255 години от написването на будителската книга

Цялата работа, останала скрита за историците, е в алтернативността

Всички народи са странни - навярно е казал някой класик. Но нашата странност е многостранна. Днес тя се проявява във всички времеви измерения - и към настоящето, и към бъдещето. Да не говорим за миналото. Едно време една тъничка история, “История славянобългарска”, е събудила народа ни. Да бъде народ и да бъде български. Последното е пропуснал да каже Иван Вазов. Някога заедно с всички учех от един учебник българска история. Нам колко си поколения след Освобождението са били така - учили са от едничък за съответния клас. И нито са се разбългарили, нито са се лишавали от всеобщото родно поколенческо удоволствие да бъдат жертвани поне веднъж във война или в преход.

Обаче сега - не, не стига един учебник Трябват поне по 3-4 алтернативни (на кое?, на историята, може би). Нищо не ни трябва повече в българското образование от тези алтернативни учебници. Останалото си е както следва да е. Пристрастеността към алтернативността ме докара до мисълта, че това може да е отглас от някаква забравена традиция. Когато…

И това ме върна към Паисиевата история с не дотам изясненото заглавие “История славянобългарска”. Неизясненото е що търси там славяно-, след като всичко в текста си е българско. Но не това занимава сега историците. Чух как една представителка на историческия пол изказа дълбокото си недоумение защо Паисий не си е отпечатал историята. Вярно, едно тогава още уважавано съсловие (за някои се прави изключение и днес), ама все пак… преписвачи. В такъв момент, ако не си в телевизора, се чешеш от напрежение на мисълта. Реших да не допусна подобен европейски позор. И се самозадължих да хвана за ръка недоумението и решително и през всякакви препятствия да го заведа до познанието.

Цялата работа, останала скрита за историците, е в алтернативността. В средата на ХVІІІ век турският султан изпаднал в пристъп на демократичност. И решил да помогне на най-сдухалия се народ в империята - българския. Който и още не знаел, че е народ. Султанът също мислел, че не знаем, че сме народ, поради което решил да възложи на друг да ни напише историята. Но демократичният пристъп още го държал. Той обявил конкурс с чуждо участие, но можело и българин да се яви. Разбира се, на султана му бил представен предварително списъкът с победителите. Който той одобрил. А империята се огласявала от всекидневните викове на глашатаите да се пази тишина в Стамбул, щото комисията умува. Съветниците на султана направили балансиран списък - по един представител от Европа, Евразия и Азия. А пък той самият избрал най-сгодните авторитети от тия географии - англичанин, руснак и османлия. Те може да се казвали Джон Хистори, Иван Славянофилски и Сюлейман Стамбулоглу, но архивите още не са отворени. Та затова мълча.

В последния момент се намерил и български кандидат. Един монах на доцентска възраст, затворил се с книги вдън горите Атонски - Паисий. То тогава, за щастие, това бил единственият български историк. Имало още едно момче, което се кълняло, че предстои да стане най-добрият - Божелюб Протобългарски. Но затова не му трябвали конкурси, та продължило да работи като моряк на венецианска гондола.

Комисията яла, пила и мислила. Докато султанът отсякъл: стига повече разходи и аз имам ханъми. И обявили победителите. Знаете ги. Но султанът изненадал всички с утешителната награда за наш Паисий. Давало му се право да я пише своята история, но да я издава на негови си разноски. Или каквото ще да прави с ръкописа. Недоумението, както виждате, започва да се разсейва.

Назначените победители се запретнали да пишат според каквито източници имат и според както им повелява националната им съвест. Всички те започвали с призив към българския народ. Англичанинът се обръщал с апела: О, разумни западнопоклоннико. Не се срамувай и ще те има в Европа, макар да не зная дали ще те има. Ти, чиято земя граничи на запад със Западните български покрайнини, на север със Северна българска Добруджа, тебе те виждам наказан, защото не обичаш да се къпеш като нас англичаните. И ще ти вземат всичките ненужни води и земята около тях - и устията на Дунав, Марица, Струма, Вардар и Бяло море. Но ти бъди все такъв, вярващ и прекланящ се пред Запада, в някоя нова ера това ще ти бъде признато. И т.н., и т.н.

Руснакът започвал поетично: О, дивни български славянино, колко могъща издънка си ти на славянската нива. И как дръзна да създадеш азбука на вси славяни, макар преди това ние да си имахме руско буквописание. С чертички при това. Но ние те уважихме и я приехме. - И по-нататък: А ето сега ще ти напишем историята, макар да не сме написали историята на Матушка Русь както трябва. Ще те славим като славянин в нея, за да се забули българското ти потекло. И да не дириш следи български при нас сме се погрижили, затова нарекохме волжките българи татари. Та да помниш, че дори и да са живели в землянки славяните, българите са си останали номади и в каменните си градове. И така русокосо-синеоките са станали солта на съществованието земно. Пей си, българино, “славянин да се наричам първа радост е за мене”. И т.н., и т.н.

Турчинът пък написал: Странен народ сте вие, българите - любезно се кланяте, търпеливо си плащате данъци и задължения, не се вайкате за щяло и нещяло. Но щом се обърнеш настрана и да попържвате започвате и така гледате, че разбираш, че ще си изпълните заканата. Затова ви държим - да ни храните с данъци и ангария и само от време на време си служим с ятагана. Отде сте дошли, не е важно. Важно е да си останете дето и както сте. Че без таквиз - криза и падение. Всеки си доизмисля миналото - и човек, и народ. Ще ви попохвалим, че някогашният български език e от тюркската група. Че сте имали паши и султани. И сте отупвали враговете си. Но и лесно се проваляте, щом кривне нанякъде водачът ви. И т.н., и т.н.

Англичанинът продължил: Българите и жителите на тяхната земя не знаели думата демокрация, поради което изпращали по някой и друг размирник да се бори за свобода в Европа. На римляните дали Спартак и робът се самозабравил насред римската демокрация. После са се осмелили да атакуват Свещения Рим с богомилското смирение и служение на Христос. Намерили са си майстора, който първо, приписвайки им магариите си, ги нарекъл еретици, а за по-сигурно и на главите им посегнал. И т.н., и т.н.

Руснакът мило заразправял как съчувствали и скърбели за милия славянски брат в България. И затова от време на време тръгвали да гонят турчина. Додето могат, а при тези големи разстояния не всичко можели. И т.н., и т.н.

Турчинът, и той се умилявал на българските неволи. Но да го оставим да доизмисля.

Паисий писал каквото видял, прочел и провидял. Но стигнал до етапа на книгоразпространението. И - наникъде. Последната надежда видял в бързо узряващия Божелюб Протобългарски. Срещнали се и Божелюбът започнал: Не е важно какво си написал, а да си хартисал. Тръгваш из градове и паланки. Намираш навсякъде по някой прогледнал с едното око и го убеждаваш, че препише ли твоята история, става половин историк. А като я зачете или разказва на други, като убеди още хора да я преписват, се превръща в цял историк. Професионалист! Моята роля ще бъде да те славя, а отпечатаните истории тайно да унищожавам. Е, ще запазя по брой, за да има първоизточници. За по-късни научни нужди.

И така напук султану и хабилитираните автори на Паисиевата история й потръгнало. Другите оставили следи, които дърпат нацията ту към Европа, ту към Евразия, ту към Азия. Да дърпат, винаги трябват резервни варианти. А с Паисий сме създали прецедент - само у нас написаната история (и преписването й) родила историците. Но слава Богу и българите, които искат да имат история и България. Светнах ли ви за Паисий най-после?!