за пътуване и самолетни билети до Сантяго де Чили.

- Кое, къде и защо се оказа най-голямото предизвикателство за теб при това пътешествие?

- Без колебание - височинната болест. Не бях изпитвала нищо подобно преди и си мислех, че просто със силна воля мога да преодолея всичко, но кислородната недостатъчност се оказа много трудна за пренебрегване. Цялото ни пътуване беше в района на Южните Анди и съответно през повечето време бяхме на голяма надморска височина, която причиняваше не само умора, отпадналост, главоболие и физическо безсилие, но също перманентно объркване, загуба на паметта, неспособност за логическо мислене, което превръщаше и най-обикновените делнични занимания в неистово усилие.

- С какво ще запомниш Южна Америка? Ако трябва да препоръчаш на приятел три топ дестинации там, кои и защо?

- Южна Америка е много голяма и разнообразна, не мога да я сумирам в кратък коментар, но от всички места, които ние посетихме, трите най-ярки спомена са ми от Мачу Пикчу, Галапагоските острови и Картахена. Защото всеки си е мечтал да ги види някога и защото са магични по три различни начина.

- Впечатленията ти от храната, необичайни вкусове, „неядливи“ специалитети, странни напитки?

- Ох, тази тема е също толкова голяма. Имахме много големи очаквания, тъй като американският континент е родината на почти всички зеленчуци, които познаваме, на кафето, какаото. Едва ли не всички храни, които обичаме, са оттам и си мислехме, че местната кухня предлага още по-голямо разнообразие от тази, която познаваме. Но районът на Андите се оказа беден, пустинен, животът на хората там - много труден, а храната - съвсем елементарна. Целият континент се изхранва на практика с няколко основни продукта и всяко хранене включва варен ориз, пържени картофи, киноа или царевица. С изключение на карибското крайбрежие на Колумбия всички други региони, които посетихме, ни разочароваха с еднообразна, бедна на подправки и аромати храна и прекалена употреба на захар.

Големият специалитет на Перу е куй - печено морско свинче, което така и не се престрашихме да пробваме, но затова пък опитахме и оценихме високо севичето - прясна сурова риба, залята с лимонов сок и гарнирана с лук и домати, една от малкото вкусни и ароматни местни рецепти. В Еквадор на всяко хранене ни предлагаха пържен банан (плантейн), който е съвсем безвкусен и не ме спечели с нищо. В Боливия пихме писко и чича морада, докато се опитвахме да се преборим с тежък грип. Почти през цялото пътуване дъвкахме листа от кока и пихме чай от кока, не защото се прехласвахме по вкусовите й качества, а защото се смята, че помага срещу височинната болест.

 

Екс-адреналинката Ени още е лудо влюбена в мъжа си

Азис се дегизира като секс робиня

Кристин Илиева - пристрастена към обезболяващи

Комшии отгледали Aлбeнa Mиxoвa

Камен Донев изпищя от фалшив профил

Бони била белязана от Бога

Брижит Макрон плаши с кльощави крака

Д-р Весела Балтова: Туристическата диария стана целогодишен проблем

Английските кралски снахи премериха класа

Кристо планира 40 години своята „Мастаба”

Мистериозното тяло на Мирин Дажо

Живата храна – отврат или деликатес

ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА - В "ЖЪЛТ ТРУД" ОТ 13 ЮНИ