Проф. Никола Георгиев - най-забележителният съвременен ум, си отиде тихо и със свободен дух

Професорът винаги държи студентите да се явяват на изпит официално облечени

Литературоведът професор Никола Георгиев - един от най-забележителните интелектуалци на днешното българско време, си отиде тихо в понеделник, на 81 години (роден е в Казанлък на 24 ноември 1937 г.). Повече от 45 години той е преподавател по теория на литературата в Алма Матер.

Вдъхновил е толкова много учители, любимец е на поколения филолози в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, които слушат лекциите му с истинско благоговение в препълнените зали. А тези лекции са като спектакли.

„Колежке, чакам да се видим, интервютата не са толкова интересни, важното е да си поговорим, идвайте! За часа не се притеснявайте, аз ще се съобразя с Вас!“

Години наред чувах това всеки път, когато се обадех по телефона на професор Никола Георгиев с молба за интервю. Пристигах винаги точна, не можех да си представя, че ще закъснея и минутка. Защото знаех, че ме чакаше. Натискам звънеца в дома му на първия етаж (последните 10-12 години живееше на улица близо до ВМА), а той отваря вратата с неизменната си усмивка, целува ми ръка, помага да сваля палтото си (ако е зима) и винаги ми прави комплимент. Не мога да си позволя да отида неглиже, защото зная, че професорът ме чака, облечен в костюм, вратовръзка и елек. Елегантен от горе до долу. Съпругата му Весела също ме поздравява с усмивка и „добре дошла“.

На масата всеки път ме чакат кутия с шоколадови бонбони и сок. Аз прибавям моите сладкиши, а той припалва любимата си цигара...

Така започваха нашите два часа, в които разговаряхме за какво ли не, но всичко бе преплетено през литературата и историята. Той сядаше с гръб към библиотеката, в която бе пълно с редки книги, а когато искаше да допълни нещо в разговора ни с цитат, ставаше от стола и отиваше в другата стая, за да донесе книгата, от която да ми го каже.

Помня и първата ни среща в едно горещо лято преди години - беше събота. Срещнахме се в Княжево, където живееше тогава. Близо до трамвайната спирка на петицата имаше бирария, където печеха много вкусни кебапчета. Трябваше да направя първото си интервю с професора. Той беше дошъл сигурно поне 10 минути преди мен в жегата, седнал на една маса навън под сенчесто дърво, облечен в бяла риза с дълъг ръкав и вратовръзка в зелени нюанси. Нямах и представа, че разговорът ни ще продължи повече от два часа, че професорът ще си поръча една голяма халба бира и ще хапнем от прочутите кебапчета в кварталното заведение, докато си говорим за какво ли не.

Така започна нашето приятелство между колеги. Никога не се изкуших, дори не съм си и помисляла, че мога да му говоря на „ти“... само който не е имал досег с професора, само който не е бил негов студент, не знае какво е можел да спечели в живота си! Да, той наистина е забележителен ум (сърце не ми дава да говоря за него в минало време). Човек, който никога не можеш да забравиш, най-малко начина, по който говори - бавно и точен в изказа до най-малката подробност. Красиво, толкова красиво звучат думите, изречени от него...

От вчера всички медии и социални мрежи го споменават с най-високопарни определения. Но те звучат истински, защото всичко това е вярно. А като се сетя, че професор Никола Георгиев смяташе живота си за безинтересен...

През годините го наричат Бога, Господа, малкия Аристотел, Кольо морфемата, ироникът на българското. Има и такива, които винаги го смятат за чудак, ексцентрик и анархист. Бюрото му в кабинет 155 на Ректората доскоро бе Неговото запазено място, надявам се да е продължи да е така. Мнозина са искали да се докоснат до бляскавия му и пъргав ум, който пробягва по хилядолетията, „хваща“ убедителни аргументи, за да хвърли светлина по въпроси от основно значение. Без съмнение, той е сред най-блестящите умове в България. И може би най-големият български литературен теоретик. Забележителен във всяко едно отношение. Вдъхновил множество от учителското войнство, което още ползва методологията му за изследване на литературното произведение.

