- Проф. Янчев, защо днешният национален празник – 22 септември, денят, в който България е призната за независима държава, не е така шумно и френетично честван, както други исторически дати?

- Само да уточним, че на 22 септември 1908 година България е обявена за независимо царство, но е призната за такова чак през април 1909 г. Причините за липсата на френетизъм в неговото честване, според мен, са няколко. Без да ги степенувам ще отбележа: непознаването на смисъла и същността на този акт в новата българска история; фактът, че той е дело на управляващите, а не на масите; негативното отношение на част от политическите (републикански) сили, които го принизяват и отричат с цел антимонархическа пропаганда; множеството изпитания, на които нацията е подложена скоро след обявяването на Независимостта.

- Защо този акт, съдбовно важен за бъднините на страната ни не е подобаващо отразяван от народния епос, художествената литература, не е превърнат в христоматиен мит? Ни песни, ни поезия има. Събитието като че ли е заметнато в задния двор на националната памет.

- Това са и причините, поради които не можем да очакваме Независимостта да се появи в народния епос или в художествената литература, макар че последната би спечелила, ако се опита да пресъздаде психологическия драматизъм, силата на характерите, смелостта и дързостта в мисленето и действието на българските политици от онази епоха. Ще отбележа, че прави чест на българската историческа наука, която и преди, и след 1989 г., посвети на Независимостта фундаментални изследвания, множество студии и статии върху различни нейни аспекти, издири и публикува документите, свързани с това бележито събитие.

- Нали все търсим алюзии между минало и настояще, как ще коментирате следната фраза от Манифеста към българския народ, подписан от Фердинанд през 1908-а (Вече сме 2017-а!)? Ето я втръсналата ни вече в наши дни: България е „държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи“. Защо повече от столетие продължават тези уверения?

- Ако цитираме точно: „Оттогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о' Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ?“.

Според мен в тези фрази се крие не втръснала ни констатация, а феноменална и фундаментална политическа програма, която всяко поколение и всеки политически лидер неотклонно трябва да следва. И може би в това е проблемът. Ние приехме, че сме част от семейството на цивилизованите държави, но забравихме, че следвайки заветите на дедите ни трябва неуморно да се трудим за уреждането на „хубавата ни земя“. Принадлежността към цивилизования свят не е привилегия, а усилие и копнеж. Това е, което е въодушевявало следосвобожденското общество и политици. Това трябва да ни въодушевява и днес.

- О, да, би следвало да ни въодушевлява. Но признаци не се забелязват сякаш. А историята ужким била учителка на народите, Какво собствено научи българският народ от това тъй значимо и вдъхновяващо събитие в своята история?

- Не мога да кажа какво е научил българският народ от Независимостта. Но ми се ще да научи, че това събитие е апогеят на националноосвободителните ни борби още от времето на Възраждането, че то сбъдва мечтата за свободна и независима държава, че съдбата ни е в нашите собствени ръце и пречките и проблемите са предизвикателство, а не оправдание за пасивност и нищоправене. Да научи, че с проницателност, твърдост и решителност, но и с гъвкавост и дипломатичност, българската политическа класа успя да скъса последните окови, които обвързваха страната с Османската империя и спъваха нейното възходящо развитие.

- Днес в политически план България е принудена да избира между различни зависимости. Как стои въпросът с тогавашната ни независимост, тя „абсолют“ ли е, пък бил и краткотраен?

- Може би трябва да уточним какво се разбира под независимост. Независим е човек, общество, държава, които не са подчинени, които са самостоятелни, свободни. В политически план това означава гражданите свободно и суверенно да упражняват властта и да вземат решения. Именно такъв е смисълът на акта от 22 септември 1908 година. Друг е въпросът как се използва тази независимост. От друга страна не може да се говори за „абсолютна независимост“. Всеки човек, общество, държава са част от по-голяма общност и са принудени да се съобразяват и да избират между различни зависимости. Но не бива на това да се гледа само негативно. По-този начин те получават нови възможности и ресурси, значително по-големи от собствените.

- Защо учените – били те историци, политолози, социолози ако щете, когато иде реч за нечия независимост не въведат като задължително уточнението „от кого“?

- Ще отговоря шеговито: Защото ще им отнеме много време и усилия. Мисля, че не само учените, но всички са наясно, че това е невъзможно.

- И аз от своя страна си позволявам да ви запитам на шега: днес от кого сме независими, проф. Янчев?

- Доколкото никой не ни налага насилствени ограничения ние сме независими. Отговорност на гражданите и политиците е тази независимост да бъде използвана в обществен интерес, в името на културния и стопански напредък на страната.

Нашият гост

Проф. Веселин Янчев е преподавател по Нова българска история в Историческия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. През 1986 г. завършва специалност история в СУ., доктор по история през 1991, последователно старши асистент, главен асистент, доцент и професор в катедрата по история на университета. Автор на ред монографии и множество научни публикации.