Винаги несъгласен с властта, неудобен за нея, но затова пък обичан безрезервно от студентите си през годините. Заклеймен от комунистите като дисидент и структуралист, а от демократите като „човека, който не ни подкрепи“. Когато го питат за книгите, казва: „Не помня какво съм прочел. Май всичко съм забравил, но нещо остана и което остана, наричам култура.“ Сигурно, за съвременните млади професорът е абсолютен чудак с всичките си странности. Дори смята живота си за напълно безинтересен за околните. „Това е лично пространство“, и толкоз.

Ръководил е Катедрата по теория на литературата към Факултета по славянски филологии от 1991 г. Лектор по български език и литература в университетите в Прага, Санкт Петербург, Залцбург, Кардиф, Лондон, Киев, Пенсилвания… Автор е на десетки книги, изследванията му са издавани в множество чуждестранни издания на немски, полски, словашки, чешки, сърбохърватски език. Доктор хонорис кауза на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, носител е на Хердеровата награда за литература през 2000 година. През годините след 1989-а са му предлагали какво ли не - да стане посланик, културно аташе, дори е канен за президент. И винаги е отказвал.

„Някои от колегите ми станаха народни представители, посланици, министри, но аз като магарето от „Чифлика на животните“, който и да дойде да обещава, и каквото и да прави, то знае, че ще влачи, че нищо трайно добро няма да стане.“ Така обяснява той решенията си. И притурва, че това не бива да ни прави пасивни и дори отрицателно настроени към революциите. „Преживяването на революциите е голямо преживяване“, убеден е професорът. През август 1990 г. публикува статия във вестник „Култура“, в която недвусмислено говори, че особено значителни промени в България няма да има.

Според него няма как, защото всяка революция и всяка подобна промяна завършва с разочарование. Самият той го преживява в края на 40-те години. Отначало е вярващ в идеите и промените - толкова много, че през 1953-та училището изключва гимназиста от младежката комунистическа организация, тогава името u е ДСНМ. Изключват го заради приказки против идеите на комунизма и властта. Тогава учи в един провинциален град, но не родния Казанлък. „Напуснах това училище и върху мен си остана отпечатъка на подозрението, който продължи и след като вече бях преподавател“, споделя той. Намират се хора, които му помагат да постъпи в университета, въпреки препятствията. Там е в курса, който на събрание подкрепя Унгарското въстание през 1956-а.

Никола Георгиев е убеден, че човек не бива да се поддава на ценности и да се прекланя пред тях. Каквито и да са те. Смята, че трябва да търси независимост. Като преподавател, е преживял два незавършени опита да го уволнят през 60-те и 70 -те години. На няколко пъти му заповядват какво да не преподава - „разни буржоазни идеи“. Отказва и да стане член на комунистическата партия. „Добре, друг път“, му казва тогава насаме партийният секретар. Стреми се да отстоява своето верую и при тоталитарната, и при „демократичната“ диктатура, както той я нарича.

Няма мобилен телефон и не ползва електронна поща. „Не съм имал, нямам и няма да сложа джобен телефон. Когато изляза от къщи на самотна разходка или приятелски разговор, не желая да нося със себе си въже, искам да съм свободен. Телефонът отчуждава. Днешното време загуби самотата си. А самотата е вид свобода.“ И това признание на професор Никола Георгиев не бе бунт. А разбиране за живота.

...Отиде си любимият Професор. Тихо, както е пожелал. Но написаното и казаното от него остават. И ще си остане завинаги истински аристократ на духа. Като човек, за когото свободата и независимостта са начин на живот. Вдъхновил огромна маса учителско войнство и всички, имали досег до Него.

Прощавайте, Професоре!

И лек да е пътят Ви нагоре.

 

Редакцията на „Труд“ изказва искрени съболезнования на семейството му!

Професорът в свои интервюта

За прехода

Аз съм стар човек и преживях три прехода. Единият беше към български тип националсоциализъм - през 30-те години и Втората световна война. Тогава това не беше наречено преход. Комунистите започнаха промени и нарекоха този период „преходен“. Видяхме докъде доведе той. Говорителите на новата власт от 1990 г. сякаш забравиха, че преди тях е имало дълъг преходен период, на който краят му не се виждаше. И заговориха не за „преходен период“, а за „прехода“. И обичаната от комунистите метонимия „преди и след 9 септември“ сега е сменена с „преди и след 10 ноември“.

За литературата

Литературата беше един от пътищата ми към живота и към съвременността. И това, което четях, го свързвах с общественото състояние. Не беше пристана, нито заслона, а просто един от пътищата за разбиране и за изживяване. Защото човек има нужда и да изживява.

За носталгията и прогреса

Никаква носталгия не изпитвам. Всичко, което се случи, е на равна нога, за мене няма по-лоши и по-добри неща. Безразличие и търсене на независимост. Човек да остане независим и свободен е много важно. И непостижимо. Но е търсено от някои хора. Няма прогрес. Идеята за прогреса е глупава. Има вълнообразно движение на известно подобряване - влошаване, подобряване - влошаване, но общо взето нещата стоят непроменени като качество.

За революциите

В революциите високата интелигентност и простотията вървят ръка за ръка. Без т.нар. простолюдие революция не може да се направи. Така, както не може да се направи без Дидро, Волтер, Маркс, Ленин - хора с висока интелигентност. Едното е свързано с другото. Свалям шапка и на двете страни и недоволствам и от двете страни. Това е орисия. Няма съвършенство.

За идеалите

Не зная що е идеал. Мечтата, красивата мечта се създава, за да бъде неосъществима. Това е веруюто ми. Хората си поставят задачи, измерения, които са неизпълними, и тъкмо в борбата за тях идва крушението им. Рано или късно се разбира, че тая работа няма да я бъде. Но блазя на този, който е минал през пътя на т.нар. идеали. Думата не е добра. И ценности не е добре, намирисва на пари и на скъпоценности. Но вярата - било то в доброто и човека, вярата в Божието царство, са ценни, красиви, облагородяващи и за разумния човек те са непостижими.

За държавата

Всяка държава е нещо много лошо. Всяка. Наивници, лековерници са българите, които смятат, че има по-добри и по-лоши държави. Държава ли е - не ми го хвали. Дали ще е китайската, нацистката, английската - навсякъде в тези държави съпротивата срещу тях е голяма. Опасенията, че сега покрай обедняването светът върви отново към тоталитаризъм са здравомислещи, за жалост. След всяка надежда следва провал. Много е правдоподобно някакви фюрери да се появят отново... Примери за провал на демокрацията колкото щеш.

За политиците ни

Днес политиците ни са посредствени. Основната черта на властниците ни е свързана с една от най-големите поуки от историята ни - независимо дали са се наричали чорбаджии или просто управляващи, винаги са се съгласявали. Едно време са казвали „евет“ (съгласен съм) на турците, после казваха „да“ на руснаците, а сега „йес“ на американците. Еветчии и йесмени - такива са повечето от управниците ни. И след всяка промяна остават все същите - самите те, децата или внуците им.

За свободата

Съпротивата срещу властта е най-добрият тип поведение на човек, който иска да бъде независим, да бъде човек. Човек може да бъде свободен в обществения и в личния си живот. Само ако има силата, волята и знанието да стане свободен. Но я няма. Намира някаква наслада в робуването. Общо взето не се научихме да ценим свободата. Думата свобода в България се избягва. Мое лично разочарование беше, че след 10 ноември антикомунистическата опозиция нарече себе си демокрация, а не се свърза с думата свобода. Съсед на тази дума у нас са „свободия“ и „слободия“. Свободата не е отвлечено понятие, а е начин на живот, всекидневие. За жалост, свободен живот в България няма. Най-трудно е човек да живее свободен. Защото ако решиш да се чувстваш свободен, ще умреш от глад. Няма - ако станеш отшелник. Банално казано, не ни е ясно що е свобода, що е братство, що е равенство. Но чарът на тези думи си остава, вярно е. И идеал да има - винаги очакване на нещо. Преживяването на промяната е велико преживяване. Дано настъпят размествания в сегашния строеж на света, който продължава да е несправедлив. И дано ги доживеем.